Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (27)

27.

„Деджа Торис“, Палуба 7, Пътнически сектори

Цял час преди времето за срещата с Ели

 

Оставаме в радиозалата само няколко минути. Аз решавам да не се изсуля тихичко засега, за да се подготвя за изисканата вечеря. Още имам време. Как ще изпусна този шанс да видя капитана в стихията му? Едно е да гледам как Джемисън направо разнищва цивилен хапльо, но Сантамария да разпитва истински таен агент сигурно ще е по-зрелищно от шампионски мач.

Дани пази пред каютата на Бартелт и Джемисън се ядосва.

— Оставил си Майк сам с онзи? — крещи тя и блъска с пръсти по таблото на ключалката.

— Наблюдавах коридорите, може да има съучастници…

— После ще се разправяме!

Тя натиска грубо последния бутон и вратата се отваря. Джемисън отскача от пода, превърта се и опира крака в тавана на каютата с готов за стрелба парализатор.

Не ме е срам да си призная, че се долепих до стената отвън, когато тя отвори. Чувам гласа на Майк:

— Шефе, какво става?!

— А ти какво търсиш в гардероба, по дяволите?!

Надничам от коридора. Майк е приклекнал в нишата между леглото и банята. Сега е празна, само в ъгъла има голям прозрачен чувал, натъпкан с дрехи.

Майк се е настанил под горния рафт в гардероба — там за стената е закрепен малък метален сейф. Вратичката е отворена, в сейфа май няма нищо. От стената отдолу е махнат квадратен капак. Майк държи скенер, който почти е опрял в схемите под капака.

— Проверих първо личните му вещи, после и сейфа — обяснява той. — Нямаше нищо, дори не беше заключен, но зърнах малко драскотини на този капак. Оказа се, че е сложил вътре някакво устройство. Нямам представа за какво служи.

Джемисън пъха оръжието в кобура и се премества към гардероба. Майк й подава нещо. Влизам в стаята след Сантамария.

— Какви системи са прокарани тук? — пита Джемисън.

— Нищо жизненоважно. Захранването за тази каюта и съседната, сензорите на климатиците и ОКС.

— ОКС ли? — обаждам се над рамото на Джемисън.

— Общодостъпните компютърни системи — обяснява тя. — Същите, до които би имал свободен безжичен достъп. Не е нужно да ги хаква.

Тя държи малък плосък сив правоъгълник без никакви надписи или издатини. Ако Майк го бе намерил в боклука, можеше да го сметне за отчупил се детайл от по-голям апарат. Лесен за криене, привидно безобиден и бързо забравяш се след небрежен поглед.

Досущ като устройствата, които Оливър създава за мен.

Джери Бартелт е вързан за малката седалка, която се отделя от стената под бюрото. Китките, лактите, коленете и глезените му са вързани с пластмасови „опашки“. Ръцете му са вързани за бедрата с изолационна лента, която май е омотана и около седалката. Майк и Дани са проявили голяма вещина в обездвижването на арестант с подръчни средства. Превит е напред в колкото може по-неудобна поза, така че не може да се напрегне, за да се освободи.

Взирам се в лицето му с очакване да срещна враждебен поглед. Но то е безизразно и отпуснато под залепената на устата му лента. Невзрачните кафяви очи гледат мътно и…

— Той мига! — провиквам се, изтласквам се с крака от ъгъла на нишата и политам с главата напред към Бартелт.

Изпъвам ръце, но той успява да извие шията си и вместо да хвана главата му, кокалчетата на юмруците ми се блъскат в стената зад него. Псувам и изпружвам крака към лепкавата лента на пода до бюрото. Притискам длани към слепоочията му и забивам палци в очите му. Не пипам внимателно както Сантамария лявото ми око преди малко и Бартелт пъшка приглушено. Не му обръщам внимание и задържам клепачите над очите.

И капитанът, и Джемисън са прескочили бюрото, той е над лявото ми рамо, тя — над дясното.

— Ама че гадина — сумти Джемисън и се навежда към Бартелт. — Не мога да повярвам, че не видях това по-рано.

— Нарочно правят допълнителния слой труден за откриване — успокоявам я, докато оглеждам двете зеници за издайническата решетка на импланта. — Ето го. В дясното око.

Сантамария ме тупа по рамото и аз се отклонявам встрани, та той да вижда Бартелт по-добре. Отмествам дясната си ръка от главата му. С лявата още задържам дясното му око отворено, за да не довърши поредицата команди, които въвеждаше. Само мога да се надявам, че не е мигал през цялото време, докато ни е нямало, за да върши незнайно какво чрез безжичния интерфейс с лаптопа или устройството в гардероба. Може би вече сме прецакани.

— Господин Бартелт, аз съм Едуард Сантамария, капитан на „Деджа Торис“. И бих искал да знам защо убихте двама от моите пътници.

Сантамария се опитва да предизвика реакция. Наблюдавам лицето на Бартелт с включени скенери, но не забелязвам нищо. Няма съмнение, че е професионалист. Обикновен човек, обвинен току-що в убийство, би реагирал някак. Дори да не трепне, пулсът и температурата на кожата ще се променят.

Очите му шарят, оглежда поред всеки от присъстващите в стаята. Кима леко, но отчетливо.

Сантамария хваща лентата на устата му и я маха с рязко движение. Присвивам глава в раменете си от звука, но Бартелт не показва с нищо да е усетил болка. Дори се усмихва, вторачен право в очите на капитана.

— Приятно ми е да се запознаем, Хадес.

Изобщо не долавям кога Сантамария е замахнал. Осъзнавам само глухия удар и виждам как главата на Бартелт се отмята назад. По инстинкт отдръпвам припряно ръката си. Главата се блъска в стената, отскача напред и се разклаща. От дясната ноздра се надуват кървави мехурчета.

— Това пък що за дивотия беше?! — питам доста по-високо, отколкото ми се иска.

Джемисън опипва с два пръста шията на Бартелт.

— Жив е.

— Добре. — Сантамария разтрива ръката си. — Отдавна не съм правил нещо подобно.

— Е, още си те бива — отвръща тя. — Дани! Майк! Помогнете ми да преместим този тип в ареста.

— Нали уж не го искахте там? — обаждам се аз. — Ами капаните, които може да е заложил?

Джемисън пита:

— Майк, той откога е буден?

— Освести се около пет минути след като вие излязохте.

Тя пак ме поглежда.

— Имал е предостатъчно време да включи каквото си поиска тук. Трябва да му попречим да направи каквото и да било занапред.

— Но ако го държите упоен, не можете да го разпитате.

— Той няма да ни каже нищо — казва Сантамария.

— Не това е важното — казва Джемисън. — Ако го упояваме, някой трябва да го доближава през няколко часа. Не бива да рискуваме толкова чест контакт.

— Значи ще го оставите вързан? — недоумявам аз. — Бездруго трябва да бъде наблюдаван денонощно. Защо не го включите към венозна система…

— Ще го напъхаме в клетка на Фарадей! — почти крясва тя.

Дани и Майк, които вече са отлепили Бартелт от седалката, зяпват изненадани.

— Какво е клетка на Фарадей? — пита Майк.

— Ние имаме ли? — пита Дани.

— Мамка му… — промърморва Джемисън.

Сантамария я хваща за рамото и я дърпа назад, преди да е казала още нещо… или преди да ме е цапардосала. Ако съдя по изражението й, има желание да го направи. Май започвам да свиквам с това.

— Господин Егнор, господин Браун — официално започва капитанът, — в момента се занимаваме с много поверителни данни, които засягат сигурността на цели планети, затова трябва да знаем, че можем да ви се доверим за опазването на тази информация.

— Сто процента, господин капитан — заявява Майк.

— Да, по дяволите, сър! — възкликва Дани.

— Добре. — Сантамария кима към мен. — Вероятно сте се досетили, че господин Роджърс не е точно такъв, за какъвто се представя.

— Че то си е очевидно — сумти Майк.

— А Роджърс истинското ти име ли е? — усъмнява се Дани.

— Господин Роджърс пътува с нас, за да се погрижи за превоза на някои товари от Земята до Марс — продължава капитанът. — Един от контейнерите е защитен срещу електромагнитни излъчвания, за да не бъде сканирано съдържанието му.

— Превозваш контрабанда за Държавния департамент, а? — подхвърля Майк.

Чакам Сантамария да ми се притече на помощ. Той си мълчи.

— Не е контрабанда — уточнявам сдържано. — Ако искаш, представи си го като необичайно голям пакет в дипломатическата поща.

— Значи това си правил навън — вмята Дани. — Проверявал си товара.

Лепвам на устните си най-добрата фалшива гузна усмивка.

— Предпазливостта никога не е излишна.

— Той ще донесе клетката на Фарадей в ареста — обяснява Джемисън. — Ще я монтираме в една от килиите и ще затворим Бартелт вътре. Клетката ще му попречи да приема и предава информация.

Тя ме пуска, но Сантамария сграбчва едната ми ръка и ме обръща към вратата.

— Да вървим, господин Роджърс. Аз ще ви помогна с обличането на скафандъра.