Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (7)

7.

„Деджа Торис“, Палуба 6, каюта 6573

7 часа преди да се въвлека в неприятности

 

Работата ми е да събирам информация. Когато не участвам в операция, за да се сдобивам дейно със сведения, седя пред компютър, ровя из електронните връзки между държави и планети и прецеждам шума, за да стигна до смисъла и целите. Дори ако няма конкретни въпроси, на които да търся отговор — например „Ей, а защо този спътник отчита интензивни емисии на неутрино, типични за реакция на делене на атомни ядра, в развалини отпреди три хилядолетия насред джунглите на Централна Америка?“ — службата винаги е нащрек за неща, които са извън пределите на нормалното.

Необикновеното невинаги е лошо, но в интересното винаги си струва да се вгледаш по-внимателно. А аз открих две несъмнено интересни особи на този кораб.

Първият е капитан Сантамария. Очевидно е бивш военен, вероятно е участвал в специални операции или дори е бил в разузнаването. Как са го привлекли да работи за нашата служба? Какви задачи на службата изпълнява, щом е капитан на цивилен туристически кораб? И защо Пол уреди да пътувам с кораба на Сантамария?

А вече познавам и Ели Гавилан. Може и тя да е служила във военния флот. Иначе къде е натрупала опит в работата с йонни ускорители, преди да я назначат на „Деджа Торис“? На Земята разсекретиха тази технология чак след войната. Немислимо е земна корпорация да е назначила гражданка на Марс за главен инженер в своя най-нов и най-престижен кораб.

Интересът ми и към двамата е само професионален. Абсолютно професионален. Явно съм забъркан в нещо, ако ще то да се окаже шегичка на Пол със стар приятел по чашка, и имам намерение да разбера какво става. Това няма нищо общо със съблазнителното тяло на Ели в онзи прилепнал гащеризон. Или с нейното обаяние. Или с пръстите й, стиснали рамото ми.

Такава ми е работата. Аз съм шпионин. Това правя. Вярно, може да ти притиснат носа, ако го пъхаш навсякъде, но нали съм Кенгуру — обичам да подскачам насам-натам.

Най-добрият начин за сдобиване с информация, който съм опитвал, е да търся в базите данни на службата. Ако някога сте минавали пред охранителна камера на обществено място където и да е в Слънчевата система, ние знаем за това, а аз мога да намеря записа и да ви кажа деня и часа с точност до милисекунда.

Уви, качих се на „Деджа Торис“ без повечето особени джаджи, които щях да имам в истинска операция. Нямам ретранслатора с голям обсег към телефона в рамото, за да предам защитен сигнал през военните навигационни спътници. А с проникване в телекомуникационната система на кораба непременно ще привлека нежелано внимание към себе си.

За щастие си имам някои неща в джоба за всеки случай.

Отделям няколко часа да обмисля личната си малка операция. Нуждая се от това време, защото този път нямам привичната тактическа подкрепа от Снабдителя и Скалпела, чиито съвети какво и как да направя щях да чувам в ухото си.

След като си изяснявам смените във вътрешната охрана на кораба и недостъпните за камерите места, се записвам за една от обявените екскурзии извън кораба след вечеря. Държа се изнервено и смутено, докато човек от екипажа ми помага да се вмъкна в скафандъра. Разпитвам за частите на скафандъра и „тези чудновати приспособления“, за да мога незабелязано да сканирам всичко, да намеря предавателя за местонахождение в радиостанцията и да измеря честотата му. Измервам и дължината на осигурителното въже и обикалям колкото мога по-далеч по кораба, без да събудя подозрения у придружителя си.

На теория „Деджа Торис“ биха могли да организират такива разходки в космоса по всяко време — в пустотата няма ден или нощ. Но човешкото тяло е еволюирало в денонощен цикъл и се обърква, а после се разболява, ако нарушаваш естествените му ритми прекалено дълго. Затова във всички пътнически кораби има 24-часов режим, времето за хранене и други занимания е съобразено с него.

Последната разходка извън кораба завършва в 21:00. А два часа по-късно аз се промъквам към този сектор, хаквам ключалката и влизам.

Тъмно е. Оставям осветлението изключено, мигам, гледам надясно, наляво и пак надясно, мигам още три пъти. Имплантите за нощно виждане в лявото ми око се задействат, усилват многократно мъждивите светлинки във вратите и стените и открояват шкафовете със скафандрите.

Нагласявам вградения си телефон да заглушава локационния сигнал на скафандъра. От предишното сканиране знам, че няма да предава, докато не включа захранването, затова не се безпокоя, че ще наруша други сигнали. Ако навън има хора от екипажа, те използват съвсем различни честоти.

Минава почти четвърт час, докато се напъхам самостоятелно в скафандъра. Докато го правя, сканирам отново въздушния шлюз, за да се уверя, че не е свързан с никаква следяща система отвън.

Усещам как пулсът ми се забързва. Уплахата я има, но заедно с вълнението. Чувствам се като хлапе, което за пръв път е подкарало велосипеда си без помощните колела… и ей сега ще се спусне с него по шанца за скискокове, за да хвръкне над ръба на канара и да полети към океана. Може и да не е най-доброто хрумване, но поне ще е забавно.

Шлюзът се отваря. Надявам се никой да не мине отвън, но залата със скафандрите, чакалнята и служебните помещения би трябвало да ми осигуряват достатъчна звукоизолация. Влизам в шлюза и затварям вътрешния люк. Струва ми се, че изсмукването на въздуха се проточва цяла вечност, за да светне зеленият индикатор. И външният люк се отваря към черния безкрай. Излизам на площадката за начало на екскурзиите, отивам при парапета откъм слънчевата страна и се оглеждам за ръкохватки по корпуса. На толкова голям кораб трябва да има много места за хващане и закрепваме, ако се наложи ремонт по време на полет.

Постоянното ускорение на „Деджа Торис“ се усеща като притегляне. Да мина покрай петнайсет палуби, за да отида отвъд товарния сектор, е все едно да се катеря по небостъргач. Само че ако падна, няма да се сплескам на земята — или въжето ще издържи и ще се придърпам по него към корпуса, или ще се скъса и аз ще се зарея в междупланетното пространство, докато не доближа някой ретранслатор, за да изпратя сигнал за бедствие с немощното телефонче в рамото си. Стига да не ме изпепелят основните двигатели, докато се премятам зад кораба.

Споменах ли вече колко е забавно? „Да бе. Голямо забавление“.

Съединил съм няколко обезопасяващи въжета, за да стигна до целта си зад товарния сектор. Закопчавам единия край на моето свръх въже за пръстените около въздушния шлюз, като го омотавам два пъти около тях за по-сигурно. Включвам магнитите в подметките и започвам катеренето.

Бавя се само защото трябва да избягвам илюминаторите. Ходенето нагоре по „стената“ се оказва учудващо лесно. Да, забавно е. Опитвам няколко подскока само за да проверя колко ще се отдалеча от корпуса на кораба. Притеглянето обърква малко нещата — когато не съм долепен до кораба, той ме подминава, а аз изоставам. Но ако придърпвам въжето…

Шлемът на скафандъра се затъмнява автоматично, когато Слънцето ме осветява. Аз съм в края на товарния сектор, където ъгловатите контейнери са закрепени плътно за кораба и покрити със слънчеви батерии. Точно както ги описа Ели. Заглеждам се с възхищение в тези пъстри тухли със сияйно синьо огледало върху тях.

Превключвам лявото си око на режим телескоп и намирам Земята. Тази страна на кораба винаги е обърната към Слънцето. Така „Деджа Торис“ може да поддържа връзка със Земята, от което ще се възползва и моята апаратура.

Представям си пица с риба и отварям джоба без преградата, защото съм във вакуум. Така е много по-лесно да измъкна „Ехо Делта“.

Пълното наименование е „комуникационна антена за извънредни ситуации“, но „Ехо Делта“ е някак по-внушително. Обемистата военна кутия изскача от джоба и едва не ми изтръгва ръката от рамото. Закрепям кутията с маса двайсетина килограма към поставка за ремонтни работи, за да я отворя и да се заема със сглобяването. Разгъвам параболичната антена, завинтвам я за триножника, свързвам я с корпуса, след като проверявам дали на това място няма някакви проводници. Съединявам захранването, криптиращия модул, микровълновата станция.

Проверявам системата, като я настройвам на новинарски канал, и се усмихвам на мъничката картинка във виртуалния екран на окото си. Вече имам връзка със Земята чрез вградения си телефон.

Връщам празната кутия в джоба и отделям малко време да се порадвам на постижението си. Не е много тайна връзка, но ще свърши работа. И съм направил всичко сам, само с находчивостта си и снаряжението за спешни случаи. Пол сигурно ще се гордее с мен, ако някога реша да му разкажа. Не че имам такова намерение.

Празнувам успеха с малко акробатика на връщане. Закачам въжето за ръкохватка на корпуса, отблъсвам се с крака и се рея до пълно опъване на въжето. Все едно скачам от канара! Но е по-безопасно. Е, относително безопасно. Чудя се колко ли да се отдалеча от кораба, преди да се придърпам.

Отказвам се след третото премятане в пустотата, защото ръкавицата ми се хлъзга по въжето и се озовавам десетина метра по-далеч, отколкото съм искал. Корабът изведнъж става твърде малък в безбрежното море от пустота. Пропълзявам бавно по корпуса към въздушния шлюз.

 

 

Докато смъквам скафандъра и правя всичко по предвидливо съставения списък, преливам от самодоволство и си подсвирквам. Да изключа захранването — направено. Да спра заглушаваното на локатора — направено. Да прибера правилно скафандъра в шкафа — направено. Да продължа да се надувам като пуяк — направено.

Излизам от залата с шкафовете малко след два през нощта. Има предостатъчно време до застъпването на следващата смяна. Може пък да намина при игрите. След направеното току-що онази игра „Прилуняване“ вече не ми изглежда непосилно трудна.

Излизам в салона пред въздушния шлюз и ослепявам.

Май от гърлото ми се чува някакъв звук, докато стискам клепачи. И чак тогава забелязвам в ъгъла на виртуалния екран индикатора за претоварване. Въртя зеници, за да изключа нощното зрение. Правя всичко по вкоренен навик и изобщо не се безпокоя, докато не отварям отново очи — и не виждам пред себе си трима от сигурността с насочени към мен парализатори.

В средата и най-близо до мен стои жена — висока, мургава, с къса кестенява коса и светли очи, които приличат на ледчета. Питам се дали винаги гледа толкова смразяващо, или само когато спипа нарушител. И яките мъжаги от двете й страни не ми се радват също като нея.

— Да ти виждам ръцете! — заповядва жената; показалецът й докосва леко спусъка.

Май наистина си търси повод да ме зашемети.

Вдигам ръце бавно, без да откъсвам поглед от нея. Явно тя е старшата. И внезапно проумявам, че са прекалено наежени, за да ме смятат за обикновен нарушител на правилата в кораба. Търсят човек, когото смятат за опасен. Жената държи парализатора така, сякаш очаква невъзможния откат от това оръжие. Всъщност й се иска да има истинско оръжие, за да ме затрие при първото движение.

— Майк, претърси го — гласи новата й заповед.

Мъжът отдясно прибира парализатора в кобура и тръгва към мен, вторачен в очите ми. Проверява ме много старателно.

— Не носи нищо особено — казва накрая, застава зад мен и пак вади оръжието.

Решавам, че е време да кажа нещо.

— Чуйте ме — съжалявам — подхващам с най-добрия си глас в стил „жалък цивилен“. — Аз… ъ-ъ, не очаквах някой да…

— Млъкни — скастря ме жената.

Млъквам.

Тя наистина обмисля дали първо да ме просне на пода, а после да задава въпроси. Забелязвам как ме оглежда преценяващо. Отпускам мускулите си и превивам рамене. Стремя се да имам колкото се може по-безобиден вид.

— Дани — казва тя на другия от охраната, — виж кой е този.

Дани докопва дясната ми ръка и притиска палеца към портативен скенер. След секунда на китката му, където има дебела гривна със сензорен екран, светват моите данни.

— Евън Роджърс. Каюта 6573.

Жената май е разочарована, но не прибира парализатора.

— Господин Роджърс, какво търсеше извън кораба?

— Исках пак да се разходя навън. Сам. Излязохме веднага след вечеря и беше изумително, но исках да се насладя на всичко това без разни бърборковци наоколо. Съжалявам, ако съм създал проблеми.

Тя обмисля чутото, вероятно умува дали лъжа. Почти съм убеден, че няма да познае. Бива си ме в моята работа.

Тя обаче пристъпва към мен и пъха грубо парализатора под брадичката ми.

Явно не ме бива чак толкова.

— Роджърс, какво, по дяволите, правеше извън кораба? — пита отново.

Този път проличава, че не й се вярва това да е истинското ми име.

Гъгна задавено и престорено. Не че тя ми причинява болка, но ми се иска да е малко по-доволна. Още преценявам мога ли да се справя и с тримата, а ако се престраша, те трябва да са колкото се може по-самонадеяни.

Сърцето ми блъска лудо. Не очаквах да ме спипат, не очаквах и сигурността в проклетия туристически кораб да е толкова затегната. Ако бях на истинска операция, щях да имам поне три убедителни прикрития едно под друго, а и подкрепа от разстояние чрез имплантираните комуникатори. Или просто щях да се позова на правото си да мълча съгласно Петата поправка и да чакам кога Пол ще ме отърве.

Само че не участвам в операция. Нямам подкрепления, нито съм сигурен дали службата ще ме измъкне.

Нямам и кой знае какъв избор. Искам обаче това нещо да се махне от гърлото ми.

Стискам китката на жената с лявата си ръка и я бутам така, че парализаторът да сочи към тавана. В същия миг ритам назад, улучвам Майк в корема и го събарям. Скачам напред, натиквам жената в Дани и го блъскам в стената, а едновременно с това отварям джоба, като си представям малък космат мамут.

Посягам през преградата и вадя пистолета си. Затварям джоба, преди някой да го е видял, или поне се надявам да е така. Опирам гръб в стената, едната ми ръка е обвита около шията на жената, с другата опирам цевта на пистолета под нейната брадичка. Сега тялото й ме пази от парализаторите на Майк и Дани, а и тримата вече разбират, че съм настроен много сериозно.

— Нали уж претърси този тип! — съска жената на Майк.

Той не знае какво да каже. Аз започвам гръмко и отсечено:

— Не съм този, когото търсите. И не работя за този, когото търсите. Ясно ли е?

— Да бе — отвръща жената. — Току-що ме убеди в това. Можеш вече да си вървиш.

Въздишам и казвам на Дани и Майк:

— Искам да повикате капитан Сантамария тук.

— Как пък не! — зъби се жената.

Поне не се боричка с мен и не хапе. Мразя да ме хапят.

— Искам да се обадите на капитан Сантамария — настоявам аз — и да му предадете, че много си падам по греди, но не обичам стълбове.

Жената трепва и се мъчи да извие глава към мен.

— И ти ли познаваш Пол Таркингтън?

Сега пък аз не знам какво да кажа.

— Шефе, какво да правим? — пита Дани.

— Каквото ви каза той — натъртва тя. — Обадете се на капитана.