Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (38)

38.

„Деджа Торис“, Палуба А

Въздушен шлюз за поддръжка и ремонт

Около 10 минути преди да изляза от кораба

 

Двамата с Галбрейт чакаме във въздушния шлюз в предната част на кораба, защото Джемисън е изпратила екип да изключат навигационната система. Така ще създадат малко „сляпо петно“ в радарното покритие, през което да се промъкна. Никой не иска да бъда изпепелен от двигателите. Не бива да умра още поне четири часа.

На теория всичко е проста поредица от действия: изскачам от „Деджа Торис“ в открития космос. Транспортният кораб на X-4 ме прибира. Отварям джоба и влекачът нахлува в портала с максимална тяга. Затварям джоба и чакам. След три часа отварям джоба отново завъртян към „Деджа Торис“ и влекачът изскача шеметно, за да разнебити йонния ускорител преди Уаклин да реагира. Хората от X-4 влизат в кораба и обезвреждат Уаклин, а други кораби изтеглят „Деджа Торис“ встрани, за да не се блъсне в Марс.

На теория е просто, но на практика може да се объркат хиляди неща.

Гласът на Галбрейт звучи с пращене в радиостанцията на скафандъра:

— Роджърс, вече можеш да излезеш от кораба.

— Разбрано. Излизам.

— Късмет — пожелава ми тя.

— Ура — отвръщам аз, тя ме поглежда косо, излиза от шлюза и затваря вътрешния люк.

Изсмукват съскащо въздуха от шлюза и сега чувам само звуците в самия скафандър: дишането си, шумоленето, когато отварям външния люк, приглушеното тропане на подметките ми по корпуса.

Този път нося реактивна раница, която ме прави по-тромав. Тръгвам напред. Искам да остана в сляпото петно на радарите колкото може по-дълго, преди да отскоча.

— Заех позиция — казвам, щом стигам до носа на кораба.

Вече се чувствам в открития космос. Виждам кораба само ако погледна надолу.

— Имаш разрешение — отвръща Галбрейт. — Действай, когато си готов.

Присвивам коленете си, изключвам магнитите в подметките и изпъвам краката си с цялата сила и бързина, на които съм способен. Мускулите ми още са схванати от токовия удар в шахтата и съм сигурен, че от мен се чува жалко пъшкане.

Отдалечавам се от кораба. Гледам надолу — разстоянието нараства. Движа се само спрямо „Деджа Торис“, иначе заедно с него се нося с огромна скорост към Марс, онази червеникава точица в далечината, обаче ми се струва, че летя стремглаво в обратната посока.

Сянката ми се хлъзга по корпуса. Не бива да е така.

— Той завърта кораба! — изкрещява Галбрейт.

— Това сляпо петно май никакво го нямаше! — ръмжа, докато напипвам припряно управлението на реактивната раница.

— Тръгвай! ТРЪГВАЙ! — съвсем ненужно ме подканя тя.

Намирам бутона и го натискам с палец.

— Включвам тягата!

Няколко кратки струи газ ме ориентират правилно, после се включват реактивните дюзи и ме тласкат нагоре и надалеч от „Деджа Торис“. Във виртуалния екран на шлема светва секундомер. Галбрейт ми е казала, че горивото ще стигне за петдесет секунди с максимална тяга и така би трябвало да стигна на безопасно разстояние от двигателите на кораба. Само че очаквахме да имам повече време в сляпото петно, а не… Колко бяха? Четири секунди? Пет?

Според секундомера остават четирийсет секунди. Поглеждам назад. Яйцевидният корпус се върти, сенките по повърхността му се променят.

„Мамка му!“ Има ли как да пришпоря тази реактивна раница? Ако се намирам в атмосфера, мога да опитам с отваряне на джоба пред себе си, за да ме засмуква вакуумът напред… но дори не знам дали това би помогнало. „Не забравяй да попиташ Оливър. Ако оцелееш“.

Шибана гадост!

Трийсет секунди. Под мен вече е пчелната пита от огромни дюзи, които светят, но още не бълват нищо. При други обстоятелства бих се възхитил на този инженерен шедьовър. В момента обаче май съм готов да напълня гащите.

— Гледам право в проклетия двигател — казвам по радиостанцията. — Отървах ли се, или не?

Гласът ми пресеква.

— Десет секунди — отговаря Галбрейт.

Бялата светлина в двигателя се проточва навън.

— Набутаха ми го — казвам незнайно на кого.

Мъртъв съм. Нищо друго не ми остава. Затварям очи и си мисля за всичко, което съм нямал шанс да направя.

Поне съм видял „Земи на легенди и предания“.

И поне срещнах Ели Гавилан.

Всичко наоколо сякаш се е притаило, когато издишам. Черното безметежно мълчание е някак приветливо, все едно ми казва да не се безпокоя за нищо. Каквото и да се случи, не зависи от мен.

Нещо изпращява зад главата ми.

Ококорвам се по инстинкт. Звукът е прекалено смекчен, за да е от вътрешността на моя шлем. Да не е от реактивната раница? Може би прегрява или има друга повреда, защото я претоварвам над допустимите граници.

На виртуалния екран светва червен текст и закрива далечните звезди. Не е било от раницата, а от поддържащия живота ми модул. Губя кислород. Сигурно нещо се е ударило в резервоара с такава сила, че го е спукало. Може да съм се блъснал в парченце или дори прашинка. В космоса и скоростта убива.

— Сблъсък с малък обект — казвам на глас. Съмнявам се, че има значение, но е някак нередно да не съобщя. — Губя кислород.

— Почти се измъкна — уверява ме Галбрейт.

Знам, че ме лъже, но ценя опита й да ме успокои.

Цялото ми тяло се устремява напред и носът ми се блъска в лицевата плоча на шлема. Чудя се дали раницата е повредена, или й свършва горивото. А после ускорението сякаш смъква корема ми в слабините и продължава ме тласка напред.

— Какво… става… бе… — пъшкам.

Не е от раницата. Въпреки промените, които е направил Фриц, тя едва изстисква от себе си ускорение половин g. Но сега усещам поне две g, ако не и три.

Галбрейт вика нещо. Не различавам думите, но тя явно е… щастлива?!

Под мен засияват поне десетина миниатюрни звезди от двигателя на „Деджа Торис“. Великански стълб от синьо-бяла плазма изригва към мен и по радиостанцията се чува само пукане. Лицевата плоча потъмнява автоматично, за да не ослепея, но струята не може да ме достигне. Виждам данните на радара. Намирам се на две хиляди и двеста метра от кораба и разстоянието се увеличава непрекъснато.

Озовавам се в мрак, виждам само каквото ми показва виртуалният екран. Запасите от кислород са спаднали на осемдесет процента. Херметичността на скафандъра не е нарушена. Раницата се изключва. Още червен текст. Няма гориво.

Но аз съм жив. И ако мога да съдя по болката в тестисите, още се ускорявам.

— Роджърс! — крещи Галбрейт.

Значи Уаклин е изключил двигателя. Можеше да се очаква. Той не иска да отклонява кораба от курса. Само половин секунда в онази струя би оставила от мен разпръснати атоми.

— Роджърс, чуваш ли ме?

— Още… те… чувам. — Дали думите ми звучат като охкане? — Какво…

Ускорението натиква останалите думи обратно в гърлото ми.

— Дръж се, Роджърс. Подкреплението пристигна.

 

 

Губя няколко секунди, докато възстановя нормалното си дишане и се сетя как да изключа поляризиращия филтър на шлема. Плочата пак става прозрачна тъкмо преди ускорението да спре. Оглеждам се и зървам два познати ръбести сивкави силуета — виждал съм ги безброй пъти над полесражения и в патрулни полети над космически станции.

Транспортният кораб на X-4 и съпровождащият го боен кораб.

— Ура — казвам си и се разсмивам. — УРА-А!

Махам на двата кораба. Бойният кораб разклаща стабилизаторите си, а транспортният обръща въздушния си шлюз към мен. Не ми се вярва да е имало по-прекрасна гледка в целия ми живот.

Галбрейт ми съобщава честотата и криптиращия код за връзка с транспортния кораб и аз пренастройвам радиостанцията на скафандъра. Рея се към тях бавно — точно с половин метър в секунда според моя радар. Пилотът явно има дяволски добър усет за посока и скорост.

Опипвам зад главата си, търся онова, което се е забило в раницата и ме е придърпало. Досещам се, че е някаква кука. Виждам как въжето провисва между мен и върха на кораба. Издърпвам го да се опъне и се обръщам към кораба.

— Това си беше като цирков номер — казва ми глас по радиостанцията.

— Отстрани е по-забавно, господин полковник. — Виждам нашивките му през илюминатора на пилотската кабина. Наподобявам отдаване на чест, колкото и непохватен да съм в скафандъра. — Началник на охраната Джемисън ли ви подсказа да ме хванете с харпун?

Той също ме поздравява и отвръща:

— Не, господин майор. Имате приятели в този кораб.

— Вече се убедих в това.

— Космонавт Капур ще ви посрещне отвън. Сега ще промъкнем кораба под вас.

— Добре.

С периферното си зрение виждам струите от двигателите им и корабът се плъзга под мен. Почти като насън в пълната тишина. В далечината е „Деджа Торис“, вече на няколко километра от нас.

Космонавт Капур се оказва жена с ъгловато лице и големи кръгли очи зад лицевата плоча на скафандъра. Придърпва ме с въжето и докопва скафандъра ми, когато се озовавам на една протегната ръка от нея. Стоварва ме на корпуса доста тежко, чак се задъхвам. Усещам щракането, с което закача осигурително въже за моя скафандър.

— Добре дошли на борда, сър — поздравява ме, щом ме завърта с лице към себе си.

— Благодаря.

— Бихте ли включили магнитите, сър?

— Ей сега.

Подметките ми тропат по корпуса. Капур ми помага да се отърва от празната реактивна раница, а аз се взирам в „Деджа Торис“. Оттук изглежда съвсем безметежно. Същинско чудо на технологиите: колосално яйце, сътворено от хора и носещо в себе си шест хиляди души.

Но ако това яйце се пръсне в повърхността на Марс, никаква сила на този свят не би попречила на Слънчевата система да се въвлече в безогледна война.

А положението се е променило много от началото на Войната за независимост досега. Има повече колонии по планети и около тях. Всички космически флотове са по-големи. Колко астероида, запратени едновременно към Земята, бихме могли да спрем? Колко кораба може да отдели космическото командване за патрулиране при спътниците на Юпитер? Колко цивилни и в най-затънтения пущинак ще загинат в сраженията?

Трябва да предотвратим това.

— Поехте ли управлението на влекача? — питам Капур.

— Да, сър. — Тя сочи наляво. — Разстоянието до него е хиляда и сто метра. Ще го доближим след няколко минути.

Пренастройвам лявото си око и откривам радиофара на влекача.

— Виждам го.

— Зорки очи имате, сър.

Май се съмнява.

— Знаете ли какъв е планът?

— Да, сър. Получихме указанията, докато летяхме насам. Ще разгърна прикритието на кораба, когато влекачът е наблизо. Имате ли нужда от помощ с устройството за червееви дупки?

— Не. Управлението е имплантирано в мен.

— Както желаете, сър.

— Какво ниво на достъп имате?

Трябва да знам коя версия за „червеевите дупки“ да пробутам.

— Всеки в този кораб има достъп до ниво „строго секретно“, код „Сребърен слънчоглед“.

Рядко се случва да чуя за такова ниво — кодът означава, че тези бойци от X-4 могат да научат всичко за джоба освен факта, че изобщо не е устройство.

— Сър, разрешавате ли да задам въпрос за устройството? — пита Капур.

— Слушам ви.

— Според инструктажа в другия край на червеевата дупка има… паралелна вселена?

— Това знам и аз.

— Това ли е било първоначалното предназначение на устройството — изследователска дейност?

— Изобщо не се опитвахме да го създадем. Стана съвсем случайно.

Тя свива вежди.

— В такъв случай как можем да сме сигурни, че не ни свързва с някаква много далечна част на нашата вселена?

— Фоновото излъчване в другия край е различно. И няма никакви звезди. — Приятно ми е да обяснявам на човек, който току-що е бил посветен в тайната. — Доколкото нашите учени успяха да проучат, онази вселена е съвсем празна, ако пренебрегнем всичко, което изпращаме там през портала.

— Да се побъркаш… — Нещо светва във виртуалния екран на шлема й. — Вече сме готови, сър.

Обръщам се и така трепвам от изненада, че само магнитните подметки не ми позволяват да отскоча от кораба. Влекачът е изравнил скоростта си с нашия кораб и сега е само на метър от мен с включени двигатели. Разбира се, във вакуума нямаше как да чуя, че го доближаваме, нито да усетя отдалеч изгарящата топлина на реактивните струи.

Тези дистанционно управлявани машини за преместване на масивни обекти се използват само в открития космос и изобщо не са обтекаеми. Прилича на внушителна метална кутия с огромна лопата отпред, сензори стърчат къде ли не и под какви ли не ъгли.

— Хъм… колко широк е влекачът?

— Дванайсет метра и осемдесет и пет сантиметра по най-дългия диагонал.

Това вече ще ме затрудни. Никога не съм отварял портала с диаметър по-голям от петнайсет метра. И не мога да го отворя встрани от мен. Пък и порталът се движи според положението на тялото ми, по-точно главата, значи няма как да се отместя. Но поне центърът му може да не е точно срещу мен. Ще отместя него.

Значи когато влекачът е точно срещу портала, ще бъде само на метър от главата ми. И ще изскочи на същото разстояние от мен с няколко хиляди метра в секунда. Ако не успея да разширя портала максимално за частица от секундата, влекачът ще ми отнесе главата, а вероятно и горната половина от тялото ми.

Споменах ли вече колко лоша е тази идея? Не бях прав. Тази е най-лошата.

Но поне мога да съм доволен, че съм поставил нов личен рекорд в това.

— Наоколо е чисто. — Капур натиска нещо на ръкава на скафандъра си. — Спирам ускорението и разгръщам прикритието.

Зад влекача вече няма реактивни струи, корпусът на транспортния кораб вибрира леко от изключването на двигателите. От носа му се подава метален прът, отзад също. Прътовете завършват с малки сиви топки, които се разтварят и плътно сгънатите в тях сиви платнища се опъват в два купола пред и зад кораба.

Широчината им е шейсетина метра. Накрая сякаш се втвърдяват и се съединяват в кълбо около кораба. Не пропускат светлина. Прожекторите на нашите скафандри едва стигат, та с Капур да виждаме какво правим.

— Потвърждавам загубата на сигнала — казва тя. Този материал поглъща всякакви излъчвания и скрива случващото се в кълбото, но освен това ни изолира от вселената навън. — Време е за вашето представление, сър.

— Толкова ли е важно да се крием? — питам я.

Да, под купола никой няма да види и с най-мощния телескоп как използвам джоба, но когато влекачът изфучи от него, ще бъде пред очите на всички. Капур се засмива.

— Доколкото разбрах, сър, когато запратите влекача обратно, ще се движи по-бързо от куршум. Нека вероятните наблюдатели да се заблудят, че си имаме най-компактното електромагнитно оръдие на света. — За тези оръдия, изстрелващи метални снаряди с безумна скорост, са необходими стотици метри мощни електромагнити от свръхпроводящи материали. — Ще полудеят от напразните усилия да разберат как би могло да работи.

Кимам.

— Отварянето на червеевата дупка ще изглежда като бял пръстен. От вас искам да засилите влекача точно в средата му и непременно под прав ъгъл спрямо равнината на портала. Разбрахме ли се?

Надявам се, че X-4 ненапразно се славят с точната си стрелба.

— Да, сър.

Тя пак прави нещо с ръкава на скафандъра си. Аз си представям изрисуван дървен щит — искам ключовият символ да е с две ясно различаващи се страни, за да го завъртя мислено по-късно — и отварям джоба колкото мога по-широко и встрани от тялото си. Това изисква по-големи усилия, отколкото съм свикнал. Много по-големи.

Пред мен и над мен зейва черен отвор с преливаща се бяла граница, едва я побирам под прикриващия купол. И си знам отсега какво адско главоболие ме чака.

— Капур? — казвам вторачен в джоба.

Не мога да мръдна главата си, защото и порталът ще се премести.

— Да, сър?

— Имате ли… аха!

Извивам очи нагоре и се стряскам — влекачът е точно над главата ми и още по-близо до мен. Сигурен съм, че тя го прави нарочно.

Повтарям й колко е важно да нагласи влекача точно в средата на червеевата дупка и да го насочи перпендикулярно спрямо плоскостта на портала. След това застивам неподвижно, докато тя обикаля около мен с далекомера си.

За пръв път задържам джоба отворен толкова дълго и толкова голям. Тъкмо когато вратът ми започва да се схваща, а зрението ми да помътнява, тя привършва измерванията и ми дава знак с вдигнат палец.

— Можем да започваме, сър.

— Ами започвайте! Веднага! Бива ли?

— Включвам двигателите на влекача след три, две, едно… Сега!

Влекачът се плъзга плавно в джоба. Опитвам се да не мисля колко голям изглежда от моето място и колко бързо ще се движи, когато излезе. Всеки проблем с времето си.

Влекачът навлиза в портала и тогава основният двигател грейва ярко, отдалечава го от нас с пълна тяга. Превръща се в сияйна звезда сред пустотата. Броя до трийсет, за да си дам някаква мъничка възможност за поправяне на грешки по-късно, после затварям джоба.

— Сега ще си играем на търпеливо очакване. — Надявам се, че не треперя прекалено силно. — Освен ако не предпочитате да играете на „Прегладнял хипопотам“.

— Мога да проверя имаме ли я в базата данни, сър.

Никой не ми разбира шегичките.