Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (26)

26.

„Деджа Торис“, Палуба В, Офицерски сектор

1,5 часа преди Ели да започне да се чуди къде съм

 

По пътя към секторите за екипажа минаваме покрай голяма реклама за изисканите гозби в кораба, която ми напомня за уговорената среща.

— Слушай — започвам, щом влизаме в асансьора, — тези наноботи…

— Колко време имаме? — прекъсва ме Джемисън.

Примигвам, за да видя обратното отброяване на времето.

— Шестнайсет часа. Но колкото по-скоро…

— Ще решаваме за това по-късно — отсича тя.

— Дали не може да възложиш на някого списък на засегнатите от радиацията?

Тя се вторачва сърдито в мен.

— Току-що пратих в ареста една от подчинените си. Хайде да не възлагаме нови задачи, преди да сме сигурни на кого можем да се доверим.

Не мога да чакам кога ще благоволи да ми помогне. Мой дълг е да разпространя тези наноботи. И вече имам среща с първата си пациентка.

Млъкваме. Не знам за какво мисли Джемисън, но аз умувам как да се отърва от нейните грижи, за да се заема със своите. Дано намеря някакъв шанс в разговора с капитана.

Пред каютата на Сантамария тя притиска длан към ключалката, за да го извести за появата си. Вратата се отваря и капитанът се взира в нас със зачервените си очи.

Носи униформения панталон и сива блуза с къси ръкави. Виждам четири татуировки по ръцете му, но разпознавам само три от тях. Една съвпада с татуировката, която Пол Таркингтън има на дясната си предмишница.

— Проблем ли има? — пита той.

Джемисън ме побутва навътре, вмъква се и тя и затваря вратата. Не знам какво съм очаквал да заваря тук. Може би съм си представял каютата по-флотска или морска, или… де да знам, вероятно украсена с морски пейзажи и древни кораби. Или мъничко моделче на ветроход в бутилка, което той е сглобявал с неизчерпаемо търпение месеци наред. Не познах. Както обикновено.

Ако не са дрехите в отворения гардероб и таблетите, закрепени на лепкави ленти над малкото бюро, бих могъл да се заблудя, че тази стая няма обитател. Липсват семейни холоснимки или дипломи в рамки, или витринка с ордени, каквито се полагат на военен ветеран. Но още по-смущаващо от безличието на тази каюта е, че нищо не нарушава реда.

Дори Оливър, най-спретнатият маниак сред познатите ми, все оставя разни неща тук-там. Е, да, всичко е подредено под прави ъгли едно спрямо друго, но въпреки това е разхвърляно. В помещението на Сантамария не може да се види никакъв белег на хаос, защото няма какво да образува този хаос. Питам се дали е чак толкова склонен да прекалява с безопасността при безтегловност, или има скрити по-дълбоко психологически мотиви за тази спартанска обстановка.

— Капитане, май намерихме истинския убиец. — Джемисън му обяснява накратко как сме разобличили и задържали Джери Бартелт. — Все едно на челото му е изписано „професионалист“. Дани и Майк го пазят в неговата каюта. Използваше лаптоп, но засега не искаме да рискуваме с човъркането в него. Помислих, че може би ти първо ще искаш да говориш с него.

Сантамария кима.

— Ако Джери Бартелт ни е познат като оперативен агент, досието му е в раздела с много ограничен достъп. Няма как да го получим по незащитена връзка.

— При мен всичко е криптирано от край до край. — Примигвам, виждам управлението на антената, закрепена на кораба отвън, и започвам включването й. — Мога да пусна търсене по лице в базата данни. Само ми дайте няколко секунди да…

Сантамария стиска лицето ми, натиска с палец горния клепач на лявото ми око и го повдига насила.

— Ох! — реагирам аз, както може да се очаква.

— Не изпращай този сигнал.

Не казва думите нито натъртено, нито заплашително, но тъкмо липсата на емоции ме стряска — също като оскъдното обзавеждане в каютата.

— Просто търсене в архива — оправдавам се. — Дори ако получим данни с маркер за ограничен достъп, ще…

— Не това е важно — прекъсва ме Сантамария.

— Може да подплашиш Бартелт или шефовете му — подсказва Джемисън.

— Какво? — сепвам се аз. — Хванахме Бартелт. Нямаше никакъв шанс да изпрати тревожен сигнал. Те дори не знаят, че търсим…

— Той непременно има график за свръзка — настоява тя. — Предполагам, че е веднъж или два пъти дневно. Когато и да е следващият път, ще го пропусне. В най-добрия случай имаме само няколко часа преди началството му да научи, че нещо не е наред с него.

— И тогава ще имаме предимство — подхваща Сантамария, — ако не допуснем да научат, че сме го арестували. Няма как да знаят дали не е ранен или болен, или е пропуснал уречения момент по друга, съвсем безобидна причина. Не бива да правим нищо, с което да събудим подозренията им.

— Но как биха… капитане, може ли да не стискате така лицето ми?

— Не изпращай сигнала.

— Няма.

— И изключи антената.

— Веднага.

Той ме пуска и аз връщам антената в пасивно очакване.

— Вече няма връзка. Но как тези предполагаеми шефове биха научили що за сигнал са засекли? Този кораб сигурно излъчва десетки различни сигнали по всяко време.

— Твоята „Ехо Делта“ използва американски служебни честоти — напомня ми Сантамария. — Не искаме да стане всеизвестно, че в кораба има военна апаратура.

Стомахът ми се свива в мига, когато си спомням всички разговори с Джесика, но сега не мога да се тревожа и за това.

— Забеляза ли в поведението на Бартелт нещо, което подсказва произхода му или особености на обучението? — пита капитанът.

— Ами… — Припомням си срещите с Джери Бартелт първо на вечерята, после на Алеята, накрая и сблъсъка в каютата му. — Ами… нищо. Говори с американски акцент и май английският му е роден език. Много ловко извъртя номера на хората от охраната. Няма как да е такъв майстор без тренировки, но може да са били по която и да било държавна програма.

— Аз не видях никаква специфика в бойния му стил — добавя Джемисън. — Но пък двамата с Роджърс се биеха в тясна каюта. Липсваше пространство за свободни движения, изборът на техники е ограничен поначало. И от това няма как да научим нещо за него.

— Все пак спомена нещо особено първия ден след вечерята — казвам им аз. — Вече е бил на Марс по работа, но този път било лично.

Сантамария се почесва по брадата.

— Хъм…

— Спомена и как клонирал кучето си. — Преразказвам историята, доколкото съм я запомнил. — Изглеждаше като доста смахнато вмъкване в прикритието му. Аз само го попитах има ли жена и деца, а той се впусна в оплакване за тежкия развод. Може би защото беше пиян, но е малко недодялано за професионалист.

— Дали пък наистина не е на почивка — вмята Джемисън, — а убийствата на невинни хора са му хоби.

— Обзалагам се, че на купоните твоите вицове разсмиват всички — заяждам се веднага.

— Ако ще продължаваме с догадките — казва Сантамария, — искам кафе.

— Извинете, сър — отвръща Джемисън. — Ще почакаме отвън, докато се облечете.

Завлича ме в коридора. Капитанът затваря вратата. И след малко се появява в пълна униформа.

— Отиваме в радиозалата. — Издърпва се по коридора, Джемисън не изостава от него, аз отскачам от стена към стена подире им. — Ще кодирам съобщение лично до директор Таркингтън със снимката на Бартелт. Има адрес за такава свръзка в общодостъпния сайт на Държавния департамент. Роджърс, а ти ще вложиш моето съобщение в същия пакет с доклади, които изпращаш като част от прикритието си.

— Ясно — съгласявам се. — А какви са тези доклади?

Джемисън ме поглежда намръщено.

— Службата не ти ли осигури прикритие?

— В отпуск съм! — Не обичам да ме обвиняват за нещо, което не е моя вина. — Камшика ми връчи билет и ми каза да се разкарам. Имам някои документи за тази самоличност. Това е. Не мисля, че е очаквал да се забъркам в такъв случай.

Сантамария се обръща към Джемисън и тя мърмори недоволно:

— Имаме подготвени някои документи за такива случаи. Ще ги прехвърля в базата на радиозалата. Но мисля, че след това трябва да разпитаме Бартелт.

— Тоест да го разпитам аз — натъртва капитанът.

— Да, сър.

Сантамария издиша. Не е шумна въздишка, защото не е склонен към такива прояви на чувства, и въпреки това изразява нежеланието му.

— Нямаме правомощия за такива действия.

— Ще получим разрешение — уверява го Джемисън. — Включи искането в съобщението до Камшика. Знаеш, че ще одобри всяко твое решение.

— Не е сигурно.

Тя прихва.

— Той ти окачи лично медала на мундира след войната. Той ти лепна прякора…

— Не сме упълномощени — повтаря Сантамария по-строго. — Самата ти каза, че не знаем нищо за Бартелт. Ами ако наистина е скучен психопат? Какво ще стане, ако го посмачкаме, а се окаже, че е цивилен?

— Как пък не. Той е изпечен джебчия и хакер, а и за малко не уби Роджърс в схватката.

— Да бе… — обаждам се възмутено, но никой не ме чува.

— С всяка минута, която пилеем в спорове за това, той има повече време да обмисля как да се измъкне, а шефовете му имат повече време да заподозрат, че нещо е потръгнало зле. Трябва да измъкнем истината от него.

— На изтезанията не може да се разчита в получаването на информация — възразява Сантамария.

— На Марс не изглеждаше да е така.

Капитанът е впил зъл поглед в очите й. Аз съм напрегнат като струна. Опасявам се, че ще замахне към нея, и искам да съм нащрек, за да се отдръпна.

Но накрая той само повтаря:

— Не сме упълномощени за такива действия.

— Добре — отстъпва Джемисън. — От службата нямаме никакви правомощия. Но ти си капитан на „Деджа Торис“ и имаш цялата необходима власт да разпиташ пътник, който е основният заподозрян за двойно убийство. Просто говори с него. Може и да забележиш нещо, което ние сме пропуснали.

Свитият юмрук на Сантамария се отпуска.

— Добре.