Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (10)

10.

„Деджа Торис“, Палуба Б

Заседателна зала на старшия команден състав

30 минути след като от обслужването по стаите

ми донесоха разочароващ омлет

 

Доволен съм, че не дойдоха Дани и Майк да ме придружат до залата. Няма да се чудя какво да им кажа. Хората от охраната ме вкарват в служебен асансьор и се качваме почти на върха на кораба.

Елипсовидната зала се намира точно зад основния център за управление, по-често наричан „мостик“. През едната врата се влиза там, през отсрещната се излиза във фоайе, където е асансьорът. Голяма кръгла маса заема повечето място. Монитори и сензорни екрани покриват стените.

Сантамария и Джемисън вече са там до стройна жена с червена коса и лунички. От другата й страна мъж с ъгловати челюсти работи с таблета си.

Сантамария ми представя жената като комодор Ерика Галбрейт, старши помощник на капитана. Усмивката й е открита и дружелюбна и си казвам, че нашивките на униформената й риза сигурно са за украса. Не е задължително всички офицери в туристически кораб да са бивши военни, но на пътниците вероятно им допада илюзията за авторитет и властност.

Мъжът с таблета е Джеферсън Логан, туристическият директор на кораба. Чувал съм по няколко пъти на ден обяви, изречени от жизнерадостния му глас. Забелязвам в движенията му някаква стегната точност, но не типичната за военен. Да не е акробат? Явно има опит в безтегловност. В рекламните брошури пише, че ръководи всички забавления и екскурзии по време на полета.

Вратата към коридора се отваря и влиза плешив тъмнокож мъж с бяла лабораторна престилка, чиито джобове са пълни до издуване. Капитанът го представя като доктор Рахул Соуни. Стискам ръката му и чакам търпеливо с престорено нехайно изражение, докато Сантамария обяснява кой съм и защо участвам в съвещанието, а после казва:

— Показваме лицето на Дейвид Уаклин на всички терминали за информация в кораба. Джеф, някой съобщи ли нещо досега?

— Не успяхме да потвърдим нито едно съобщение — отговаря Логан. — Двайсетина души твърдят пред охраната, че може да са видели Дейвид Уаклин, но го няма в записите от камерите и сензорите.

— Докторе, свърза ли се с лекаря на Уаклин на Земята?

— Да — отговаря Соуни. — Доктор Джордж Ламори. Според него Дейвид и преди е имал периоди на умопомрачение, но изобщо не е проявявал склонност към насилие, камо ли убийство. Именно доктор Мори му е предписал стеломан и далазин… а наскоро и генератора на алфа-вълни по искане на семейството.

— Възможно ли е генераторът да е предизвикал този изблик на насилие? — пита Галбрейт.

— Едва ли — отвръща Соуни и едва се сдържа да не въздъхне. — Досега няма неоспорими доказателства, че генераторите на алфа-вълни наистина успокояват пациентите, както твърдят производителите. Те са нещо като хомеопатията — имат само плацебо ефект. По-вероятно е пътуването в космоса да е объркало процесите в тялото на Дейвид и непознатите неприятни усещания да са влошили психическото му състояние.

— Не е лесно да се стигне от „космическа болест“ до двойно убийство — вмята Джемисън.

Соуни свива рамене и разперва ръце.

— Все още не разбираме напълно шизофренията. Можем да лекуваме някои симптоми, но няма как да знаем какво се случва в главата на Дейвид.

Сантамария кима.

— Джемисън, защо не споделиш какво видяхте двамата с господин Роджърс в каютата?

Тя описва сцената в апартамента на семейство Уаклин. Аз наблюдавам как реагират останалите около масата. Логан не е чувал нищо досега и явно е втрещен. Галбрейт явно чува някои подробности за пръв път. Лекарят изглежда угрижен.

— Засега нямаме представа къде е оръжието на убийството — завършва Джемисън. — Според доктора трябва да е гладко и остро, с дължина петнайсетина сантиметра. Може би някакъв нож.

— Така е — потвърждава Соуни. — Емили и Алан са били убити с едно и също оръжие.

Рязко вдигам глава.

— Чакайте, това не ми го казахте.

Поглеждам Джемисън, после и Сантамария.

— Извинявай, твърде много неща ни се струпаха на главата снощи — казва тя.

Лъже. Подложили са ме на изпитание — искали са да проверят ще открия ли сам този факт, за да преценят колко полезен мога да бъда. Досещам се по виновното изражение в очите на Сантамария. Но не личи да е много притеснен.

Не им се сърдя. Просто имам какво да доказвам.

— И по цялото тяло на Алан Уаклин има изгаряния трета степен — продължава Соуни. — Уврежданията са причинени след настъпването на смъртта. Убит е преди да започне пожарът.

— Но защо е изгорил само единия труп? — обаждам се аз. — Дейвид е убил и двамата с един и същ нож. Защо не е довършил започнатото по същия начин?

— Може огънят да го е уплашил — намесва се Галбрейт.

— Гореше доста силно — намесва се Джемисън. — Противопожарната система се беше включила, когато с Ели влязохме…

— Главният инженер на кораба реагира на сигнал за пожар в пътническа каюта? — прекъсва я Сантамария.

— Бяхме наблизо. Дълго е за обясняване. Както и да е, грабнахме пожарогасители и изтичахме да помогнем в гасенето.

Нещо в тази история ме дразни. Не пасва.

— Доктор Соуни — решавам да попитам, — колко време е необходимо, за да се стигне до изгаряния трета степен?

— Може да се случи и за по-малко от секунда, ако температурата е достатъчно висока.

„Температурата…“

— Но пръскачките също биха се задействали мигновено — напомня Галбрейт. — Сензорите реагират на сгорещяването на въздуха.

Спомням си разходката извън кораба, товарните контейнери по корпуса и разглобената микровълнова печка. И си припомням какво е първоначалното предназначение на моето ляво око.

— Ами ако не е бил обгорен от огън? — питам. — Ако друго въздействие е причинило тези увреждания на тъканите?

Джемисън впива поглед в мен.

— Роджърс, какво говориш, по дяволите?!

— Установихте ли какво е причинило самото запалване? Имаше ли запалка, кибрит, източник на открито горене? Или пробив на плазма?

— Невъзможно — отсича Галбрейт. — Няма изпускатели на електроплазма до каютите за пътниците и екипажа.

Сантамария и Джемисън се споглеждат.

— Господин Роджърс, какво е вашето предположение? — пита капитанът.

— Нещо е подпалило пожара. С достатъчно енергия да причини изгаряния трета степен на човешко тяло за съвсем краткото време, преди да се включат пръскачките. Нещо, което сензорите не са засекли като огън, преди да се разгори пожарът.

Всички мълчат, вторачени в мен.

— Йонизираща радиация — пръв казва Сантамария.

— Какво?! — Джемисън върти глава. — Всички пътнически палуби имат висока степен на защита. Летим с обърнати към Слънцето товарни контейнери. А и тази радиация изобщо не стига, за да причини видими изгаряния.

— Източникът не е бил външен — възразявам аз. — Капитане, ако разрешите, бих искал да огледам трупа по-подробно.

 

 

Доктор Соуни се отбива в лазарета и се среща със Сантамария, Джемисън, Галбрейт, Логан и мен в коридора пред каюта 5028. Донесъл е радиационен детектор. Другите наблюдаваме как го включва и го обръща към вратата. Охраната вече е опразнила коридора и няма опулени пътници от пронизителното ускорено писукане на детектора.

— Господи — ахва Соуни, — отчита почти десет кюри! На какво може да се дължи такава радиация?

— Джеф, изведете всички пътници от този сектор и от палубите под и над тази част от сектора — заповядва Сантамария. — Преместете ги в празните каюти в други сектори. Джемисън, хора от екипажа със скафандри за опасна среда да съберат вещите на Уаклин и да почистят каквото могат.

Докато Логан се отдалечава, а Джемисън се дърпа встрани да даде нарежданията си по комуникатора, нещо ме човърка. Екипажът разполага само с цивилни скафандри за работа в опасна среда. Ще бъдат защитени от биохимически въздействия, но не и от радиация. В такъв кораб обикновено няма източници на силно излъчване дори в инженерните сектори. Йонните ускорители не са сериозна радиационна заплаха.

— Господин Роджърс — казва ми капитанът, — бихте ли потърсили сведенията за военната служба на Алан Уаклин?

— Вече го правя.

Още с първите звуци на детектора бях включил антената и бях изпратил запитването си.

— Не е на служба в момента — мърмори лекарят под носа си, загледан в данните за радиацията от двете страни на вратата. — А всички пътници и багажът им минават през детектори, преди да влязат в кораба. Как е могъл да внесе радиоактивен материал? И защо би го направил?

— В класифицирани военни архиви ли търсите? — пита ме Галбрейт.

— Не всички са с ограничен достъп. Просто търся подробности с какво се е занимавал, когато е бил на служба.

— Докторе — сеща се Сантамария, — в медицинското досие на Алан отбелязано ли е къде е служил?

— В армейските специални части на САЩ.

Капитанът кима и се обръща към Галбрейт.

— Специалните части често провеждат по-особени операции. Понякога и снаряжението им е необикновено, за да се справят с извънредни ситуации.

— Но какво би могъл да запази досега? Нима… — Галбрейт се запъва и ме поглежда. — Говорите за нещо, което е имплантирано в тялото му.

— Да — потвърждава Сантамария. — В телата на мнозина войници са имплантирани енергийни източници за другите импланти — най-често комуникационно оборудване. Преди няколко десетилетия в армията са експериментирали с по-мощни неща. Например атомни енергийни модули.

Галбрейт свива вежди.

— Това не е ли… безумно опасно?

— Меко казано — обажда се Соуни, клати глава и изключва детектора.

— Затова се отказаха от тези експерименти след Войната за независимост — натъртва капитанът. — Оказа се обаче, че е невъзможно да извадят някои от атомните модули, без да погубят носителите им.

В лявото ми око светват разсекретени данни и аз съобщавам:

— Алан Уаклин е бил изпратен на Марс. Служил е в базата „Олимпус“ преди осем години. В миротворческа част преди войната. Имал е полеви импланти с радиационно захранване.

Всички мълчат няколко секунди.

— Още ли излъчва? — пита Сантамария.

— Още?! — възкликва Галбрейт с изтънял глас.

Превключвам окото на сензор и надничам в каютата. Преди не търсех този тип радиация, но сега я откривам навсякъде по стените, където са видимите следи от обгаряне. А насред леглото има искрящо ядро — там, където би трябвало да е сърцето на Алан.

— Да — казвам на капитана.

И всички вече говорят един през друг.

— Никой няма да влиза в тази каюта, докато корабът не влезе в орбита около Марс! — заповядва Сантамария.

— Трябва да започнем незабавно лечение на облъчените! — възкликва Соуни. — Всички, които са били в каютата. Господи…

— В склада имаме допълнителна противорадиационна защита — казва Галбрейт. — Ще изпратя роботи да обезопасят засегнатите места.

Джемисън завършва разговора си и се включва в гълчавата.

— Досещам се, че имаме лоши новини.

— Алан Уаклин е носил излъчвател в гръдния си кош. Още е активен — осведомявам я аз.

Тя примигва.

— Ама че гадост…

 

 

Всички си вършат забързано работата, а аз преглеждам отново записите, които съм направил по-рано на местопрестъплението. Ясно е, че има кръв по леглото на Алан, значи трябва да е бил жив в момента на аварията с енергийния модул. Не успявам да различа в записа други рани от нож освен онази на гърлото.

Трудно е да проследя всички микрокабели в обгорените тъкани, но не забелязвам други прекъсвания в тях. А и те не биха причинили реакцията в радиоактивното ядро. Или нападателят — тоест брат му Дейвид — го е намушкал в гърдите и е прерязал схемата на енергийния модул, или тежестта на тялото му върху гръдния кош на Алан е притиснала ядрото към гръбнака и защитният корпус отпреди петнайсет години се е пропукал.

Обяснявам на Сантамария какво съм открил. Стоим в лазарета и чакаме Джемисън да мине през обработката против облъчване. Всички сме се преоблекли след усърдното търкане в банята, за да махнем от кожата си колкото може повече увредени от радиацията клетки.

— Дейвид може да е обезумял от страх — казвам на капитана. — Не си е пил лекарствата от… колкото станаха? Дванайсет часа? Не мога да повярвам, че все още никой не го е срещнал. Къде ли се крие?

— Нямаме пълно покритие със сензори в кораба — Сантамария.

Говори замислено, не е ядосан. Какво ли би могло да смути хладнокръвието на този човек? От досието му съм научил, че се е сражавал в Елизиум Планиция — една от най-кървавите битки във Войната за независимост. Чудя се дали е пуснал тази брада, за да скрие белезите.

— Имаме само камерите на общодостъпните места и сензорите в ключалките — продължава той. — Бих искал да обиколиш с Джемисън и да сканираш за топлинно излъчване, но първо трябва да установим къде е най-вероятно да се скрие.

Джемисън излиза смръщена от лекарския кабинет.

— Бях забравила колко гнусен е вкусът на това лекарство. Бълвоч.

Взема картонена чаша и я пълни с вода от охладителя, а капитанът я пита има ли план за претърсването. Аз пък си напомням да проверя колко ефективни са достъпните за цивилни препарати против облъчване.

Джемисън изпива водата на един дъх и казва:

— Охраната е нащрек от снощи. Имал е пролука от най-много два часа, за да си намери скривалище. Няма как да е в някой ресторант или зона за развлечения. Служителите щяха да го открият след отварянето.

— Къде би искал да отиде шизофреник с пристъп? — чудя се на глас.

— Нямаме сензори в служебните стълбища — добавя тя. — Нищо не пречи да започнем там. Ще видим какво ще ни хрумне, докато търсим.

Сантамария кима.

— Заемете се. Аз ще съм на мостика.

Излизаме от лазарета. Капитанът тръгва към пътническия асансьор. Джемисън ме води в обратната посока към служебния.

— А когато не намерим нищо в стълбищата, къде ще продължим с издирването? — питам я.

Комуникаторът й писука, преди тя да ми отговори.

— Охрана до шефа.

Тя докосва бутончето на яката си.

— Джемисън, слушам ви.

— Шефе, Блевинс съм. Имам група за претърсване на осма палуба и намерихме нещо.