Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (42)

42.

Транспортен кораб на X-4, Товарен сектор

7 минути преди „нулевата точка“

 

— Това е лудост — казва Оливър от наблюдателния купол.

— Да не е нещо ново за мен? — отговарям от товарния сектор.

— Господин майор — натъртва стоящата до него Джесика, — възразявам категорично срещу намерението ви пак да рискувате живота си.

— Предлагате да изпълните задачата вместо мен ли, госпожо капитан трети ранг?

Напомням й, че според официалното прикритие сме равни по чин и не може да ми заповядва. И за миг се питам дали Пол го е направил нарочно.

— Шлемът — казва Брутлаг и вдига последната част от скафандъра над главата ми, за да я съедини с яката.

— Знаем, че останалите деветима космонавти влязоха в кораба — казва Оливър. — И имат всички необходими модули. Вероятно вече режат стената на двигателния сектор.

— Не знаем какво се случва там — възразявам, а Брутлаг ме обикаля и проверява системите на скафандъра. — Някои от тях може би са ранени. Някой модул може би е повреден.

— Майорът е прав — подкрепя ме Брутлаг. — И щом е решен да скочи, аз съм доволен, че моите космонавти ще имат по-голям шанс да успеят. — Тупа ме леко по шлема. — Готово.

Поглеждам надолу към внушителния модул от плазмено оръдие, закрепен за скафандъра. Масата му е поне половината от моята. Мога да се движа насам-натам само защото сме в безтегловност.

— Наистина ли носите тези неща по време на учения? — питам полковника, докато ме води към отворения товарен люк.

Под мен е „Деджа Торис“, изглежда още по-грамаден и се върти още по-бързо.

Брутлаг се усмихва.

— Когато сме късметлии, ни се разминава само с ученията.

— Господин майор! — вика ме Оливър. — За последен път ви моля да не правите това.

Поглеждам нагоре към купола.

— Това май е по-безопасно от всичко, което направих през последното денонощие. Защо се опитваш да ми развалиш удоволствието?

Той ме гледа още по-сърдито.

— Защото това не е част от вашите задачи.

— Прав си. Не изпълнявам задачи. Аз съм в шибан отпуск.

Поглеждам и към Джесика. Тя не казва нищо. Май не може.

— Изправи се колкото се може по-скоро — съветва ме след миг-два.

Дали нямам прашинки в очите? От тях трябва да са тези сълзи.

— Щом допреш корпуса, ще те подмята накъде ли не — продължава тя. — Включи магнитите и се изправи. Движи се бавно. — Извърта глава към Оливър. — Лейтенант, някакви предложения?

— Що за ад е това… — Той стиска клепачи и тръска глава. — Ще ни чуваш, докато влезеш във въздушен шлюз. А вътре скафандърът ти ще се настрои към бойния канал на X-4. Те ще ти кажат накъде да продължиш.

— Не си изпъвай ръцете — добавя Джесика. — Инстинктът ще ти подсказва да си помагаш с тях при блъскането в стените, но ускорение три g може да ти прекърши костите. Китката ти може да се счупи, ако се подпреш на нея. Опитвай да омекотиш ударите с рамо.

— И си пази главата — напомня Оливър.

— Благодаря. — Примижавам, за да се отърва от влагата в очите. — Да го направим, полковник.

— Във виртуалния екран на шлема е въведена схемата на палубите в „Деджа Торис“. — Брутлаг ми помага да се наместя на скелето. — Има два въздушни шлюза на петнайсета палуба. Ще бъдат откроени в жълто. Ще дублирам данните от екрана за вашия екип.

— Разбрах.

На виртуалния екран пред мен профучава жълт правоъгълник. Движи се много по-бързо, отколкото съм очаквал.

Усещам въздуха в скафандъра ту леденостуден, ту изгарящо горещ. Имам бодежи в китките и стъпалата, проклинам ги и им внушавам да не изтръпват. „Това е лесно. Хайде де, Кенгуру, нали преди малко съсипа цял термоядрен реактор. А сега ти предстои някакво скокче в космоса. Нищо работа“.

Хеш доближава кораба на половин километър от „Деджа Торис“. Брутлаг ми дава знак да скоча.

Краката не ми се подчиняват.

— Проблем ли има? — пита полковникът.

— Само проверявах скафандъра. — Най-сетне убеждавам коленете си да се сгънат. — Безопасността преди всичко.

— Можете да скачате, когато сте готов.

Долавям нетърпението в гласа му. Преди да се разколебая или да ми прилошее, се изтласквам от скелето, излитам от товарния сектор и вече съм в пустотата.

Нямам много време да се насладя на изгледа към Марс вдясно, защото бойният кораб на X-4 пак заслепява сензорите на „Деджа Торис“. А после туловището на пътническия кораб сякаш се втурва към мен за тежък сблъсък.

Дясната страна на скафандъра стърже за секунда по повърхността, преди да забия куката си. Ускорението ме притиска надолу. Тъкмо успявам да осъзная къде съм и помощните двигатели се включват отново, за да завъртят странично. Едната ми буза се сплесква в шлема. За миг ме заслепява слънчева светлина. Въртенето се променя за пореден път и усещам кораба да пропада под мен.

Радвам се, че куката ме държи здраво, защото сам не бих могъл. Въртенето се преобръща и деветдесет хиляди тона се блъскат в мен. Повторно.

— По дяволите всичко! — крещя незнайно на кого.

— Трябва да стъпиш — чувам гласа на Джесика.

— Магнитите в подметките се контролират от сензорите на китката — напомня Оливър.

— Опитвам се!

По-зле е от всичко по време на обучението. Провлачвам подметките си, опирам ги плътно и ги прилепвам към корпуса. Проверявам трикратно дали съм в устойчиво положение и чак тогава освобождавам куката и се надигам.

— Стъпих.

— Въздушният шлюз е вдясно по диагонал на три метра от тебе — подсказва ми Оливър.

— Стъпка по стъпка — казва Джесика. — Бавно и плавно е…

— … по-бързо от бързането. Да, да, схванах.

Когато съм прав, издържам по-лесно на променливото ускорение. Виртуалният екран ми показва въздушния шлюз и аз се тътря натам мудно и внимателно — по една крачка след всяка промяна във въртенето на кораба, старая се да не забелязвам как се подмятат червата в корема ми.

Струва ми се, че са се изнизали часове, преди да стигна до въздушния шлюз. Космонавтите са оставили на ключалката устройството за принудително отваряне. Натискам грубо бутона, за да отворя.

— Сега ще вляза.

— Помни, омекотявай с раменете — казва Джесика. — Не протягай ръце.

— Щом влезеш, губим връзка — обажда се Оливър. — До нулевата точка остават…

— Не искам да знам. — Изключвам магнитите и се придърпвам във въздушния шлюз. — Ще се видим, когато приключа. Край.

Пляскам с длан сензора на ключалката, за да затворя шлюза. Външният люк трясва на мястото си. След няколко секунди вътрешният съска и се отваря. Тътря се към коридора и чакам скафандърът ми да се включи в бойния канал на X-4.

Минават още няколко секунди и виртуалният екран ми показва червена ивица, светнала на стената отляво: полеви „умен прах“, напръскан от космонавтите, за да си осигурят връзка в „Деджа Торис“, чиято конструкция не би пропуснала сигнала. Мъкна се покрай високотехнологичната пътеводна нишка и отскачам между стените.

— Майор Роджърс до екипите на X-4. Космонавт Линч пострада при скока. Дойдох вместо него. Нося липсващия модул на второто плазмено оръдие. Какво е положението при вас?

— Добре дошъл на борда, господин майор. — Звънливият глас на Капур се чува през стоновете на претоварен метал при всяко преобръщане. Усещам вибрациите на кораба през подметките си и те ми вдъхват опасения. — Опасявам се, че закъсняхте за купона. Ние сме в главния инженерен сектор и екипажът отново контролира кораба.

Трябва да знам…

— Кой е старши там?

„Намерихте ли Ели?“

— Според мен е главният инженер.

— Фишер ли?

— Не знам фамилията й, сър. Искате ли да говорите с нея?

Думите засядат в гърлото ми.

— Да. Да, Капур! Непременно. Да!

Замайва ми се главата. Спирам. Радиостанцията припуква.

— Главен инженер Гавилан. — Най-прекрасните звуци в живота ми. — Който и да сте, сега нямаме време за…

— Ели, аз съм — Евън. Добре ли си?

Фоновият шум съска и за секунда се плаша, че връзката е прекъснала.

— Евън? Мислех, че… Анди ми каза, че си извън кораба.

— Ами върнах се. Ти добре ли си? Защо не си в лазарета? Нали…

— Нямам време за лазарета. Къде си?

— Идвам при тебе. — Въртенето ме запраща в стената още при първото движение. Вече ми писва от това. — X-4 заловиха ли Уаклин?

— Какво?

— Питам за похитителя. Арестуван ли е?

Тайно се надявам да чуя „Не, оказа съпротива и му пръснаха главата“.

— Измъкна се.

Не съм сигурен, че съм чул добре отговора й.

— Как така се е измъкнал?

— Избяга, когато X-4 разбиха защитната стена.

— Ясно. Къде искате да претърся?

— Не се занимавай с него — казва ми Ели. — Имаме по-лоши проблеми. Може би си забелязал, че още не контролираме помощните двигатели.

И гаденето, и главоболието ми се влошават. Спирам и долепям едното си рамо до стената.

— Значи ще спипаме Уаклин и ще го накараме да оправи каквото е съсипал.

— Знам какво е съсипал! — възкликва тя. — Наблюдавах го през цялото време. Претовари батериите за стартиране на йонния ускорител и предизвика електромагнитен импулс. Изпържи цялата електроника в главния инженерен сектор. А малко преди това пусна плазма от двигателя по всички проходи за кабели около сектора, затова не можем да инсталираме наново програмите през вътрешната мрежа. Сега пренасяме резервно оборудване, за да си върнем управлението на навигационните системи.

Това е нелепо. Смехът напира в мен.

— Значи вземате модули от компютърния център и ги влачите през тази лудница?!

— Така си е. Би могъл да помогнеш. Къде си?

— Ей сега. — Откачам от скафандъра си модула на оръдието и то се търкаля гръмко по коридора. — Само да намеря някакъв шибан указател.

— През кой въздушен шлюз влезе?

— През жълт.

Все пак май не ми е до смях. Дали не ми се плаче? А има ли изобщо разлика?

— Евън…

Изключвам радиостанцията.

Уж трябваше да съм щастлив. Ели е жива. Тя знае какво и как да поправи в кораба. Хората от X-4 й помагат. Почти сме се измъкнали от кризата.

Само че не съм получил каквото искам. Няма да накажа гадняра.

Едва ли има чак такова значение. О, има. Защо правя всичко това, ако не можем да хванем злодеите и няма разплата за тях? Каква е ползата да спасим този кораб, ако Уаклин и Сакрайда ни се изплъзнат, за да повторят всичко това следващия месец?

Кога ще имам шибания шанс да стоваря ръба на дланта си по нечия проклета шия?

Правя още две крачки към коридор, пресичащ моя, и спирам. Обръщам се към стената, навеждам шлема си и започвам да го блъскам в стената.

— Не е честно — пъшкам. — Не е честно. Не е честно!

Емили Уаклин и Сяо са мъртви. А убиецът Алан Уаклин няма да бъде наказан. А аз май ще повърна съвсем скоро в скафандъра.

Блъскам главата си още веднъж и оставам опрян в стената.

„Шибана несправедливост“.

Проумявам, че още чувам ритмичен шум отнякъде и не е от ударите на моя шлем в стената. Отдръпвам се и поглеждам тъкмо когато друга фигура в скафандър нахълтва от кръстовището на коридорите.

Онзи се заковава на място. Аз се тътря назад. Виждам лицето му през шлема, защото е със стандартен скафандър за космически екскурзии. Очите му ми са познати. Само очите. Но защо? Защо само те от цялото лице?

„Това не може да е вярно…“

Примигвам и лявото ми око сканира за радиация. Средата на гръдния му кош засиява в пурпурно. Няма как да сбъркам.

— Алан Уаклин… — мърморя аз.

Разбира се, той няма да ме чуе. Вижда обаче, че нося скафандър на X-4. Хвърля се върху ми преди да насоча към него автоматичната пушка, закачена отпред на скафандъра ми.

Изблъсква ме назад. И двамата се мятаме по коридора от поредната промяна във въртенето. Блъскаме си шлемовете в тавана и се преобръщаме. Той се мъчи да откопчи пушката. Присвивам крака и го изритвам. Той се търкаля към кръстовището.

— Похитителят е тук! — крещя, преди да си спомня, че съм изключил радиостанцията.

Отделям пушката от скафандъра и я опипвам непохватно. Не съм боравил с този модел.

Корабът се премята отново. Уаклин се засилва към мен. Възползва се от въртенето на кораба и двамата пак се плъзгаме по коридора. Той вдига ръка и стоварва метален прът по шлема ми. Лицевата плоча се пропуква и виртуалният екран угасва.

Крещя нещо, но може и да не са думи. Ръката ми е притисната към гърдите. Не мога да налучкам къде е спусъкът на оръжието. По лицевата плоча плъзват пукнатини като паяжина, а Уаклин удря неспирно.

Какво прави този, по дяволите? Сигурно е наясно, че няма как да разтроши шлема ми с някакъв си жалък метален прът.

Най-после се досещам — иска да ме заслепи. Или поне се опитва.

Не знае за моето око.

Пак промяна във въртенето. Стоварвам се по гръб в стената или в пода. Примигвам и окото ми е в режим на широкоспектърно сканиране. Уаклин е като силует от пъстри петна.

Замахва с пръта. Сграбчвам китката му, преди да ме цапардоса.

— Стига ти толкова, мръснико.

Ех, ако можех да видя изражението му.

Корабът се завърта. Обръщам ръката му в посоката, накъдето сме запратени. Викът на Уаклин е приглушен от неговия шлем, усещам нещо в китката му да се чупи. Изтървава металния прът.

Вдигам с все сила дясната си ръка и го откопчвам от себе си с пушката. С лявата ръка напипвам аварийното отключваме на шлема. И шлемът, и Уаклин се търкалят, удрят се в стената пред мен. Уаклин се хваща за нещо миг преди промяната във въртенето, шлемът продължава нататък по коридора.

Сега звуците са много по-силни, а въздухът е гаден. Погълнатото в бюфета „Барзум“ би трябвало вече да се е разплискало навсякъде по стените. Сигурен съм, че и други храни са били избълвани от стомасите на мнозина пътници през последния половин час.

Виждам добре Алан Уаклин. И успявам да сваля предпазителя на пушката.

Подметките ми се долепят до пода. Прицелвам се.

Никой няма да ме разпитва защо съм го убил. Няма свидетели. А и дори някой да види как космонавт от X-4 застрелва терорист, какво толкова? Такава ми е работата. Шибано „ура-а-а“.

Но защо не натискам спусъка?

Пристъпвам напред. Пушката е насочена към главата му. Той крещи, зачервеното му лице се разкривява. Не го чувам през шлема. Лявата му ръка стиска перилото на стената. Дясната виси отпуснато.

Добре. Искам да го боли. Искам да се мъчи.

Не това обаче е причината да не стрелям.

Той е убиец. Опасен е. Но не е направил всичко сам. Не би могъл.

Уаклин е пешка в играта. Не убиваш пешките.

Просто ги махаш от дъската, за да матираш царя накрая.

Доближавам го. Той млъква за секунда. Изглежда объркан. Устните му пак мърдат. Не му обръщам внимание. Гледам жизнените показатели на екранчето отпред на скафандъра.

Остава му въздух за шест часа. Предостатъчно.

Извивам се надясно и натискам спусъка. Откосът раздробява стената до него. И той се хваща на номера, трепва силно и се пуска. Сега се рее в коридора без опора.

Представям си малка черна шахматна фигура и отварям джоба.

Без преградата, точно зад Уаклин. С цялата ширина на коридора, затова хоризонтът на събитията почти опира в тавана и в пода.

Когато пустотата засмуква Уаклин, изражението му е безценно.

Навеждам се напред, а въздухът фучи през портала. Мъжът в скафандъра се върти все по-надалеч от мен, скоро вече е точица в зейналия черен безкрай.

— Добре дошъл във вселената на Кенгуру. Не ти пожелавам приятно прекарване.

Затварям джоба.

Устата ми е пресъхнала. Вие ми се свят. Периферното ми зрение се размътва. Е, да, този портал беше по-голям от обичайното. И то скоро след като два пъти го отворих до максималния диаметър от петнайсет метра. Да не забравям и за целия допълнителен стрес напоследък. Май не беше най-сполучливото хрумване.

Тъкмо си мисля да поседна и се появява скафандър на X-4. Космонавтът се отблъсква от стената и полита към мен. Майсторски движения, защото корабът още се върти лудешки. Скафандърът спира на половин метър от мен.

Виждам лицето на Капур зад лицевата плоча. Хиля се и махам с ръка. Тя казва нещо. Да не са се тревожили за мен, след като млъкнах по радиото? Колко трогателно.

— Само секундичка… — казвам на Капур.

Извръщам се настрани, преди да повърна. И припадам.