Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (4)

4.

Околоземна орбита,

Междинна станция „Небе 5“

Един час преди да мине времето за закуска

 

Флагманският пътнически кораб „Деджа Торис“ на туристическата компания „Принцесата на Марс“ е още по-голям от гондолата на Стъблото, но мястото за пътници вътре е по-малко. Останалият обем е за гориво, реактор, основни двигатели и товари. Корабът е сред най-големите цивилни космически апарати, създадени досега, и това говори красноречиво за човешката цивилизация: щом се измъкнахме от мрачните окови на Земята, хайде да се веселим до насита.

Гледам от главната панорамна палуба на „Небе 5“ как малки влекачи и работници в скафандри товарят припаси и стоки в „Деджа Торис“. Корабът е яйцевиден, но в средата от едната му страна е оставена правоъгълна кухина. Закрепват товарни контейнери в тази ниша с рамки, ключалки и дебели въжета. В острия край на яйцето е навигационно-командният сектор. В широкия край е скрит реакторът на основните двигатели, които завършват с цяла пчелна пита от дюзи.

Това ще бъде моят дом през следващата седмица. Не помня да съм прекарвал толкова време в цивилен кораб. Почивка. Какво правят хората всъщност, когато са на почивка?

Май ще започна с юнашко пиене, а после ще видим. Дали да не смятам пътуването за упражнение как да се сливам с цивилните?

Повикването за прехвърлянето в кораба на моята група е малко след обяда. Пиколо в смехотворна премяна, която явно трябва да напомня смътно за морска униформа, ме води към каютата. Провираме се покрай други пътници, реещи се в безтегловността, и роботи от обслужването, които теглят багаж по коридорите. Не си позволявам кикот при вида на кривнатата барета, която се крепи върху главата на пиколото. Не се подсмихвам на фалшивия разкош, който лъха от всеки квадратен сантиметър на кораба — херувимчета като от картини на Рубенс, абстрактни композиции от излъскан метал, пренаситени със звезди космически снимки. Играя си ролята на неориентиран турист, който е поискал да бъде тук.

Давам щедър бакшиш на придружителя си, и то в налични, защото съм готов да съжаля всеки, който върши такава работа по цял ден, а и пърха в безтегловност сред пищния кич. Ще търпим липсата на гравитация, докато корабът не потегли малко преди вечеря.

Каютата е прекалено просторна за един човек. Май затова се извиваха веждите на всеки човек от екипажа, който научаваше, че съм настанен в луксозен апартамент. Всъщност „каютата“ се състои от четири отделни стаи и във всяка има видеостена, имитираща прозорец. Сега всички показват изглед към „Небе 5“, който никак не пасва на мястото, където се намирам — десет палуби под капитанския мостик и по средата на разстоянието между външния корпус и централната ос на кораба.

Намирам пулта за настройки и променям изгледа — всички показват центъра на Лас Вегас нощем. Щом трябва да гледам нереални картинки, нека поне са приказно нереални.

В дневната до коридорчето към спалнята има работен плот и барче. А към барчето е закрепена голяма кошница с пресни плодове, сладкиши и алкохол. Вземам картичката и я отварям.

Кенгу:

Добре дошъл в своя дом на пътешественик. Наслади се на пътуването. Не забравяй за упражненията.

Кристофър Робин

 

P.S. Уредих на вечеря да те настанят на капитанската маса. Моля те, постарай се да не изложиш страната си.

Чувството за хумор на Пол напомня по-скоро за сингулярност, която поглъща в себе си всичко смешно. Но пък пиячката в кошницата си я бива.

Занасям си бутилчица ром при компютъра в бюрото. След като вече знам къде ще бъда довечера, не мога да не се заема с малко разузнаване.

 

 

Едуард Габриел Сантамария, капитанът на „Деджа Торис“, е висок почти два метра. Стърчи над всички в трапезарията, когато върви към масата, където вече съм настанен с още осем души, напълно непознати за мен. Дори в това огромно пространство на няколко равнища, пълно с хора и шумотевица, той се откроява. И заради камерата-робот, която се рее край рамото му за снимки с пътниците.

Намерих това-онова за капитана. Не се задълбочих, защото без сигурна връзка нямам достъп до пълната база данни на службата, но и от рекламните материали в каютата успях да науча нещичко. Търсене из всичко общодостъпно в мрежата добави някои подробности.

Заниманието ми може и да изглежда глупаво, щом после би трябвало да се преструвам, че не знам всичко това. Всяка вечер ще бъда на капитанската маса. Нямаше ли да е по-лесно и не чак толкова объркващо, ако просто му задавам въпроси за неговия живот, вместо да го проучвам тайно? Особено когато нямам задача и не е нужно да се престаравам?

В края на краищата нямам какво да доказвам. Нямам и желание да покажа на Пол, Доналд, държавния секретар и още който може би ме държи под око, че се справям и сам, че си върша работата и без бавачки. Не се напъвам да проявя качествата си на оперативен агент, за да се убедят всички, че все пак не съм най-слабата брънка във веригата.

И в никакъв случай не правя това, защото ми е по-лесно да смятам „Кенгуру на почивка“ за поредното си прикритие, отколкото да проумея най-после какво ми харесва да върша, когато съм самият себе си — без заповеди и инструкции, без никой да ми подсказва.

О, когато се върна, няма да му е леко на психолога в службата, който извади лошия късмет да се захване с мен. Поне няма как да ме разпитва за чувствата към майка ми. Май това е едно от оскъдните предимства да съм сирак.

— Добър вечер на всички — казва капитанът, щом стига до голямата кръгла маса.

Отблизо бялата му парадна униформа не е чак толкова комична колкото дрехите на пиколото, но огромните еполети и дебелите златни ширити май биха могли да командват парад и сами, без той да се намесва.

Всички около масата се представят отново. Аз съм се появил пръв и вече съм чувал казаното от някои съседи три-четири пъти. Интересно е да наблюдавам как хората се пъчат в присъствието на капитана. Седящият точно срещу мен Джери Бартелт е споменал, че се занимава с продажби, но вече е „регионален директор по продажбите“. По-леко с надувките, голяма клечко. Не бих се учудил, ако Джери извади по някое време комплектче с образци козметика или ножове за маса, за да ни омайва да си купим.

Капитанът дава учтиво на всеки неговите петнайсетина секунди в центъра на вниманието, включително ръкостискане или ръка през рамото, за да ги снима заедно холографската камера-робот. Добре се справя с преструвките, усмихва се и кима много сърдечно, но по очите му познавам, че се занимава с това отдавна и е минало твърде малко време от последния път, та забавлението да е искрено. Все пак не е разсеян, нито улисан в мислите си. Наистина се вслушва в думите на всички и невъзмутимо претегля напъните им да покажат, че са достатъчно важни или интересни особи, за да заслужават мястото си около капитанската маса. Аз пък се питам колко ли е източило служебния бюджет моето място.

Настанили са ме нарочно вдясно от капитана, затова се представям последен.

— Евън Роджърс.

Протягам ръка. Обикновено не си падам по излишните докосвания с други хора, но този път е част от ролята ми.

Капитанът стиска ръката ми и усещам мазоли на дланта и палеца.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Роджърс. Как ви се стори началото на това пътешествие?

— О, фантастично е! — Прекалявам мъничко, но внимавам да не се увличам. — За пръв път ще летя с туристически кораб. Отсега предвкусвам всички развлечения, които предлагате.

— С какво се занимавате? — продължава капитанът.

— Ами работя в Държавния департамент на САЩ. — Махам с ръка и привличам вниманието на околните, докато уж се старая да омаловажа работата си. — Търговски инспектор съм.

— Какво инспектирате по-точно?

Капитанът избързва частица от секундата с въпроса, който не е само проява на учтивост. Наистина му е интересно.

— Междупланетната търговия. Внос, износ, мита, такси, данъци. Повечето хора нямат представа колко голям е обемът на търговските отношения между вътрешните планети в системата и астероидния пояс. А и нормативната уредба в търговията се промени значително след войната.

Не е нужно да уточнявам за кой конфликт говоря. За всички е ясно, че имам предвид Войната за независимост. Наистина много неща се промениха, откакто Марс се издигна от колонизиран свят до равноправна съперничеща ни планета, и на повечето от тези промени никой не се радва.

И другите осмина пътници около масата са от Земята, като американците са шестима, а четирима от тях са особено приказливи и патриотично настроени. В погледа на капитана вече има повече живец, интересът му е искрен. Не е принуден той да води разговора. А аз се чудя колко ли от гостите му на вечеря очакват той да бъде церемониалмайсторът до края на угощението.

Музикалният фон в трапезарията стихва за малко и мъжки глас обявява, че „Деджа Торис“ е пресякъл орбитата на Луната и вече е в междупланетното пространство. След кратки слаби аплодисменти музиката звучи отново.

Една от жените на нашата маса пита капитана с каква скорост се движим. Той поглежда екрана на китката си и отговаря колко километра в секунда сме достигнали в момента, после добавя, че корабът още се ускорява, затова усещаме притегляне.

— Малко под девет метра в секунда на квадрат — уточнява Сантамария. — Около деветдесет процента от земната гравитация.

И обяснява, че „Деджа Торис“ ще продължи да ускорява до средата на траекторията си от Земята до Марс, до която ще се доберем на четвъртия ден. Тогава двигателите ще бъдат спрени, ускоряването ще спре и ще продължим по инерция. Така ще бъде цял ден, а няколко сектора от кораба ще бъдат превърнати в открити пространства за игри в безтегловност. Пътниците могат да се запишат за различни забавления под грижите на хора от екипажа, ще има и записи на камери-роботи като онази, която следва капитана навсякъде.

Всички останали около масата явно се вълнуват прекалено „Денят на безтегловността“ е сред най-привлекателните моменти в рекламите за пътешествието, — а аз си играя усърдно ролята на ентусиаст. Тези хора не са се мъчили през стотиците часове на военни тренировки в безтегловност. Е, вероятно с изключение на капитан Сантамария. Брадата му почти скрива лицето, но кожата му е състарена и петниста от излагането на прекомерна радиация. Питам се дали е служил в космическите части, преди да докопа тази приятна работа.

Сантамария още говори за полета. В средата на траекторията корабът ще се завърти бавно и накрая двигателите ще бъдат обърнати по посока на движението ни. Всички ще легнат да спят и ще се събудят отново в гравитация, която е девет десети от земната, но скоростта вече ще намалява, докато достигнем орбитата на Марс.

Той обяснява, че целта на всичко това е полетът да бъде по-кратък. Достигаме внушителна скорост през първата му половина и е необходимо да забавим движението си през втората, иначе ще профучим покрай целта си с няколко милиона километра в час. Щом влезем в марсианска орбита, ще се скачим със станцията на техния космически асансьор и пътниците ще слязат, за да продължат почивката си на Червената планета.

Отнася се и за мен. Аз също ще се спусна с космическия асансьор, ще се срещна със свръзката си в Капитъл Сити и ще науча от него дали е безопасно да се върна на Земята. Ако е така, качвам се във военен транспортен кораб с голямо ускорение, което трябва да понеса за сметка на много по-краткия полет — часове, а не дни. Ако не, очакват ме туристическите забележителности около полярните ледени шапки на Марс.

Предишният път, когато ги видях, беше в първия ден на Войната за независимост. Гледах ги през илюминатора на частен кораб — един от последните, които напуснаха марсианската орбита, преди бойните кораби на Земята да наложат блокадата. Пол ме изтегли от Марс още щом започна пукотевицата. Аз бях готов за евакуация като най-младия оперативен агент в станцията на кратера Гале, където все ми възлагаха най-скучните задачи в наблюдението и поддръжката. Не очаквах обаче да се окажа единственият пътник при завръщането у дома.

Нито веднъж не попитах Пол колко трудно или скъпо е било да ме прибере от Марс в онзи ден. Нямам желание да науча.

Поднасят вечерята на капитанската маса. Разточително изобилие от месо, морски дарове, пак месо, горещо фондю със сирене, още месо, пълнено с друго месо, а към всичко това — хляб и зеленчуци. Не се оплаквам, обичам животински протеини като всяко топлокръвно всеядно същество, но отделям повече внимание не на храната, а на съседите си по маса, гледам кой какви ястия си избира и как подхваща всяко блюдо.

Капитанът си взема по мъничко от всяка от наглед безкрайно разнообразните гозби с месо. Не посяга изобщо към сирената, затова пък соли щедро зеленчуците. В главата ми се мярка въпросът имал ли е вече сърдечни пристъпи или строги предупреждения от кардиолога си.

Потискам изкушението да включа окото и да надникна в гръдния му кош. Имплантът е за работа. А собствените ми биологични очи с ограничени възможности — за свободното време. Освен това е много забавно да разгадавам хората само по тяхната външност и обноски.

На капитанската маса ми се полага и бутилка вино от по-скъпите и аз изпивам половината, преди да се усетя колко силно ми действа. Говоря гръмко и май дори флиртувам с жената отдясно, която честичко докосва лакътя ми. Не мога да си спомня името й. Това вече е лошо. Медицинските ми сензори отбелязват повишена телесна температура. Минавам на вода, защото не искам да съжалявам на сутринта.

След вечерята има оркестър и танци в балната зала под нас, но аз се измъквам и се качвам на Алеята.

Магазините и щандовете тук предлагат всевъзможни неща, от екзотични до всекидневни, с които е лесно да се сдобиеш — едно притискане на палеца и вече ти е включено в сметката. Накити, питиета, дрехи, играчки, таблети, шивашки комплекти и „интимни принадлежности“, както гласи една дискретна табела. Подходили са разумно — няма как да се отбием другаде за покупки през следващите няколко дни, значи корабът трябва да носи всичко необходимо.

Този сектор е долепен до външния корпус и над мен се е проточила дълга прозрачна ивица. Няма нищо особено за гледане, само чернилка и рядък проблясък на далечен астероид или кораб. Обикновено в космическите кораби няма много илюминатори, ако изобщо са предвидени — радиацията е твърде опасна. Но основният източник на йонизиращата радиация е Слънцето, а секторите за пътници са защитени от него от останалата част на кораба и товарните контейнери.

Вървя по Алеята, за да си раздвижа краката и ръцете, поглеждам нарядко пустотата, но съм тук преди всичко да зяпам хората. Повечето са пийнали малко или много. Трезвите са по-интересни. Изучавам крадешком семейство от четирима и по цвета на косата и формата на ушите на по-малкото дете стигам до догадката, че майката си търси удоволствията и настрани. Но по отношението на таткото към двете деца — погледите, тона на разговора, докосванията — личи, че знае това и че то не го засяга. Ама че любопитно.

Изведнъж проумявам, че съм се залутал. Трябваше да проуча по-внимателно схемите на различните палуби. Спирам пред инфотерминал и замаяният ми от алкохола мозък се захласва по обемното видеоклипче с жена в оскъдна рокля и поднос със сладкиши, която рекламира близкия бюфет, работещ до късно. Все едно не ми стигат деветте вида торти на вечеря.

Някой спира до мен. Виждам изненадан, че това е капитан Сантамария, но вече без вездесъщата камера. Май е приключил със светските задължения за тази вечер.

Кимаме си и за миг-два гледаме заедно дамата с десертите.

— Роджърс не е истинската ви фамилия, нали? — подхвърля Сантамария.

— Осиновен съм — отвръщам аз.

Той се усмихва, поглежда ме право в очите и казва:

— Звучи правдоподобно.

Вторачили сме се един в друг. Долавям, че той има някакво предимство над мен, и трескаво се мъча да отгатна още нещо по лицето му. Този цвят на кожата и загар би ли ми подсказал някакви подробности от живота му? Или тези белези от акне по бузите? Ужасно се изкушавам да включа скенерите и да видя що за импланти носи.

— В момента няма много деца наоколо — продължава Сантамария.

Пак кимам.

— Твърде късно е за тях.

— А и това не е игрална площадка с образователни елементи.

Минават поне две секунди, преди размътеният ми от виното ум да схване какво съм чул. И още няколко секунди, докато повярвам. Но преди да осъзная какво правя, юздите вече са поети от обучението ми — от онези често абсурдни правила, които са ми втълпили в службата.

— Проявявам интерес към програмите за физическо развитие на децата — казвам на капитана.

— Нещо, което не е присъщо за дядовците.

Вече не ме гледа в очите. Тази дълга парола е остаряла с няколко месеца, но още е включена в мерките за сигурност на службата. С такива странни диалози нашите оперативни агенти се разпознават, когато не могат да прибегнат до други начини или има риск да ги подслушват вражески агенти.

Сантамария работи за службата. И иска аз да знам това.

— Пожелавам ви вечерта да бъде приятна до края — добавя той и пак се заглежда в рекламата. — Ако се отбиете там, опитайте ягодовия чийзкейк. Превъзходен е.

Пол е избрал този кораб. Непременно е знаел кой е капитанът.

— Благодаря — отговарям на Сантамария. — Може би ще го опитам.

Какво означава това? Защо Пол е уредил да вечерям на капитанската маса? Какво иска да направя?

— Лека нощ, господин Роджърс.

Изпращам с поглед капитана, който е сплел пръсти зад гърба си. Накуцва съвсем леко — нещо хронично? Ранен е във войната? Дали е командвал боен кораб, преди да стане капитан на „Деджа Торис“? Кога го е вербувала службата — преди или след цивилното назначение? Колко добре Едуард Сантамария познава Пол Таркингтън?

„По дяволите, Камшик, какво се опитваш да ми подскажеш?“

Не знам дали ще опитам чийзкейка, но несъмнено имам нужда от още нещо за пиене.