Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (11)

11.

„Деджа Торис“, Палуба 8

Зона с ограничен достъп

Надявам се да не е броени минути

преди още някой да бъде убит

 

Излизаме от асансьора и заварваме четирима от охраната струпани около голям люк с надпис „Спасителен катер“. Сега сме при външния корпус на кораба, на един кръгов коридор от най-близките каюти и близо до ниша с търговски автомати. Двама са извадили парализаторите от кобурите. Един държи портативен скенер. По навик чета значките с имената им, щом ги доближавам. Повече информация никога не е излишна.

Блевинс ни посреща. Неговото лице ми е потискащо познато и след секунда си спомням откъде. Той е от онези, които прекъснаха пиянската ми разходка първата вечер — на него лепнах мислено прякора Синьото ухо. За мой късмет той май не ме помни.

— Наш човек ли е? — Той кима към мен.

— Казва се Роджърс. В играта е — отговаря Джемисън и това като че ли е достатъчно за Блевинс. — Какво намерихте?

— В този сектор не бива да има хора — обяснява Блевинс. — Претърсвахме за всеки случай, да не би издирваното лице да се е промъкнало в зона само за екипажа, както този твой приятел направи снощи.

О, познал ме е. Вече подозирам, че Дани и Майк са разпространявали злостни лъжи за мен сред охраната на кораба.

— Какво намерихте? — повтаря Джемисън, без да обръща никакво внимание на подмятанията му.

Блевинс се отказва да ме изгаря с поглед и изопва рамене.

— Това.

Сочи пулта за управление до люка. Открехнатият предпазен капак е намацан с червено.

Аз добре знам как изглежда кръвта, Джемисън също — ръката й посяга към парализатора на хълбока.

— Има ли човек вътре?

— Топлинното излъчване съответства на зрял мъж. Не се движи.

— Роджърс — пита ме Джемисън, — Дейвид Уаклин ли е в спасителния катер?

— А той как ще научи? — усъмнява се Блевинс.

— Аз съм търговски инспектор в Държавния департамент на САЩ — казвам му. — Имам имплант за сканиране на товари. Може да не е от полза в такова положение, но си струва да опитам.

— Хайде, Роджърс — подканя ме Джемисън.

Включвам виртуалния екран и радиационните сензори в окото. Изреждам различните режими и откривам топлинния източник. Размерите, формата и температурата съответстват на зрял човек, седнал на пода в дъното на спасителния катер.

Но може да е кой ли не. Променям спектъра и изображението се превръща в мътни розови очертания на торс, глава и ръце. Дейвид Уаклин може и да се е почистил, но няма как да се е избавил от проникващата радиация в съсипания енергиен модул на брат си.

— Той е — потвърждавам накрая.

— Има ли оръжие? — пита Джемисън.

— Нужен ми е източник на радиовълни.

Тя натиска бутона на комуникатора.

— До всички служители от охраната, говори Джемисън. Ще излъча дълъг тестов сигнал. Намалете силата на звука и не използвайте тази честота през следващите трийсет секунди. Повтарям, ще излъча дълъг и силен тестов сигнал, отброявам — три, две, едно, сега.

Докато говори, докосва гривната на ръката си. Другите четирима повтарят движението й. Щом тя казва „сега“, чувам приглушен ритмичен звук.

На моя екран светват какви ли не метални силуети и магнитни полета. Минават няколко секунди, докато забележа ножа. Отначало ме обърква формата му, защото си представях някакъв кухненски нож — дълъг и с приблизително триъгълно острие. Но за какво му е да си внася кухненски нож? Би могъл да събуди подозрения при проверката на багажа.

Алан Уаклин обаче е служил в армията и няма нищо чудно, ако си е запазил нещо за спомен.

— Виждам ножа — казвам на Джемисън. — На първата седалка отляво до стената, близо до входния люк. А той седи на пода в дъното от дясната страна.

— Благодаря, Роджърс.

Отстъпвам назад, за да не й преча да се възползва от сведенията.

Тя изключва сигнала и сочи на двамата по-близо до нея — Скотън и Беседа, да се отдръпнат и да държат люка на прицел. Ян оставя топлинния детектор на пода и също вади парализатора си. Той и Блевинс доближават люка с Джемисън и застават от двете му страни. Блевинс хваща ръчката и гледа питащо Джемисън, която се е прицелила в средата на люка. Тя кима.

Наблюдавам в инфрачервения диапазон, когато Блевинс отваря рязко люка. Джемисън не мърда, а Ян наднича бързо с насочен парализатор. Само след секунда Блевинс прави същото от другата страна. Мъжът в спасителния катер изобщо не реагира.

Изключвам екрана, за да си върна нормалното зрение. От сензорите има полза, но работата с тях уморява, а накрая се объркваш от различните образи в двете очи.

Долната половина на лицето му е мокра, като че от устата му са текли слюнки. Главата е отметната назад и опира в стената, погледът му е размътен. Свил е колене към гърдите си. Обгърнал е хлабаво краката си с ръце. Китките му треперят.

Скенерите не са ми показали кръвта — има я навсякъде по гърдите, ризата му е подгизнала, шията и долната половина на лицето са опръскани на много места. Учудвам се, че не е оставил повече следи из кораба по пътя дотук.

— Дейвид Уаклин — подвиква Джемисън през отворения люк, — чувате ли ме?

Той не продумва.

— Господин Уаклин, аз съм Джемисън, началник на охраната. Дойдохме да ви заведем в лазарета. Разбирате ли какво ви казвам?

Няма отговор. Полетът в космоса наистина ли може да смути чак толкова съзнанието на шизофреник?

— Ян, прибери ножа — заповядва тя по-тихо.

Ян се маха от ръба на люка, вади прозрачна кесия от чантата с принадлежности на пода и се промъква в спасителния катер само колкото да хване ножа през кесията. Армейски полеви нож, стандартен пехотен модел. Острието е дълго почти петнайсет сантиметра и е цялото в съсирена кръв.

Джемисън влиза в спасителния катер, Блевинс е зад нея в дългата теснотия със седалки от двете страни. На входа Ян ги прикрива с насочен парализатор. Блевинс застава над Дейвид Уаклин и е готов да стреля, докато Джемисън го обръща по лице на пода и стяга китките му. Опитва се да пипа внимателно, но Уаклин е месест мъж и никак не й е лесно да се справи с напълно отпуснатото му тяло. Той май ще има синини утре.

— Добре — казва тя. — Да дойде санитар с носилка.

Скотън се обажда в лазарета. В катера Блевинс и Ян сядат от двете страни на Уаклин, не го изпускат от поглед и за миг. Беседа и Скотън прибират парализаторите в кобурите. Джемисън се връща и спира пред мен.

— Досещаш ли се как е проникнал вътре, без да задейства алармата? — питам я.

Тя върти глава.

— Не. Печатът си беше счупен, значи в схемата е бърникано, за да не работи.

Аз оглеждам празния коридор.

— В този сектор захранването постоянно ли е? Да не икономисвате енергия, когато тук не е нужно да се поддържа най-благоприятна среда или нещо подобно?

— Алармите на спасителните катери са включени в отделна система. Винаги са активни.

— И не е особено вероятно, че Уаклин е успял сам да обезвреди системата — добавям аз.

— Да, в такова състояние едва ли. — Джемисън хвърля поглед към безчувствения мъж с изцъклени очи на пода. — Дори да бе успял, щяхме да знаем. Заключващата система е изцяло механична и няма електрически…

Млъква, подминава ме и тръгва към асансьора. Вървя след нея. Тя спира в средата на коридора, коленичи пред един капак и го отваря.

— Не трябва ли да е заключен? — питам аз.

— Трябва. Но ключалката е механична. Без аларма.

Взема фенерче от колана си и осветява вдлъбнатината под капака. Виждам превключватели, кабели и малки жълти етикети. Тя плъзга пръсти по сноп кабели, намира етикет и се навежда да го прочете.

— Дяволите го взели! Скапан кабел. Отбелязан е за ремонт преди шест месеца, но никой не го е сменил. Май ще поискам нечие уволнение за това.

Затръшва капака и се изправя.

— Значи никой не е бърникал в системата — подхвърлям аз.

— Имало е захранване, само че е нямало комуникационна линия. Алармата се е задействала, а сигналът не е стигнал доникъде. Кълна се в Господ, някой ще си изпати!

Не повишава глас, очите й обаче блестят. Опитвам да си представя как се чувства. Може би както се е чувствал Пол, когато се издъних. Грешката не е негова, но той носи отговорност за това.

 

 

Блевинс и другите откарват Уаклин, а ние с Джемисън проверяваме още спасителни катери, преди да се върнем да докладваме на капитана в заседателната зала. Заварваме и комодор Галбрейт, и доктор Соуни около масата.

— Още три точки за достъп в онзи сектор — обяснява Джемисън, опира гривната си в масата и данните светват на повърхността й. — Проверени са на същата дата, но ремонт не е извършен. Етикетите на кабелите не съвпадат с дневника на ремонтите — в него е отбелязано, че са ремонтирани седмица по-късно. Проверихме самите кабели и няма съмнение, че са износени и повредени.

Погледът на Сантамария се плъзга по данните.

— Трябва да прегледаме отново целия архив на поддръжката и графика за ремонтите през последните шест месеца. Съжалявам, Ерика, но работата се пада на тебе.

Галбрейт свива рамене.

— Знаеш колко си падам по бюрокрацията.

Усмивката на Сантамария угасва бързо.

— Докторе, как е нашият пациент?

— В стабилно състояние и обездвижен. Засега е на система с успокоителни. Не искаме да рискуваме с досегашните му лекарства, за да не предизвикаме нов пристъп. Уви, тук не можем да направим пълно изследване на кръвта. Не ни стига оборудване за това. Пуснали сме анализ за токсини, но ще имаме резултатите утре.

— Добре. — Сантамария извива глава към мен. — Господин Роджърс, благодаря ви за съдействието.

Кимам.

— Щях да кажа, че за мен беше удоволствие, но при тези обстоятелства би прозвучало малко нелепо.

— Джемисън ще ви придружи до пътническите сектори. Дано ви хареса остатъкът от полета.

Сантамария и Галбрейт се връщат на мостика, Соуни влиза в коридора. Джемисън ме води обратно към асансьора.

Спускаме се до шеста палуба в мълчание. Асансьорът спира, аз излизам и забелязвам, че тя остава в кабината. Обръщам се.

— Роджърс, приятно ми беше да работя с тебе. — Джемисън протяга ръка.

Стискаме си ръцете и изведнъж ми се иска тя да не си тръгва.

Не заради самата Джемисън. А защото имах какво да правя. Дори не ми беше досадно онова съвещание както обикновено.

Защото и аз бях там и участвах в работата. Нямам никакво желание пак да се превърна в цивилен.

Джемисън пуска ръката ми и аз задържам вратата отворена.

— Може ли да помоля за услуга? — питам.

Тя се двоуми само за частица от секундата.

— То се знае. Искаш още един ароматизатор за възглавницата ли? Често ни молят за това.

Не се усмихва, но аз се засмивам. Ако ще да не признае, съвместната ни работа днес не й е дотегнала. Личи си.

— Настанен съм на капитанската маса за вечеря — започвам и изражението й подсказва, че ми съчувства. — Но не се чувствам на мястото си там. Не съм турист. Има ли някакъв шанс да се храня в столовата на екипажа?

— Нима не харесваш неизчерпаемия избор от изискани гозби в нашата пищна трапезария?

— Онези светски разговори ще ме довършат. Не че съм саможивец, но… не съм и турист.

— Да, би могъл да се преструваш по-умело — подсмихва се тя.

— Пратиха ме в отпуск — оправдавам се.

„И хич не ме бива да се радвам на отпуска си“.

— Ще говоря с капитана — обещава Джемисън. — Друго има ли?

Отстъпвам назад и вратата се затваря. Още нещо ме гложди отвътре, но не успявам да го проумея. Прибирам се в каютата и ровя в кошницата, оставена за „добре дошъл“. Чак след няколко миниатюрни бутилчици уиски и няколко часа сън разбирам какво не ми дава мира.