Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (35)

35.

„Деджа Торис“, Външен корпус

Средата на кораба

22 часа преди да се забием в Марс

 

Отвън е все същата сурова красота както преди броени дни, когато излязох от кораба без разрешение. Преди да се запозная с Джемисън. Преди корабът да бъде отвлечен.

Сега нямам време да се наслаждавам на гледката. Върша работа.

— Всички спасителни катери са пълни — казва Логан.

Образът му се мести в единия видеоканал на шлема на моя скафандър. Тази камера е над масата в заседателната зала, където се е събрало цялото командване на кораба. В другия Блевинс и екипът му от охраната са пред отворените люкове на спасителен катер.

— Блевинс, ние сме готови, чакаме вас.

— Всички пътници са по местата си. Палуба десет, сектор дванайсет — отговаря Блевинс. — Последна диагностика на системите.

— Благодаря, господин Блевинс. — Сантамария поглежда към камерата… тоест към мен. — Господин Роджърс, какво е положението при вас?

— В момента откачам „Ехо Делта“.

Последният болт се завърта шеметно, излиза от корпуса и фланеца, задържащ антената, и се отделя от моя мултифункционален инструмент. Посягам да го хвана, но той се промушва между дебелите пръсти на ръкавицата и се премята в пустотата.

— А, няма да го бъде — мърморя аз.

Представям си единия край на гаечен ключ и отварям джоба от другата страна на болта. Той минава през хоризонта на събитията и потъва в мрака.

Затварям джоба, представям си другия край на моя въображаем гаечен ключ и отварям джоба завъртян към мен. „Влизаш отпред, излизаш отзад“. Болтът излита от джоба. Улавям го и вече е в чантичка на колана.

— Какво беше това, Роджърс?

По радиото гласът на Джемисън звучи по-пронизително.

— Извинявай. — Отварям джоба в друга точка и прибирам антената в него. — Просто си събирам нещата. Сега отивам на новото място. Ще стигна там за пет минути.

Регулирам магнитите в подметките си, за да се движа полубегом по корпуса, почти увиснал на осигурителното въже, закачено за люка на въздушния шлюз над мен. Виртуалният екран ми показва целта в зелено, а пулсиращ червен кръг в черното небе отбелязва посоката, накъдето трябва да насоча антената — Марсианската орбитална станция, известна и като база „Одисей“.

В „Одисей“ бе подписан мирният договор, сложил край на Войната за независимост. Намира се в „троянска“ точка, следваща Марс по орбитата му, тоест гравитационно устойчива позиция между планетата и Слънцето. Освен това е единственият преден пост на земни сили, който е достатъчно близо, за да се надяваме излетял оттам кораб да прехване навреме „Деджа Торис“.

Разговорите по радиостанцията продължават. Добирам се до мястото, отварям джоба и пак завинтвам „Ехо Делта“. Проточват се още минути, през които програмирам новите координати и чакам управляваните от компютъра електромотори да ориентират антената. Няма нищо сложно, указателите на виртуалния екран правят задачата съвсем проста. Но аз съм единственият, който разполага с кодовете за достъп до тази апаратура.

— „Ехо Делта“ се пренасочва — съобщавам по радиостанцията. — Ще мога да предавам след около минута.

— Благодаря, господин Роджърс — отговаря Сантамария. — Имате ли пряка видимост към първия спасителен катер?

Докосвам сензорите на китката си и във виртуалния екран светва жълт курсор към палуба десет, сектор дванайсет.

— Имам. Предавам.

Отварям видеоканал към заседателната зала.

— Изображението е ясно — потвърждава Джемисън.

— Въпрос към всички — казва Сантамария. — Всичко ли обмислихме?

В първия момент никой не отговаря. Нали тъкмо от това се страхуваме: пропуснали сме нещо твърде важно и то ще застраши живота на хилядите цивилни, които изстрелваме в открития космос.

— Проведохме пълна диагностика на всеки спасителен катер — започва Джемисън. — Всичко е в пълна изправност. Гадовете не биха могли да ги повредят наведнъж, ако не са се намесвали във вградените програмни модули, а няма никакви признаци за това.

Сантамария мълчи, после казва:

— Добре, Господин Блевинс, изстреляйте първия спасителен катер.

— Веднага — отговаря Блевинс, мъничкото му изображение във видеопотока се обръща към катера и вика: — Потегляме!

Маха капака на контролния сензор и притиска длан към него. Звучи сирена, мига светлина и люкът на катера се затваря със съскане. После се затваря херметично още една врата и се чува приглушен пукот.

Огнени струи изскачат от кораба малко преди вибрацията на пиропатроните, отделили катера, да стигне до мен. Спасителният катер се отделя от нишата си в корпуса на „Деджа Торис“ и се отдалечава нагоре.

Нещо се движи по кораба. Извивам глава да погледна. Да не е друг катер?

Появяват се три ярки светлини по линията, разделяща белия корпус и черния космос. Облакът частици от пиропатроните засиява заради три тънки линии, събрали се към катера.

Цветът му се променя от мътно белезникаво към червено, оранжево и жълто. А после катерът избухва в пълно безмълвие.

Светлините изчезват. Инерцията разнася отломките на катера в пространството. Олеква ми, че не виждам много парчета от тела.

Джемисън крещи, но не знам какво казва. Мозъкът ми е като пламнал. Някой хлипа.

Радиостанцията пращи в ухото ми и чувам глас:

— Егнор, палуба три! Люкът на моя спасителен катер току-що се затвори без команда! Изстрелва се!

Още едно сътресение. Завъртам се тутакси и търся мястото. Зад мен е — на виртуалния екран е отбелязано като палуба три, сектор шест.

Изключвам магнитните подметки и се придърпвам по осигурителното въже с цялата бързина, на която съм способен. Трябва да съм наблизо, за да използвам джоба. Мога да разширя портала до диаметър петнайсет метра. Стига, за да уловя катера в него. Но трябва да съм по-наблизо.

— Похитителят прави това — казва Джемисън, чувам я по другия видеопоток. Значи предава за целия кораб. — Изстрелва спасителните катери, та защитната система на кораба да ги унищожава.

Май вече знаем какво е променил Уаклин с качената нова програма.

Вторият спасителен катер се разпада пред очите ми, докато съм на половината път към целта. Спирам, включвам магнитите и изключвам микрофона, преди да се разкрещя колкото сили имам.

— Опразнете катерите — заповядва Джемисън. — Изведете всички от катерите. Повтарям — опразнете катерите. Опразнете катерите!

Още два спасителни катера се изстрелват едновременно. Не бих могъл да уловя и двата в джоба. Променям настройките на виртуалния екран в шлема, за да ми показва лазерите на защитната система. Синьо петно се издува от корпуса на десет метра от мен. Вземам най-тежкия инструмент от колана си и се помъквам към него.

Куполът се оказва по-устойчив, отколкото съм очаквал. Стоварвам поне пет-шест пъти инструмента върху него, за да разбия лазера. Няма нужда да го унищожавам напълно, достатъчно е да не работи.

Още един катер се изстрелва и избухва, докато „тичам“ към следващия купол. Няма как да стигна навреме при всички лазери. Но трябва да опитам, нали.

Чувам писъци и плач като звуков фон, докато съобщенията се редуват по радиото. Джемисън май е включила и общата честота на охраната. Гласовете се сливат, след малко числата губят смисъл в главата ми.

— Палуба десет, сектор едно. Всички пътници изведени…

— Палуба девет, сектор десет. Четирийсет пътници изведени, загубихме осмина…

— Палуба пет, сектор четири. Всички пътници изведени. Ако можете да блокирате люковете на катерите, те няма да се изстрелят!

— Палуба две, сектор дванайсет. Всички пътници изведени. Трима пострадали…

Не знам колко дълго се проточват докладите за пътниците. Спасителните катери се изстрелват непрекъснато — празни или с хора в тях.

— Имаме сведения от всички шлюзове — казва накрая Джемисън.

Влача се към поредния лазерен купол. Инструментът сякаш е все по-тежък. И обувките са все по-тежки. Уморен и освирепял съм.

— Какви са загубите? — пита Сантамария.

— Липсват деветдесет и трима пътници.

Избухва поредният спасителен катер. Куполът е повреден, но аз го млатя, докато инструментът се строшава. Май крещя отново.

— Това е последният ни спасителен катер — тихо казва Логан.

Съсипаният инструмент се изплъзва от пръстите ми. Счупил съм само четири лазера. Дори не съм забавил унищожението.

— Роджърс — вика ме Сантамария по радиото.

Бълвам още една псувня и включвам микрофона.

— Слушам.

— Върни се при „Ехо Делта“ и изпрати сигнала за бедствие.

 

 

Джемисън ме посреща във въздушния шлюз. Аз съм плувнала в пот развалина. Тя държи шлема, докато смъквам скафандъра. И да е забелязала, че разхвърлям разни неща наоколо с повече сила, отколкото е необходимо, не го споменава.

— Връзката за управление на „Ехо Делта“ е добра — казва тя накрая. — В момента Ерика прави опити да се свърже с Марс. Ти успя ли да…

— В база „Одисей“ подготвят спешно изстрелване на транспортен кораб X-4 — казвам, докато махам ботушите. — Дванайсет космонавти и плазмено оръдие. Очаква се да пристигнат след десет часа.

— Това би трябвало да свърши работа.

Плазменото оръдие има внушителна мощност. Ще среже стената на инженерния сектор за по-малко от минута. А обозначените с кода X-4 експедиционни части на Космическото управление се славят като най-коравите гадняри в цялата Слънчева система.

Тя ми дава гащеризон, каквито носи екипажът, за да се преоблека, и описва положението в кораба, докато се връщаме в заседателната зала.

Доктор Соуни лекува различните травми на пострадалите при извеждането от спасителните катери. Логан и останалите от екипажа правят каквото могат да успокояват пътниците. Не им завиждам за тази задача. В кораба има четири хиляди цивилни, които са объркани и уплашени, а ние не можем да им кажем нищо утешително.

Знам колко вбесяващо е да се чувстваш безпомощен.

Капитан Сантамария и комодор Галбрейт ни чакат в заседателната зала. Повтарям и за тях какво съм направил. Радиостанцията на Джемисън избръмчава и тя отговаря на повикването.

— Шефе, Блевинс съм. Намерихме двайсетина инженери и техници сред пътниците. Логан провери данните за тях и ги одобри. Сега събираме апаратурата. Смятам, че можем да се заемем едновременно с всички лазери. Предполагам, че ще се справим за два часа.

— Благодаря, Блевинс. Продължавайте.

— Значи ще обезвредите защитната система — казвам аз. — А за това не са нужни особено квалифицирани хора, защото просто искате да повредите оборудването.

— Както ти вече показа много нагледно — вмята Сантамария.

— Не знаем какво е направил Уаклин със защитната система — напомня Джемисън. — Единственият начин да се отървем от лазерите е да им прекъснем захранването.

— И тогава корабът на X-4 може да се скачи с нашия, когато стигнат до нас.

— Не само заради това — добавя капитанът. — База „Одисей“ ни предаде и съобщение от Марсианското орбитално управление.

— Изпращат към нас шест влекача, и то с дистанционно управление — казва Галбрейт.

— Ясно — мърморя аз. — Нямате контрол над двигателите на „Деджа Торис“, значи ще ползвате други назаем.

Такива влекачи има в почти всички космически съоръжения, за да помагат в маневрите на големи кораби, чиито помощни двигатели не са достатъчно прецизни.

— Влекачите не са чак толкова мощни, че да забавят кораба — обяснява ми Галбрейт, — но могат поне да ни отклонят, за да не се блъснем в Марс.

— Кога ще ни пресрещнат?

— След пет часа. Ще имаме време да ги скачим с кораба, преди да се появи и X-4.

Може би имаме шанс да провалим това отвличане. Ако ще Сакрайда да е разработил подробен план с какви ли не резервни варианти, но ние също имаме хора и възможности да импровизираме. Алан Уаклин вече е сам в двигателния сектор. Няма как да надхитри всички ни. Или има?

— Гадовете непременно са обмисляли какви ли не обрати — казвам на всички. — Уаклин сигурно очаква да опитаме някои от тези неща и си е подготвил насрещните ходове.

— Уаклин е изолиран, ръководителят му е мъртъв и трябва да наглежда заложница, докато следи данните на всички пултове…

— Ако още има заложница — прекъсва го Джемисън.

— Само исках да кажа, че не е спокоен и уверен. Просто трябва да го объркаме напълно. Да го подтикнем към грешки, от които да се възползваме.

— Това благоразумно ли е? — пита Галбрейт. — Главен инженер Гавилан може би е жива. Ако опитаме нещо и не постигнем каквото искаме, Уаклин може да реагира безразсъдно.

— Похитителят действа по план, а не по прищявка — възразява Сантамария.

— Но ти искаш да го подтикнеш към емоционални реакции.

Разговорът им продължава. Не стигат до спор, а и аз си знам как ще завърши: капитанът или ще убеди Галбрейт в правотата си, или ще й заповяда да не му пречи. Вече не се заслушвам и само гледам обратното отброяване на времето, което показват екраните на масата.

Как да притиснем Уаклин? Как да отвлечем вниманието му от това, което прави? Особено ако го прави на Ели?

В службата ни учат на стандартни методи за внасяне на „смущения“ в затворени пространства. Неприятните миризми обикновено са добър начин да накараме хората да напуснат някое помещение, без да събудим прекомерни подозрения. От повишаването на температурата също има полза. Проблемът е, че не можем да стигнем до помещението, за да направим тези неща.

Или все пак можем?

— Извинете — казвам настойчиво и чакам Сантамария и Галбрейт да млъкнат, без да се смущавам от сърдитите им погледи. — Колко дебела е аварийната защитна стена на реактора?

— Метър и половина — отговаря ми Джемисън. — Титанова сплав. Ти нали каза, че нямаш мощни резачки?

— Нямам.

Отварял съм обаче джоба в другия край на претъпкана с хора площадка, на почти десет метра от мен. И не се нуждаех от пряка видимост към портала. Прецених на око разстоянието оттам до мястото, където падна граната, и успях да я засмуча в джоба, преди да се взриви и да убие десетки хора.

Да се надяваме, че преценката ми все още е толкова точна.

— Хрумна ми нещо — казвам.