Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (36)

36.

„Деджа Торис“, Палуба 20, Инженерен сектор

20 часа преди или да се забием в Марс,

или да празнуваме спасението си от ужасна смърт

 

Дори ако нямах изгаряния втора степен в лявото рамо, щях да се чувствам много неудобно в този тесен проход за поддръжка и ремонт.

Кръглата шахта едва ме побира, а отгоре на това трябва да внимавам, за да не смъкна от себе си част от снаряжението. Около йонния ускорител има много защитни слоеве и на безжичната връзка не може да се разчита, затова на колана, с който съм препасал работния гащеризон, има и аудиомодул. Кабели за захранване и връзка от модула са омотани около осигурително въже, проточващо се зад мен по шахтата до люка, през който съм влязъл. Ако се натъкна на неприятности или си свърша работата (както ми провърви), Джемисън и подчинените й от охраната ще ме издърпат обратно. Предвкусвам този момент.

— Добре е, че не страдам от клаустрофобия — мърморя си.

— Проблем ли има, Роджърс? — бръмчи гласът на Джемисън в лявото ми ухо от слушалката с тънко кабелче.

— Горещо ми е, потен съм и ми се пикае.

Лентата, с която микрофонът е закрепен на гърлото ми, също причинява лош сърбеж.

— Не ти ли напомних да отидеш до тоалетната преди да се вмъкнеш?

— Но не ме накара — възразявам аз. — Значи няма спор, че ти си виновна. Сега съм в сектор едно алфа.

— Остават ти само няколко метра. Когато се върнеш, можеш да подадеш оплакване.

Шахтата свършва изведнъж — опира в аварийната защитна стена, с която Уаклин изолира главния инженерен сектор. Въртя глава и светлото петно от фенерчето, закрепено с още една лента на челото ми, също се мести насам-натам. По дебелата плоча от титанова сплав не е отбелязано нищо, но според напътствията на Джемисън и кодовете, врязани в металните стени на шахтата, се намирам където трябва да бъда.

— При стената съм — казвам в микрофона. — Плътно затворена навсякъде.

Почти цял час умувахме и се упражнявахме, преди да се престоря на плъх в този тунел. Не е задължително да си затворя очите, но го правя. Зяпането на стената няма да ми помогне.

Тя е дебела сто и петдесет сантиметра. Притискам главата си в нея, представям си черно-червено колело на рулетка и отварям джоба на два метра от себе си… или поне се надявам да е така. Този път порталът е само колкото дланта ми, но без мембрана.

— Джобът е отворен — съобщавам.

Нищо не пречи на въздуха в инженерния сектор да нахлува в джобната вселена. Аварийната защитна стена прекъсва и връзката с общата вентилация на кораба, затова автономната система в сектора пречиства все същия въздух. Вътре дишат двама души (или само един), така че съдържанието на кислород би намаляло опасно чак след няколко денонощия.

Но десетсантиметров отвор към пълен вакуум ще изсмуче атмосферата за около две минути и половина.

Пускам си секундомер във виртуалния екран на лявото си око, за да се разсейвам от напрежението, пресушаващо устата ми. Има някаква вероятност Алан Уаклин да погледне нагоре към този ъгъл на залата и да види във въздуха преливащ се огледален диск, но пак ще е безсилен да ми попречи.

Джемисън твърди, че алармата на системите за поддържане на жизнената среда ще се задейства, когато пасивните сензори в сектора отчетат съдържание на кислород под двайсет процента или атмосферното налягане падне под деветстотин милибара. Надяваме се Уаклин да не разбере веднага какво означават тези светлини и звуци, за да прахоса ценно време. А Ели, която пък ще знае съвсем точно колко време остава, докато вече няма какво да диша, ще се освободи някак, ако я е обездвижил, и първа ще стигне до аварийна кислородна маска.

Опитвам да предвидя какво ще сполети Уаклин, когато вече няма въздух в неговата затворена зала. Ако се опита да задържи дишането си, белите му дробове ще се пръснат от разликата в налягането. През това време ще се разкъсат и спукат повечето лигавици и най-близките до повърхността на тялото капиляри. Ще кърви от очите, ушите и носа, преди да загуби съзнание от задушаване след петнайсетина секунди. Отдавна ще е умрял, докато дойде екипът от X-4 и среже стената.

Изобщо не го съжалявам.

Секундомерът проблясва.

— Минаха две минути и трийсет секунди — казвам високо. — Няма въздух.

— Прието — отговаря Джемисън.

Чакам още няколко секунди за всеки случай, затварям джоба и се подготвям да го отворя отново от моята страна. Сега започва мъчната част.

„Я да те видим какво беше намислил, боклук“.

Едно от устройствата за извънредни случаи е многостранна шпионска камера, измислена и направена лично от Оливър. Прилича на жетон за залагания в казино, но по ръба й са скрити множество миниатюрни обективи, които подават информация в модул за обработка на изображения. Включваш я с натискане и я подмяташ във въздуха като монета. Акселерометрите в нея отчитат въртенето и включват обективите, които снимат кадри във всички посоки. Хващаш си „жетона“ и вече имаш панорамни снимки на всичко наоколо.

Но да правя това съвсем на сляпо не е същото.

Представям си ръка в игра на покер, състояща се от пет точно определени карти, отварям джоба и бъркам през преградата, за да хвана камерата-жетон. Включвам я със стискане, после я бутам надалеч от мен. Настроил съм лявото си око за засичане на електромагнитните честоти, за да видя кога ще се включат камерите. Гледам как жетонът се премята, проверявам скоростта му и затварям джоба.

Сега ще отворя портала завъртян спрямо жетона, и то от другата страна на защитната стена, във вътрешността на инженерния сектор. Там би трябвало да няма въздух и не се притеснявам, че жетонът ще бъде засмукан обратно в портала. Метни го през предната врата и си го прибери през задната.

Същината на този трик е да съм сигурен, че порталът е на достатъчно разстояние от стената, за да имат камерите добър изглед към залата, и е толкова широк, че да улови премятащия се жетон, когато отскочи под случаен ъгъл от вътрешната страна на стената. Мога да боравя доста точно с разположението на портала, но все пак не въвеждам числа при отварянето му. Налучквам според усета си.

Притискам глава в стената и си представям гърбовете на петте карти. И тогава отварям портала завъртян зад стената. Броя до десет, като се уповавам на късмета си, и пак затварям джоба.

— Задачата изпълнена — казвам в микрофона. — Готов за…

Нещо дрънчи зад мен. Вибрацията минава по шахтата вляво от мен. Отмествам се към отсрещната страна и притискам брадичка към гърдите си, за да погледна зад себе си.

Светлият кръг на фенерчето се плъзга по нещо като измачкана купчина от тъмносин плат. Шумът се променя в тътрене и плъзгане. Завъртам лъча на фенерчето и зървам лице — измърляно с нещо, но страшно познато. Не вярвам на очите си.

— Ели?

Тя мига и примижава насреща ми.

— Евън?

— Роджърс, какво каза? — обажда се Джемисън в ухото ми. — Прозвуча като…

— Ели е тук! Главен инженер Гавилан е в шахтата! — Извивам глава, за да не я заслепява фенерчето, и се промъквам заднешком към нея. — Как избяга? Какво…

Тя тръска глава. Вече виждам, че петната на лицето й са от засъхнала кръв.

— Не сега. Имаш връзка с Анди ли?

— Да, но…

— Похитителят е Алан Уаклин. Не е мъртъв.

— Знаем.

Ели мига отново.

— Той променя програмирането на системата. Кажи на моите хора да изключат мрежата и да пуснат пълна диагностика на десетия модул в компютърното ядро.

Повтарям указанията й за Джемисън.

— Ще се заемат веднага. Ти добре ли си?

— Ще се оправя. — Ели свива вежди. — По дяволите, как си се озовал тук? Не, ще ми кажеш по-късно. Трябва да се размърдаме.

— Няма страшно. — Толкова съм близо до нея, че почти успявам да я пипна. — Току-що изсмуках цялата атмосфера от инженерния сектор. Уаклин тъкмо се задушава и…

Ели се вкопчва в ръкава на гащеризона ми.

— Каква си направил?!

Усмихвам се.

— Отнех му въздуха.

Чувам пискливо бръмчене.

— Що за гадост… — ахва Ели.

Цялото ми тяло се сгърчва от болка и светът почернява.

 

 

Събуждам се прикрепен с цип към легло в лазарета. Джемисън е вляво от мен с таблет в ръцете. Фриц Фишер е вдясно. Не познавам пациентите на другите легла, но май са и от екипажа, и от пътниците, повечето с леки драскотини и натъртвания.

— Какво стана? — Усещам устата си избърсана до сухо с памук, а после изчегъртана със стоманена тел. — Къде е Ели?

— Не знаем — отговаря ми Джемисън.

Усъмнявам се, че чувам добре.

— Как така не знаете? Тя беше до мен. Говорих с нея.

„И ме докосна“.

— Успокой се. — Джемисън се е вторачила в мен. — Тя зле ли беше?

— Имаше… — Служебният ми архиватор работи непрекъснато от момента на отвличането, но не ми се иска да преглеждам видеозаписа. — Имаше кръв по лицето. Съсирена. Не знам дали беше нейна.

„Тя беше жива. Жива! Аз ли я убих? Но ние не знаехме. Нямаше как да знаем…“

— Тя каза ли още нещо? Освен онова, което поиска да направим?

Цепи ме главата.

— Каза: „Що за гадост?“.

— Ти не изглеждаше чак толкова зле.

— Не се бъзикай. Каза го, след като й обясних, че сме изсмукали въздуха от инженерния сектор и това би трябвало да е добра новина, нали? А тя каза: „Що за гадост“. А после загубих съзнание. Какво стана?

— Стените на шахтата са електромагнити — намесва се Фриц. — Можем да пуснем напрежение по тях, за да махнем метални парчета или паднали инструменти.

— Уаклин е измислил как да включи захранването — добавя Джемисън.

Това май обяснява защо се чувствам като след изстрел с парализатор от упор.

— Значи не намерихте Ели?

— Вкарахме камера робот в шахтата — Гласът на Фриц става по-груб. — Нямаше и следа от друг там.

— Не съм си я въобразил.

— Само казвам какво видяхме! — сопва ми се той.

— Трябва да знаем какво прави Уаклин в инженерния сектор. — Джемисън дърпа паравана около леглото и Фриц остава вътре. Изведнъж проумявам, че двамата се реят. Пак сме в безтегловност. — Хайде да видим снимките, Роджърс.

— Корабът не продължи ли ускорението? — питам я въпреки всичко.

— Похитителят завърши промяната в курса — неприязнено отвръща Фриц. — Ако не успеем да променим траекторията си, ще се блъснем в Марс след осемнайсет часа.

— Снимките — натъртва Джемисън. — Веднага.

Гледам Фриц навъсено.

— И той ли ще гледа, докато правя това?

— Защо, да не си срамежлив? — ръмжи и Фриц.

— Капитанът осведоми Фишер за твоето устройство, отварящо червееви дупки — казва Джемисън. Е, да, дори за джоба си имаме прикритие. Така е при нас в службата. — Тези снимки ни трябват.

Съсредоточавам се. Трябва да използвам мембраната, за да не засмуча въздуха от лазарета. Така… Петте карти. Джобът се отваря. Дано съм пресметнал всичко както трябва.

Бъркам през преградата. Отначало не напипвам нищо и размърдвам бавно ръката си. Нещо докосва дланта ми. Стискам го в юмрук и издърпвам ръката си, преди да е замръзнала. Затварям джоба и си позволявам най-после да издишам.

— Взе ли го? — пита Джемисън.

Разгъвам пръстите си и виждам жетона-камера. Олеква ми, когато Джемисън взема кръгчето и го включва към таблета си.

— Това е… — Фриц ме е зяпнал. — Откога имаме тази технология?

— Засекретена е. — Не го лъжа. — Капитанът нали ти обясни недвусмислено колко секретна е цялата информация, която си получил?

Фриц прави кисела гримаса.

— Военно разузнаване. Ясно ми е.

— Имаме причини да си пазим тайните.

— Не е задължително причините да са основателни.

— Млъкнете и двамата — скастря ни Джемисън. — Я вижте това.

Обръща таблета към нас. Композитното изображение от камерата е тъмно и малко мътно, но на него се вижда много добре тантуреста фигура пред пулт.

— Носи скафандър — съска Фриц. — Носи проклет скафандър!

— Но… — клатя глава — Да се пъхнеш сам в това нещо ти трябват поне десет минути.

— Той е бил готов и за най-лошите варианти — казва Джемисън. — Не е знаел дали можем да му прекъснем поддръжката на жизнената среда и не е искал да го изненадаме.

— А вие лишихте залата от кислород. — Фриц ни гледа гневно. — Главен инженер Гавилан още беше жива. Алармата се включи и похитителят започна да я търси, защото вече не е била наблизо.

Джемисън също се е вторачила в него.

— Не можехме да знаем това предварително.

— Попречихме й да избяга — не млъква Фриц. — Поне това разбирате, нали? Можеше и да се измъкне, ако не бяхме…

— Няма да ме въвлечеш в тези игрички! — зъби се тя. — Можем да се опираме само на това, което знаем.

— Добре. Тогава да си изясним какво знаем. — Фриц вдига юмрук и изпъва показалеца. — Знаем, че онзи шибаняк е със скафандър. — Изпружва и средния пръст. — Знаем, че Ели вече не е в шахтата. — И безименният му пръст вече стърчи. — Знаем и че скафандърът му е с електрическа изолация.

Фриц носи сребърна халка. Защо ми изглежда толкова позната?

— Ако Уаклин е завлякъл Ели обратно в залата, тя вече се е задушила — признава Джемисън. — Минаха два часа, а там няма въздух.

— Може да й е сложил дихателна маска или да я е набутал в някоя от аварийните ниши…

— Омръзна ми да повтарям — можем да се опрем само на това, което знаем.

— Всички негови действия досега показват, че тя му трябва жива!

— Ние. Не. Преговаряме!

От това надвикване няма полза и само ми влошава главоболието.

— Не може ли пак да надникнем в инженерния сектор? — предлагам. — Ще ме напъхате в скафандър и…

— Неосъществимо — прекъсва ме Джемисън.

— Но нали казвате, че скафандрите имат изолация.

Тя поглежда Фриц.

— Искаш ли ти да му обясниш?

Той скръства ръце на гърдите си.

— Похитителят е включил захранването на всички шахти към главния инженерен сектор. Най-късият проход дотам е двайсет метра. Нашите скафандри не са предназначени да издържат толкова дълъг контакт с оголени проводници. — Най-после решава да ме погледне. — Ще се изпържиш много преди да доближиш стената, за да направиш пак този номер с червеевата дупка.

— И няма как захранването да бъде прекъснато?

— Целият сектор се захранва пряко от йонния ускорител. А оттук не можем да изключим реактора.

— И какво да опитаме сега? — Гледам ту едното начумерено лице, ту другото. — Използвали сте тези два часа, за да измислите нов план, нали?

— Чакаме — заявява Джемисън.

Озадачавам се, а после примигвам с лявото око и виждам часовника на виртуалния екран.

— Влекачите…

Тя кима.

— Защитната система вече е изключена. Още имаме време да отклоним кораба.

Едва ли има с какво да помогна в тази част от плана. Някой от пилотите в кораба ще поеме управлението на влекачите и ще ги скачи с „Деджа Торис“. След това ще включи двигателите им с максимална тяга и ще отклони огромния кораб от траекторията му поне толкова, че да не се вреже в планетата. А щом доближим Марс, ще разчитаме на помощта на още кораби.

— Не… — изтърсва Фриц внезапно. — О, не!

Обръщам се към него. Джемисън също го гледа объркано.

— Сега пък какво има?

— Завъртаме се. — Фриц се взира в комуникатора на китката си. — Корабът се завърта.

— Защо му е на Уаклин да го завърта?

— Ще включи двигателите.

— Но ти каза…

— Ще ги насочи към влекачите.

Джемисън псува, прибира със замах паравана и изфучава от лазарета. Доктор Соуни прекъсва прегледа на пациент и се обръща към Фриц и мен.

— Какво става?

— Трябва да отида в заседателната зала — казвам и дърпам ципа на покривалото, което ме притиска към леглото.

— Не мога да допусна това. — Соуни вече е до мен. — Още се възстановявате от травмите.

Надявам се погледът ми да е страшен.

— Докторе, ако не измислим как да си върнем контрола над кораба, никой от нас няма да се възстанови от травмите.

 

 

Фриц ми помага с нежелание да се измъкна от лазарета и да стигна до най-близкия асансьор. Натиска бутона за заседателната зала.

Изведнъж си спомням къде съм виждал такава халка. Сребърна и гравирана със звезди. Сяо носеше същата. Техните брачни халки…

Съпругът на Фриц Фишер е мъртъв.

Минават няколко секунди в напрегнато мълчание. Фриц диша тежко. Разсеян е, не мисли последователно. Знам какво му е на душата, но искам да го преодолее. Всеки в този кораб и в Капитъл Сити на Марс се нуждае от помощта му.

— Усещаш ли движението на кораба? — питам го.

— Инерция… — мърмори той, вторачен в стената. — Похитителят използва кратки включвания на помощните двигатели, за да промени положението на кораба в пространството. Ние сме в самия кораб, затова усещаме.

— Ти усещаш — натъртвам. — Тласъците би трябвало да са съвсем леки.

Да, зареял се е някъде. Трябва да се съсредоточи. Не мисли ясно, защото влага цялата си психическа енергия в потискането на яростта си. Искам да изпусне парата поне малко.

Дано съм прав — трябва да говоря с него за това.

— Мъчно ми е за Сяо — казвам на Фриц.

Той още е впил поглед в екранчето над вратата на кабината.

— Твоят съпруг беше герой — упорствам аз. — Пожертва се, за да изпълни дълга си. Не знам дали си видял записа от камерата, но мисля, че трябва да се гордееш с опита му да защити всички…

Фриц се мята към мен и ме притиска към стената на кабината, хванал се с едната ръка за парапета и опрял другата в шията ми.

— Ох…

— Името му е Сяо!

Не успявам да схвана разликата в произношението.

— Фриц…

— Млъкни! — Пръска слюнки по лицето ми. — Не ми пука какво мислиш.

Мразя да ме плюнчат така.

Промушвам ръка между нас, избутвам лакътя му от шията си и го зашлевявам с все сила. Фриц крещи и удря с юмрук по стената. Възползвам се от движението му назад, обръщам го с гръб към себе си и го приклещвам неподвижно. След броени секунди виковете му стихват до хлипане.

— По-добре ли си? — питам го, когато се укротява.

— Ще оцелея някак.

Оставям го да се измъкне. Поне вече не плаче.

— Ти как научи? — пита ме, докато си бърше бузите.

— Досетих се заради халките. — Соча ръката му.

На зачервеното му лице се мярва усмивка.

— Той настоя да са еднакви. Много държеше на равенството и честните отношения.

— Той беше герой — повтарям аз.

— Не исках да е герой. Исках да остане жив.

— Съжалявам. Но вече го няма. Трябва да помогнем на хилядите в този кораб, които още са живи…

— Не съм заслепен от мъката! — ръмжи Фриц. — Но вече ми се гади, защото всички смятат, че Гавилан е мъртва. Тя не е толкова безпомощна.

— Тя е инженер, а не войник.

Толкова ми се иска да повярвам, че Ели би могла да надхитри Алан Уаклин, но…

— Елинор Гавилан е жива — казва Фриц с въздишка. — Защото ако не е, значи моят съпруг умря напразно.

Гневът в очите му май надделява над скръбта. Знам как се чувства. Познавал съм твърде много герои. Вече мъртви.

— Добре. Жива е. — Преглъщам буцата в гърлото си. — Но в най-добрия случай е затворена в аварийна капсула, тоест не може да направи нищо. Сега разчита на нас. Разчита на тебе. Кажи ми — какво иска тя от теб?

Фриц ме опарва с поглед още веднъж, примигва и се заглежда в стената.

— Иска да спасим кораба.

— Така е.

— И да накажем убиеца на Сяо.

— Това е ясно.

— Говоря сериозно. — Той ме поглежда в очите. — Неизбежно като Божия гняв.

Не би трябвало да го поощрявам в тази отмъстителност. Но от общуването си с много хора съм научил нещо важно — жаждата за възмездие може и да вдъхновява. Може и да не е най-добрият начин да прекараш остатъка от живота си, но сега не ме интересува дали Фриц ще има нужда от помощта на психотерапевт догодина. Искам обаче да има шанса да се тревожи за това по-късно.

А аз също искам да се разправя с Уаклин.

— Добре — казвам на Фриц. — Хайде да размажем този извратен гад.