Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (34)

34.

„Деджа Торис“, Палуба Г, Лазарет

23 часа преди да се забием в Марс

и всички да умрат

 

Операцията не се проточва. След като възразява упорито и официално за вписване в протокола, доктор Соуни настанява мен и Бартелт на съседни легла, слага ни местна упойка и прави еднакви плитки разрези на раменете ни. Трепвам, когато от тялото ми излизат червени мехурчета с наноботи в тях и лекарят попива кръвта.

— Почти приключихме — успокоява ме, заблуден за причината да се тревожа.

С нас е и друг от екипажа — строен мъж с къса кестенява коса и тъмни очи. Сантамария го представя като Фриц Фишер, временно изпълняващ длъжността главен инженер. Фриц настройва преносим компютър и Соуни го свързва с кабели от подкожните портове в имплантите, които аз и Бартелт носим в телата си.

— Как се чувствате, господин Роджърс? — пита лекарят и закрепва компютъра на поднос, закачен за предпазните тръби на двете легла.

— Сякаш имам дупка в гърдите.

Извивам очи надолу към превръзката на лявата си ключица. На марлята е избило малко кърваво петно.

От все сърце се надявам наноботите да не направят нещо чудато в боклука. Сега обаче не мога да се безпокоя и за това. Ще попитам Скалпела по-късно.

Докато Соуни ме подготвя за толкова близък контакт с врага, колкото никога не бих пожелал, Майк отваря капак на стената до мен и включва устройството на Бартелт към мрежовите кабели. Компютърът светва и получавам достъп до другия вграден телефон.

— Свързани са — съобщавам на останалите.

И още не е ясно дали ще успеем. Бартелт има стандартен за службата имплант — техническите данни потвърждават това. Напълно възможно е обаче да не използва нито един от стандартните ни криптиращи ключове. Колко силна е параноята на Сакрайда?

Виртуалният екран в лявото ми око се появява, в полезрението ми се плъзгат букви и цифри. Отдъхвам си и чак тогава усещам, че не съм смеел да дишам.

— Влязох — казвам и започвам да ровя в данните на Бартелт.

Сантамария заповядва на Майк и доктор Соуни да излязат, затваря вратата и иска от Фриц да показва какво виждам аз и на таблета, свързан с компютъра. Когато Фриц посяга към таблета, аз го закривам с ръка.

— Капитане, сигурен ли си?

— Трябва да видя за какво са говорили тези двамата.

— Да, но… имаш куче, капитане.

„Това може да провали прикритието ти“.

Сантамария ме гледа втренчено.

— На Марс живеят двайсет милиона души.

Давам таблета.

Съобщенията между ръководителя и агента се открояват в комуникационния архив. Имплантираният телефон на Бартелт нито е изпращал, нито е приемал информация от друг през последните дни. Има само текст — по-малък обем данни, който се скрива по-лесно в мрежовите потоци. Научихме тази хитрина от Марс по време на войната.

Прехвърлям бавно архива, чета внимателно всичко и търся фрази, които може да ни насочат към някой код или да ни изяснят как Уаклин е завладял толкова лесно инженерния сектор. Оказва се, че Бартелт го е напътствал на всяка крачка. Или техния изпълнител не го е бивало много с паметта, или ръководителят му не е искал да споделя подробности освен ако не е абсолютно необходимо.

Позволявам си усмивка, когато виждам как го е сдъвкал за пожара в каютата. Ето какво се случва, когато искаш подчинение без доверие. „Фанатиците трябва да бъдат държани под око“. Но Бартелт не се гневи дълго, остава си съсредоточен върху задачата. Дава указания на Уаклин точно къде да се крие, за да избегне наблюдателните камери, и кога да се прехвърля на друго място по време на смените на екипажа.

След няколко секунди се налага да прекъсна четенето. Отмествам поглед, за да си прочистя главата поне малко.

— Извратено копеле… — мърмори Фриц, който е чел над рамото на Сантамария.

— Не, господин Фишер — поправя го капитанът. — Тези хора са професионалисти. Те изпълняват план.

— Този може и да е такъв. — Фриц сочи безчувствения Бартелт. — Другият е шибан психопат.

— Можете да не се занимавате с това, господин Фишер — предлага Сантамария.

— Какво очаквате да научите от четенето на тези гнусотии?! — Фриц бута грубо таблета. — Губим си времето тук. Трябва да измислим как да спрем кораба.

Капитанът оставя таблета на масата и го вцепенява с поглед.

— Господин Фишер, повтарям предложението си да ви освободя от текущите ви задължения. Във всеки момент можете да се върнете в каютата си, ако решите…

— Не — отказва Фриц. — Казах ви, че ще участвам в това до края.

— Ако изберете да изпълнявате задълженията си — продължава капитанът, — очаквам от вас да се държите като професионалист.

— Капитане, старая се да анализирам ситуацията колкото може по-добре.

— Напротив — възразява Сантамария. — Вбесен сте. Те искат тъкмо това. Искат гневът да размъти разума ни. Тук не се борим с някакво случайно произшествие. Това е зло. А злото е предсказуемо. — Взема таблета. — Щом открием какъв е бил замисълът им, ще можем да им попречим. И няма да позволим никой друг да умре днес. Разбрахте ли?

Фриц издиша рязко.

— Да, сър.

Сантамария ми кима.

— Продължавайте, господин Роджърс.

Заставям се да чета отново. Напомням си как издържах и най-непосилните си задачи като анализатор през войната, когато обработвах записите от камерите в каските на нашите войници на Марс. Не се съсредоточавай върху отделните хора. Гледай общата картина. Мисли стратегически. Ако ще на сутринта да се мразиш, поне си свършил работата.

Гади ми се, чувствам се и разярен, и безпомощен, но прехвърлям съобщенията до последното, когато капитанът повали Бартелт в несвяст. Това последно съобщение е поредица от цифри. Още един код. Не познавам този формат, Сантамария — също.

— Може да е съобщил на Уаклин, че сме го заловили.

Взирам се в светещите пред мен цифри и търся в тях някаква структура, но не виждам нищо.

— Едва ли — усъмнява се капитанът. — Сигналът за провал трябва да е кратък и прост. А тук имаме голям обем данни.

— Шейсет и четири цифри — преброява ги Фриц. — Може да са парола или криптиращ ключ.

— Но той вече е имал достъп до всичко в главния инженерен сектор — разсъждава на глас капитанът. — Ако е ключ, значи задейства нещо, което Уаклин е внесъл там.

— Бартелт е давал точни указания на Уаклин за всяко действие — напомням аз. — Уаклин може би е разполагал с някакви данни — криптиран файл в телефона или друго преносимо устройство. Не би могъл да го използва, докато не го разчете с ключа, но и не би предизвикал подозрение дотогава.

— Да си го… — сепва се Фриц. — Може да е програма.

Зяпвам.

— Той може ли да препрограмира кораба?

— Не напълно. Критично важните системи като основния реактор и поддържането на жизнената среда са недостъпни. Може обаче да се намесва в други системи.

— Например?

— Големите екрани в общите помещения. Интерактивните карти в стълбищата. Телефоните. Системата за оповестяване.

— А ключалката на неговата каюта?

— Може би.

— Всичко това нито застрашава живота на пътниците, нито пречи на работата на основните системи — казва Сантамария. — Как би могъл да влоши положението още повече?

— Не знам — мръщи се Фриц.

Капитанът ме поглежда.

— Значи е най-добре да го попиташ.

Фриц се стъписва.

— Чакайте малко… Той ще се престори на този — маха с ръка към Бартелт — и ще говори с похитителя по техния комуникационен канал?

— Сега е моментът да предложиш нещо по-добро — натъртвам, докато търся в съобщенията на Бартелт повтарящи се думи и изрази.

— Всички съобщения се състоят от текст — подчертава Сантамария. — Роджърс просто трябва да се придържа към неговия стил.

— И такова специално обучение ли провеждат в Държавния департамент? — заяжда се Фриц.

— Господин Роджърс е напълно компетентен за тази задача — казва капитанът.

Не съм убеден, че е така, но ценя доверието му.

— Съобщенията остават в буфера, докато ги набирам, и двамата ще ги виждате, преди да ги изпратя на Уаклин. Не се притеснявайте да… сещате се — да давате своя принос.

— Това е лудост — сумти Фриц.

— Роджърс, ние сме готови, чакаме тебе — твърдо казва Сантамария.

Пускам секундомер във виртуалния си екран, за да не се бавя прекалено с отговорите. Поемам си дъх и набирам: Кажи ми какво става. Натискам бутона за изпращане.

Струва ми се, че минава цяла вечност, преди да се появи отговорът: Крайно време беше. Къде се дяна по дяволите?

Екипажът ме задържа, набирам аз. Как е при тебе?

Защо те задържаха? пита Уаклин след няколко секунди.

Недоразумение. Нищо особено. Чакам Фриц или капитанът да възразят, но те не казват нищо. Какво става? Веднага!

Изнизват се около петнайсет секунди до следващото съобщение от Уаклин: Къде си?

— Проверява камерите — обажда се Фриц. — Иска визуално потвърждение, че Бартелт е на свобода.

— Е, значи имаме проблем. — Поглеждам към мъжа в безсъзнание на съседното легло.

— Кажи му, че още се криеш — решава Сантамария. — Не искаш никой да те сгащи, докато разменяте тези съобщения.

— Вярно.

В една тоалетна съм, за да не ме зяпат. Няма камери. Чакам доклада от тебе.

Този път забавянето е почти половин минута. Кажи ми за зайците джордж.

— Що за шибана глупост? — чуди се Фриц.

— Контролна фраза — досещам се аз и пулсът ми се ускорява. — Но аз не знам отговора.

— Аз го знам — казва Сантамария. — Набери това съвсем точно.

Показва ми фразата и аз пиша: Те са на малката си полянка с люцерна, Лени.

— Капитане, какво означава това?

— От любимата му книга е — отговаря Сантамария и от тона му личи, че няма да добави нищо друго.

Получавам отговора на Уаклин. дейвид жив ли е?

— Пита за брат си? — Фриц е сащисан. — Ще убие всички в този кораб, но се тревожи за брат си?

— Ще го излъжа — казвам аз.

— Съгласен съм — подкрепя ме Сантамария.

Не. Показалецът ми застива над бутона. Сигурен съм, че Бартелт не би проявил съчувствие, но дали би втрил сол в раната от злоба?

Не. Той би искал Уаклин да остане съсредоточен върху задачата си. Изпращам отговора.

Гледам как отминават двайсетина секунди. Така е по-добре. Разбираш нали? Защо го направих?

— Ти сериозно ли бе?! — ръмжа на глас. — Тъкмо сега ли да се занимаваме с това?

— Не се отплесвай — съветва ме Сантамария. — Бартелт е непреклонен.

— Прав си.

Да. Да не се разсейваме. Кажи какво става при тебе.

Уаклин е настроен несговорчиво.

Кажи ми, че разбираш.

— Какво иска този, дяволите го взели?

— Знае, че държи всички козове — предполага Фриц.

— Нали видя как Бартелт го е обиждал в предишните съобщения. Но сега той контролира кораба и иска Бартелт да му се извини. Просто напиши, че съжаляваш.

— Не — спира ме Сантамария. — Бартелт не би се извинил.

— Да, това не му е присъщо — съгласявам се. — А Уаклин го познава. Но в такъв случай какво иска от Бартелт?

— Кажи му, че е постъпил правилно. Уаклин иска потвърждение. Дай му го.

Кимам и набирам: Да. Ти направи каквото трябваше.

А той отговаря: Искам да го кажеш

— Май са говорили очи в очи по някое време — предполага Сантамария.

— И нямаме представа какво са си казали — добавя Фриц.

— Можем да отгатнем — настоявам аз. „Длъжни сме да отгатнем“. Не откъсвам поглед от безизразното лице на Бартелт. — А защо Уаклин е поискал да убие семейството си?

— Ами-и… защото е психопат? — мърмори Фриц.

— Дори психопатите имат мотиви — казва капитанът.

— Някакви предположения, господин Роджърс?

Стискам клепачи и се съсредоточавам. Не е било необходимо Алан Уаклин да убие майка си и брат си. Какво би се случило, ако не беше постъпил така? Ако двамата с Бартелт бяха инсценирали само смъртта на Алан с клонираното тяло и второто емисионно ядро, Емили и Дейвид биха помислили, че…

— Ясно — изтърсвам аз.

Ти пощади семейството си — пиша на Уаклин. — Не искаше да преживеят всичко това.

— Убедително ли е? — питам Сантамария и Фриц.

И двамата кимат. Изпращам съобщението.

След няколко секунди Уаклин отговаря: Да. Нямаше да разберат нашата мисия.

— И като споменахме мисията… — процеждам през зъби.

Какво е положението при тебе в момента?

Инженерният сектор овладян. Програмите качени.

— Проклетник — наежва се Фриц. — Трябва да знаем с коя система се бъзика.

— Вярно.

Тества ли новата програма?

Как да я тествам? И друга команда ли има?

— Малко помощ? — подканям веднага.

— Мисля! — Фриц обикаля в тесен кръг из стаята. — Попитай го за данните след операцията по зареждането на новата програма. Какво е имало на екрана, когато е завършила? Изходният код! Питай го за изходния код.

— Схванах. — Набирам съобщението припряно, като осъзнавам всяка изтичаща секунда, и накрая го изпращам. — Това ще ни покаже ли коя е системата?

— Не. Просто печелим малко време. Трябва да му зададем друг въпрос. Нека помисля още някоя секунда.

— По-бързичко, моля те.

Екранът светва отново. Изходният код беше 0. Значи работи нали? Ти ми каза това.

— Добре, Фриц, сега какво правим?

Той стиска главата си с ръце и мънка:

— Тестовете зависят от системата…

— Има ли нещо, което би работило с всяка система?

— Може би… Да! Кажи му да пусне диагностика на паметта. — Фриц ми диктува кода на командата. — Поискай да ти напише точно изходните данни — дума по дума. Това ще ни ориентира с коя система се занимава.

Изпращам съобщението. Уаклин отговаря: Според компютъра остават 30 секунди до края на диагностиката.

— Ами ако не свърши работа? — питам Фриц и той се намръщва.

— Това е само диагностика. Ако не работи, значи системата е забила заради неговата програма.

— Не — подхващам по-бавно, — питам те какво да правим ако и това не ни покаже каквото искаме? Какъв е следващият въпрос?

— Може би кой пулт гледа — сеща се Фриц.

— Бива — одобрява Сантамария. — Ако знаем къде е в залата, можем да планираме влизането там по-точно.

— Както чух, тази стена не може да бъде срязана — обаждам се аз.

— Има и други начини да проникнем в главния инженерен сектор.

Фриц клати глава.

— Знаете, че опитаме ли се да влезем, той ще…

Няма желание да довърши изречението.

— Мога да попитам дали още е жива — престрашавам се да кажа.

Сантамария мълчи дълго.

— Първо попитай Уаклин дали е взел заложник. Бартелт няма как да знае това.

Принуждавам пръстите си да не треперят, докато набирам текста. Взе ли заложник?

Да. Жива е. Засега.

Стомахът ми се свива. Напомням си, че трябва да играя добре ролята.

Послушна ли е?

Ще бъде.

Фриц удря с юмрук по стената.

— Капитане, може ли да заявя официално? Мразя го този шибаняк!

„Значи сме двама, мой човек“.

— Ще го отбележа в протокола — мърмори Сантамария.

Тъкмо се каня да попитам отново какво ще правим и екранът светва, сякаш съм започнал да пиша ново съобщение. Но не го правя аз. Екранът се запълва с една и съща дума:

ЧИЧОВОТО ЧИЧОВОТО ЧИЧОВОТО

— Какво е това? Защо му го изпращаш?! — възкликва Фриц.

— Не съм аз! Не знам какво…

Обръщам се да погледна Бартелт. Буден е. Мига и движи пръстите си. Изкрещявам това на Сантамария и Фриц.

Таблетът угасва. Накрая нещо се мярка на екрана за частица от секундата, някакво съобщение за грешка. Усещам сгорещяване в гръдния си кош, прилича на киселини в стомаха, но е и различно.

Преди да издърпам кабела за данни от рамото си, от свързващия ме с Бартелт портативен компютър изскачат искри, а в горната половина на тялото ми избухва болка, каквато никога не съм изпитвал. Зрението ми се размътва, но виждам как от гърдите на Бартелт се кълби дим.

Следващите моменти не са ми много ясни. Вратата се отваря с трясък. Надушвам топяща се пластмаса и горяща плът. Сред силната врява се чува и писклив вой на електроника. Някой изтръгва кабела от рамото ми и плясва несръчно нещо охлаждащо върху кожата. Посрещам с облекчение безчувствеността от гела против изгаряне.

Изтривам сълзите от очите си и се взирам в останките с цвят на въглен там, където би трябвало да са сърцето и белите дробове на Бартелт. Може би щях да си позволя задоволство от този факт, ако този гад не бе измислил как да ни го набута още веднъж, преди да умре.

 

 

— Вие двамата наистина ли разчитахте този нелеп план да ни свърши работа? — пита Джемисън.

С нея пак сме в коридора пред каютата на капитана, чакаме го да се преоблече в чиста униформа. Доктор Соуни ме е закърпил, но рамото ще ме тормози адски през следващите седмици.

— Но той свърши работа — оправдавам се аз. — В първите минути. Почти постигнахме каквото искахме.

— Само че „почти“ не се брои — възразява тя. — А сега Бартелт е мъртъв и нямаме никаква връзка със Земята.

Не ме обвинява, само изтъква факти студено и разсъдливо, но въпреки това настръхвам.

— Сега имаме повече сведения. Знаем, че Ели е жива.

— Била е жива преди петнайсет минути. Не знаем какво става там сега.

— Потвърдихме самоличността на похитителя.

Джемисън се подсмива.

— О, да. Побъркан бивш военен, готов да убие собственото си семейство, надъхан от шибания директор на разузнаването. Толкова се радвам да науча това. Благодаря. Голяма помощ.

— Слушай…

Вратата се отваря и Сантамария ни гледа сърдито.

— Искам доклад.

— Запълваме всички спасителни катери едновременно — започва Джемисън. — Блевинс е на десета палуба. Ще изстреля един катер като примамка. Щом се уверим, че първото изстрелване е нормално, ще отделим от кораба и останалите колкото може по-скоро, но като даваме възможност на автопилотите да маневрират.

— Кога ще бъдете готови?

Тя си поглежда комуникатора.

— След двайсет минути.

— Според мен планът е добър — казвам по-скоро от желание да участвам в разговора.

— Така си е — отронва Джемисън, загледана в стената. — Всички планове са добри до момента, в който се издънят.

— Роджърс — обръща се Сантамария към мен, — за твоята „Ехо Делта“ отвън… Стандартен комуникационен модул на X-4 ли е?

— Ами да — потвърждавам и бълвам номера на модела, който Оливър ме е накарал да запомня преди месеци. — Но тя е безполезна без имплантиран телефон с криптиращи кодове на службата.

— Безполезна е, ако искаме да се свържем със службата — потвърждава капитанът. — И все пак си остава работещ радиопредавател.

— Да… — Щракам с пръсти. — Да! Можем да я пренастроим за работа на други честоти. — Вълнението ми леко се спаружва. — Но това ще ни помогне ли някак? На такова разстояние мощността й изобщо не стига, та сигналът да пробие през местния радиотрафик на Земята.

— Не искам да говоря със Земята. Искам да пренасочиш „Ехо Делта“, за да изпратим сигнал за бедствие до Марсианската орбитална станция.

Мигам, докато осмислям думите му.

— О… Разбрах. Мога да го направя.