Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (22)

22.

„Деджа Торис“, Палуба 6, Каюта 6573

5 часа преди овкусената от наноботи вечеря с Ели

Връщам се в каютата си с Червеното вино, включвам антената и пак изпращам сигнал на Джесика.

Този път ми отговаря. Носи зелен вълнен пуловер със заздравяващи платки на лактите и раменете. В стаята около нея е тъмно, светят само два компютърни екрана и примигват сигнални лампички на нейната медицинска апаратура.

— Къде се дяна, по дяволите? — пита тя. — Опитвам да се свържа с тебе от… — Клати глава. — Няма значение. Моля те, потвърди, че си се снабдил с оборудването. Край.

— Потвърждавам. — Вадя епруветката с плазма от джобчето на гащеризона си и предавам изображението с лявото си око. — Завъртях в центрофугата своя кръв и сепарирах плазмата, за да извлека наноботите. Впрочем защо носиш пуловер на британските специални части? Край.

— Можем да обсъдим модните ми пристрастия друг път. Изпрати ми анализ на тази епруветка в широк спектър на радиовълните. Трябва да проверя дали наноботите са се отделили правилно. Моля те и да потвърдиш, че епруветката през цялото време е била на не повече от половин метър от твоето тяло. Край.

Шавам с пръсти, за да регулирам сензорите в окото си, и върху ръката и пръстите ми се наслагват ярки очертания. Ярки кръгчета примигват в дъното на епруветката. Доближавам я към лицето си, та Джесика да получи по-ясна картина.

— Кажи ми, когато имаш достатъчно данни. Край.

Оставям връзката активна.

Джесика кима, загледана в екрана.

— Наноботите в серума изглеждат добре. Зареждам новите им програми. Не прекъсвай, повтарям не прекъсвай връзката, докато не ти кажа. Край.

Пъхам епруветката в джобчето и чакам. Две минути зяпам слепоочието на Джесика, но накрая отварям кутията с Червеното вино, махам опаковъчната хартия и обръщам етикета така, че да го виждаме и двамата.

— Това подходящо ли е за ролята на скъпата напитка? Край.

Тя извива глава към мен и първо казва нещо на китайски.

— Моля те, успокой ме, че не си откраднал това! Край.

— То се знае, че не съм. Нали летя с туристически кораб. Тук всичко се продава. Купих бутилката с платинената карта.

Пръстите й се свиват, ръката се надига като за удар по бюрото, но тя отпуска бавно длан върху плота.

— Ако си забравил, да ти напомня опитваме се да скрием какво правим. Според тебе какво би накарало Камшика да пренебрегне покупка за десет хиляди долара, без да ти поиска обяснение? Край!

— Не си опъвай нервите — съветвам я аз. — Той си има по-сериозни главоболия. Ако ме попита, ще отговоря, че съм искал да се разтуша малко най-после. Нали той искаше да се държа така? Ще му кажа, че съм искал да смая момиче.

И няма да е лъжа. Надявам се с цялата си душа, че Ели ще хареса това вбесяващо скъпо вино.

— А как ще обясниш тези дълги разговори с мен през милиони километри? Защото и това ще забележи.

— Между другото на мен се пада рискът да бъда изправена пред военнополеви съд за незаконни медицински експерименти! Край.

— Знаеш това-онова за редките и скъпи вина, а? И… разни подробности… за жените. Трябваше да ти поискам малко съвети преди толкова важната за мен среща. Ето ти го обяснението.

Джесика ме изпепелява с поглед.

— Никой няма да повярва.

— Довери ми се, мога да пробутам това на Камшика. Да поискам от тебе съвет за любовна връзка няма да е най-тъпата постъпка в живота ми.

— Май си прав.

Джесика се заглежда встрани от екрана. Понасям мълчанието й няколко минути, премествам бутилката и решавам, че май е по-добре да сменя темата, докато чакаме.

— Хайде де, кажи ми защо носиш пуловер на специалните части в тъмното? Между другото много ти приляга и се чудя защо не си подбираш такива тоалети по-често. Край.

— Историята е забавна. Ще я оставим за по-късно. Обновяването на софтуера приключи. Твоите наноботи вече са програмирани да търсят и да унищожават туморни клетки и предшествениците им, както и да поправят увреждания на хромозомите. Вкарай ги в организмите на облъчените утре до обяд и би трябвало всичко да е наред. Но първо изчакай да станат повечко.

Наноботите се възпроизвеждат, като използват вещества в кръвта ми — принудени са, защото голяма част от тях трябва да бъдат сменяни всеки ден. Похабяват се от работата или ги унищожават естествените защитни механизми в тялото ми. Опитвам се да не мисля прекалено често, че в мен милиони микроскопични роботчета се разглобяват взаимно на части през цялото време.

Джесика ми обяснява процедурата. В епруветката има само пет кубически сантиметра серум с наноботи, а това дори не е една стотна от обема на бутилката. За да сме сигурни, че и една глътка стига поне един нанобот да попадне в кръвта на пиещия виното, са нужни повече наноботи. А те пък се нуждаят от още гориво.

Вземам десертно блокче от минибара, разтрошавам го в пластмасова торбичка и го стривам колкото мога по-ситно с лъжица. Изсипвам тази паста в пет празни епруветки, разпределям с капкомер серума в тях, допълвам с вода, запушвам ги и тръскам усърдно, преди да ги напъхам по многото джобчета с цип на гащеризона.

— Възпроизвеждат се — потвърждава Джесика. — Остави ги на мира за около час и можеш да действаш.

— Виж, може въпросът ми да е тъп, но не мога да не те попитам. Убедена ли си, че не бива да казвам на никого за това? Дали да не привлека корабния лекар с някакво обяснение за прикритие? Ще е много по-лесно, ако имам помощник. — „И много се страхувам, че пак ще оплескам нещо“. — Край.

— Не, не, не и НЕ. — Джесика се вторачва в камерата. Дори не крещи, а това ме плаши още по-силно. — Нека ти напомня: за самото съществуване на тези наноботи не знаят и хора с равнище на достъп „строго секретно“. Никой не бива да научи. Никой. В най-добрия случай ще предизвикаш паника в целия кораб. В най-лошия с Камшика ще се захванат онези в Конгреса и всички ще ни тикнат във федерален затвор. Разбра ли? Край.

— Да, разбрах. Но ако рискът е толкова недопустим… — Не измислям деликатен начин да я попитам за това, което искам да знам, затова карам направо. — Ти дори никога не си срещала тези хора. Защо си толкова загрижена за тях? Край.

Джесика се взира в камерата толкова дълго, че сякаш минава цял живот.

— Аз съм лекар. Дадох клетва. — Озърта се през рамо. — Ама че проклетия, трябва да тръгвам. Едва ли ще успея да се свържа с тебе отново днес, затова е извънредно важно да действаш правилно. Недей да се проваляш, Кенгуру. Животът на тези хора зависи от тебе. — Млъква, после добавя: — Пожелавам ти късмет. Край.

— Благодаря — промърморвам и се питам какви ли щуротии стават при тях.

Чувам звънеца на вратата. Политам натам и виждам през шпионката Джемисън. Тя потропва и с кокалчетата на юмрука си.

— Роджърс, отвори!

Центрофугата още е закрепена на масичката. Ако Джемисън я види, ще има порой от въпроси, на които не искам да отговарям.

— Ей сега! — подвиквам през вратата. — Не съм облечен!

Отблъсквам се от вратата, слагам Червеното вино в кутията и я натиквам в долното чекмедже на бюрото. Рея се към масичката, освобождавам центрофугата и я прибирам в джоба с надеждата, че фученето на въздуха към вакуума не се чува през вратата.

Смъквам гащеризона — какъвто съм късметлия, Джемисън ще вземе да си измисли повод да ме претърси. Отварям припряно гардероба и навличам първите дрехи, които виждам: кариран панталон и риза с къси ръкави на хавайски шарки.

Отварям вратата и Джемисън ме оглежда начумерено.

— Какво си облякъл, по дяволите?

— Не ти ли харесва? Опитвам да се слея с тълпата.

— Както и да е. Трябва да ти покажа нещо.

Звучи зловещо.

— С убийствата ли е свързано?

Изражението й е неразгадаемо.

— По-лесно е да ти го покажа, отколкото да обяснявам.