Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (30)

30.

„Деджа Торис“, Палуба Б, Заседателна зала на офицерите

Малко след полунощ и на повече от половината

път до Марс

 

Джемисън ни пуска запис от наблюдателната камера в главния инженерен сектор. Показва ни Ели Гавилан, която прелита в залата за началото на нощното си дежурство — с работния гащеризон е, маха за поздрав на екипа си. Виждам петима-шестима от тях и още повече роботи край пултовете около йонния ускорител. Явно това оживление не е било само заради нас по време на екскурзията. Сяо, доброволният пазач на сектора и ентусиаст на ботаническата градина от тази сутрин, се придърпва по парапета около ускорителя и дава на Ели таблет.

И тогава мъж в черно от главата до петите, включително с ръкавици и маска, под която се виждат само очите му, и малка раница, се блъска в гърба на Ели и тримата отскачат нагоре от парапета. Нападателят обвива с ръка Ели и изритва Сяо встрани. От движението мъжът в черно и Ели изчезват под долния край на кадъра. Сяо се врязва в друг от екипажа, преди да се възползва от реактивната си раница и да се спре.

Навсякъде вече мигат лампите за тревога. Записът е без звук. Хората в инженерния сектор са се вторачили ужасени в нещо извън кадъра. После един по един излизат от залата — пресичат черно-жълтата линия на зоната за безопасност и се изнизват през главния вход.

Сяо остава, виждам устните му да мърдат, докато подканя с жестове останалите да се махнат. Нападателят пак се появява в кадъра и опира крака в пода, може би е с лепкави подметки, които го задържат на място. Едната му ръка още притиска ръцете на Ели към тялото й. С другата ръка опира нож в гърлото й. Тя вече не носи реактивната си раница.

Старая се да анализирам видяното като тактическа ситуация. Внушавам си, че все едно гледам записи от бойни действия през войната. Моята задача беше да остана очевидец, не да съдя или да се намесвам. Отбелязвах безстрастно подробностите на всяка страшна случка, за да не се наложи на никой друг да преживее пряко този ужас.

Но този път е друго. Има опасност да бъде прерязана сънната артерия не на безименен войник. Пред мен е Ели. Вечеряхме заедно само преди час, а сега…

— Откога е записът?

Ерика сочи цифрите в ъгъла на кадъра и поглежда комуникатора си.

— Отпреди три минути.

„Три минути. Ако той й пререже артерията, тя ще умре за минута. Хайде, Ели, измъкни се!“

Но знам, че това няма да завърши добре.

Черната маска мърда. И устните на Сяо се движат, докато той също опира крака в пода. Откача раницата си, захвърля я настрана и се тупа по гърдите.

Досещам се какво казва — „пусни я, вземи мен за заложник“, но ми е ясно, че няма да го бъде. Сяо е едър почти колкото нападателя. Ели е по-дребна, по-лесно е да бъде подчинена със сила. Пък и тя е главният инженер на кораба. Много по-ценен заложник.

Аз не бих се съгласил на такава размяна.

Безмълвният спор продължава. Ръката на мъжа в черно се стяга около Ели и раздрусва тялото й. Забелязвам, че тя внимава да не шавне, да не го предизвика. Надявам се, че го прави нарочно. Надявам се да е намислила нещо.

Сяо се е намръщил упорито. Обръща се към най-близкия пулт и го докосва. Вратата на главния инженерен сектор се плъзга на мястото си.

— Проклятие! — чувам се да мърморя.

Нападателят казва още нещо. Сяо тръска глава. Мъжът в черно пак раздрусва Ели и притиска ножа под брадичката й. Острието опъва кожата.

Сяо е обърнат към пулта и бавно прави нещо. Нападателят пристъпва напред. И почти небрежно отмества ножа от Ели, за да го забие в гърба на Сяо.

Чувам как Галбрейт издиша рязко. Капитанът май казва нещо на непознат език. Не съм сигурен. Ножът влиза гладко. Между ребрата, прониква в белия дроб. Този тип е обучен. Професионален убиец.

На записа Ели напъва да се отскубне. Нападателят се извива в кръста и тряска главата й в пулта до Сяо. Тя се свлича и мъжът в черно я бута към пода.

По гърба на Сяо се разширява тъмно петно. Убиецът сграбчва главата му, измъква ножа и го плъзга по гърлото. Червени пръски нашарват екрана пред тях.

Нападателят дърпа трупа от пулта и го пуска да се зарее встрани. Кръвта шурти от шията в бавна лента, която се разделя на тъмни трептящи кълбета с цвят на вино. Нападателят се навежда и пак докопва Ели. Завърта я с лице към камерата — „мамка му, знае къде са камерите, какво ли още знае този?!“ — и притиска окървавения нож в лицето й. Посланието е недвусмислено.

После ръга пулта с ножа и записът свършва.

Виждаме отново Джемисън. Тя е пред входа на главния инженерен сектор. Зад нея хора от охраната и инженери ровичкат с инструменти под отворени капаци.

— Другите инженери казват, че е заплашил да я убие, ако не напуснат залата — съобщава Джемисън с равен и студен глас.

— Какво иска? — пита Галбрейт.

— Не преговаряме с терористи — отсича Джемисън.

— Но Ели…

— Свършено е с Ели. — Погледът на Джемисън би могъл да среже стъкло. — И да не е мъртва засега, ще умре скоро.

Ноктите ми се забиват в дланите ми.

— Не можеш да си сигурна! — възкликва Галбрейт. — Ами ако е…

— Не преговаряме! — прекъсва я Джемисън. — Нито за заложници, нито за нищо! Няма да дадем на този мръсник никакво предимство.

Галбрейт се обръща към Сантамария.

— Капитане…

— Тя е права — казва той, без да погледне Галбрейт, която се облещва.

— Капитане!

Сантамария вдига ръка, за да я спре.

— Ще смятаме, че главен инженер Гавилан е жива. Ще направим всичко възможно, за да намалим рисковете за нея. Но не можем да пренебрегнем безопасността на четири хиляди цивилни, докато се опитваме да спасим един-единствен член на екипажа. Най-важно е да си върнем контрола над кораба. И няма да преговаряме с терористи. Това ясно ли е?

Оглежда поред всички офицери около масата. Повечето кимат мълчаливо.

Галбрейт удря с длан по масата, пръстите й се свиват в юмрук.

— Да, капитане.

Знам, че той и Джемисън са прави. В службата все това ми втълпяват — никой и нищо не са толкова ценни, че да оправдаят провала на задачата.

Да, ама тази седмица май изобщо не ме бива да спазвам правила.

Защо мозъкът ми сякаш е пламнал? Вече съм виждал хора да умират. И то хиляди, ако броя записите от войната, които трябваше да анализирам. Дори съм убивал. Защо сега не е същото? Защо го приемам лично?

„Защото никога не си се сближавал толкова“.

Така си е. Никога не съм бил близо до онези, които умряха — нито физически, нито емоционално. Те бяха или врагове, или колеги. С никого от тях не съм говорил за нищо съкровено.

Никой от тях не се е влюбил в същата градина, където за пръв път целунах Ели.

А когато се налагаше да ликвидирам някого, не беше кърваво. Пъхаш го в джоба, буташ го от висока сграда, застрелваш го отдалеч. Не се е налагало да гледам как на човек му изтича кръвта пред очите ми. Не съм бил принуден да видя сметката на някого с голи ръце.

Но съм готов да се обзаложа, че бих могъл да го направя. Изобщо няма да ми пука, ако успея да удуша този…

— Роджърс!

Сепва ме гласът на Сантамария. Откога ли се опитва да привлече вниманието ми?

— Да, господин капитан. Съжалявам.

— Слез там и сканирай инженерния сектор. Трябва да знаем какво прави вътре.

 

 

Джемисън се е отдръпнала по-назад. Хора от охраната са се наредили в подобие на полукръг пред главния вход. Трима инженери с предпазно облекло за заваряване са се скупчили пред вратата и се мъчат да пробият отвор в нея. Инструментите им пръскат искри и хвърлят примигващи сенки по стените.

Хващам се за една дръжка и спирам до Джемисън.

— Роджърс, дай ми някаква информация — казва тя, без да извие глава към мен.

— Изчакай малко.

Вече съм настроил сензорите в лявото си око, за да виждам през стената. Електрическите силови линии от йонния ускорител се открояват и е лесно да бъдат пренебрегнати — остават интерференции с формата на човешки тела като тъмни петна на блещукащ златист фон.

Трупът на Сяо още се върти във въздуха и малко се различава по оттенък, защото изстива. Под него виждам друг силует — неподвижен е, притиснат до парапета около йонния ускорител.

Ели. Вероятно е вързана или с белезници. Още е в безсъзнание. Уж трябваше да открия и интерференции около китката й от комуникатора, но ги няма. Престъпникът сигурно го е счупил.

Ето го и третия силует. Самия бандит.

— В лявата част на залата е. Просто стои. Ръцете му може би се движат. Кой пулт е там?

— Контрол на аварийното затваряне и отваряне — отговаря Джемисън. — Гадост. Той познава кораба. Знаеше къде е и наблюдателната камера. Умее и да се движи в безтегловност.

Долавям и премълчаното. Джери Бартелт е трябвало да отклони вниманието ни и сме пропуснали истинската заплаха. Точно според техния замисъл.

И сега Сяо е мъртъв, а мръсникът ще направи незнайно какво на кораба. И на Ели.

— Кога ще успеят да срежат вратата?

— В най-добрия случай след петнайсет минути.

Силуетът на престъпника се променя и се бавя около секунда, докато разбера какво виждам.

— Обръща се. Не мога да позная дали гледа насам или в обратната посока, но…

Чувам сирената на някакъв тревожен сигнал, но много приглушен и далечен. Следва я чегъртане на метал в метал. Спуска се тъмен правоъгълник, който закрива в полезрението ми жълтите линии на полето.

— Нещо става…

Не съм сигурен какво е това пред мен.

— Що за гнусотия — сумти Джемисън.

Нещо издрънчава тежко зад вратата към главния инженерен сектор и в лявото ми око притъмнява. Примигвам няколко пъти през различните режими, за да се убедя, че сензорите още работят.

— ГАДОСТ! — крещи Джемисън и цапардосва стената с юмрук.

Стига й разсъдъкът да се задържи с другата ръка, за да не отлети по коридора. А на мен ми стига разсъдъкът да се отдръпна малко и да си затварям устата, докато тя реши да говори.

— Той затвори аварийната капсула на реактора — казва тя дрезгаво. Стените й са по-яки и от външния корпус на кораба. Няма шанс да ги пробием с нещо по-слабо от импулсен лазер. — Поглежда ме. — Не ми се вярва да имаш и това в онзи твой джоб.

— Нямам.

В момента не искам да се впускам в по-подробни обяснения.

Инженерите в другия край на коридора вдигат врява, повечето са много по-невъздържани от Джемисън. Блъскат с юмруци по самата врата. От охраната ги дърпат назад, за да не се наранят и да не повредят инструментите си. Питам се дали не им завиждат, че могат да излеят чувствата си така.

Аз мога да мисля само за трупа на Сяо, зареян в залата и изстиващ безжизнено. Мръсникът го уби без колебание, сякаш отнемането на живот не означава нищо за него. Какво ще направи на Ели, когато тя се опомни? С какво ще я заплаши, ако не му се подчинява?

Или просто ще убие и нея, за да не му се пречка?

Зърнал съм мимолетно силуета на Ели още веднъж при проверката на режимите на сензорите. Не знам какво да правя, затова пак ровя в буфера с последните данни, за да я видя отново.

Гледам кадър по кадър, защото не искам да пропусна може би последния си спомен за Елинор Гавилан. Мярка се цветно петно.

— Този е военен — казвам тихо. — Засякох излъчване. Носи енергиен имплант.

Джемисън мълчи миг-два, след това цялото й тяло се завърта рязко към мен.

— От кой вид е енергийният имплант?

Взирам се във виртуалния екран пред себе си и се мъча да разгадая записа.

— Прилича на емисионно ядро…

Последната дума засяда в гърлото ми. Усещам, че долната ми челюст е увиснала. А Джемисън стиска устни.

— В лазарета! — заповядва тя.

 

 

Доктор Соуни се занимава с неколцина от инженерния сектор. Джемисън дори не го удостоява с едно „здрасти“. Прелита направо към шкаф с апаратура, отваря го безцеремонно и започва да рови в дрънчащия метал и пластмаса.

Соуни се прехвърля към нас, докато аз се опитвам да хващам разни захвърлени от Джемисън предмети.

— Ранена ли си? Какво търсиш?

Тя спира за миг.

— Генератора на алфа-вълни. Онзи, който намерихме в каютата на семейство Уаклин.

Соуни я поглежда с укор, завърта се и отваря друг шкаф. Вади прозрачна торбичка с метално подобие на геврече вътре. Джемисън докопва торбичката, разкъсва я и оглежда устройството от всички страни.

— Моля те, внимавай с това… — започва Соуни, но тя вече маха грубо горната част на кутията.

Вътре е пълно с кабели, платки и сиви дискове. Лекарят въздиша.

— Докторе, това на какво ти прилича? — пита Джемисън.

Погледът му я пронизва, но той взема разглобеното устройство и се вторачва в него. След две-три секунди вече се мръщи и бърника вътре, отмества жички, за да разгледа още детайли.

— Не е генератор на алфа-вълни. Дори няма енергиен източник. Да, има я нишата с контактите, но е празна.

— Затова пък е с големина, която напълно пасва на емисионно ядро — подхвърлям аз.

Той вдига рязко глава.

— Атомно захранване? Но за какво й е на тази машинка такава мощност?

— Не е машинка, а опаковка — натъртва Джемисън. — В нея са скрили второто емисионно ядро. Приличало е на медицинско устройство, затова службата за сигурност не е обърнала внимание, когато е засякла излъчването. Нали Дейвид Уаклин си е имал проклетото лекарско предписание.

— Не разбирам. — Соуни гледа с нескрита тревога ту Джемисън, ту мен. — Защо на някой ще му хрумне да внесе тайно емисионно ядро в кораба? Да не е свързано с нападението? — Лицето му пребледнява. — Онзи да не е намислил да унищожи кораба?

Джемисън не го слуша.

— Алан Уаклин е искал да го обявим за мъртъв. За да не го търсим. Знаел е, че ще дебнем зорко всеки пътник през периода на безтегловност, а той е трябвало да се скрие, докато се подготви да нахлуе в главния инженерен сектор.

— Още си има емисионното ядро. Затова го видях със скенерите — добавям аз. — Внесъл е другото в тази кутия, за да го сложи в трупа, който сметнахме за неговия.

— Извинете — прекъсва ни Соуни. — Ако сте прави и Алан Уаклин още е жив… чие тяло намерихме в леглото му?

— Това е най-шибано уместният въпрос! — ръмжи Джемисън.

Променлив звук оглася лазарета, над пода мига ивица сини светлини. Смътно познавам този сигнал отнякъде.

— И за това ли трябва да се тревожим? — Соча светлините.

— Предупреждението за ускорение — напомня ми Соуни. — За да сме готови, че пак ще има гравитация.

— Не сме ли още в периода на безтегловност?