Джеймс Осуалд
Книга на душите (68)

Епилог

Оркестърът за келтски танци предизвика истински фурор, партито беше в разгара си. На дансинга господин и госпожа Дженкинс се въртяха сред още осем дюдюкащи и забавляващи се двойки. Питиетата се лееха свободно и всички бяха заситени с отлична храна, така че никой не забеляза как кумът се измъква през задната врата на хотела и се качва в лъскавата си червена кола.

Речта му беше минала добре, реши Маклейн, докато внимателно изкарваше колата от паркинга. Съмнително бе само дали Фил щеше някога да му проговори отново, но пък това си беше в реда на нещата. Приятелят му никога не би трябвало да доверява пиянските си изповеди на своя съквартирант, ако не искаше целият свят да разбере за тях в деня на сватбата му. Може би някой ден Фил щеше да има възможността да му върне жеста. Може би.

Юнското небе беше слънчево, а вечерите — дълги. Искаше да го направи преди няколко дни, но както обикновено ставаше, подготовката за сватбата съвпадна с едно особено неприятно разследване, така че му се наложи да пристигне в хотела много късно вечерта преди сватбата. Поне имаше карта, която детектив Макбрайд любезно му беше разпечатал, и с малко повече късмет, успя да намери мястото.

Пътят се превръщаше в пътека, завършваща пред разнебитена дървена порта в стара каменна стена. Маклейн изключи двигателя и погледна напред към морето. Мястото със сигурност беше много красиво, идеално кътче за усамотено убежище.

Но беше пусто. Щом слезе от колата, вятърът се заигра с шотландската му поличка и разроши косата му. В момента беше топло, но през зимата едва ли щеше да е толкова приятно. Прескочи портата и последва бледата ивица сред тревата, която загатваше къде бе продължавала пътеката някога, водейки към ръба на скалите, над който сега се виеха и пищяха чайки.

Два очукани древни камъка отбелязваха края на старата манастирска постройка. На природата й беше отнело съвсем кратко време, за да си възвърне това място, след като манастирът бе изгорял до основи. Няколко овце го изгледаха подозрително, докато надничаше сред каменните останки от старите сгради, преди да стигне до мястото, където се намираше огромната църква.

Покрива й отдавна го нямаше заедно с източната стена, както и по-голямата част от южната. Северната и западната стена все още се издигаха като бариери пред стихиите на Атлантическия океан, но вероятно и те нямаше да издържат още дълго. Маклейн се опита да си представи мястото все още непокътнато, с дузина възрастни монаси, посветени на ежедневните си молитви. Трябваше да признае, че през последните шест месеца имаше случаи, в които идеята да зареже всичко и да се оттегли на някое място като това му се беше струвала много изкушаваща. Имаше нещо привлекателно в това всеки ден да е прост и еднообразен, да е непроменлив и сигурен. Но знаеше, че след не повече от месец щеше да се отегчи и щяха да го засърбят краката да си тръгне. А и цялото това нещо с бог.

Остави разрушената църква и тръгна към гробището. Надгробните камъни бяха наклонени на една или друга страна, сякаш монасите, погребани под тях, се бяха борили да се вдигнат и да си върнат това, което някога е било тяхно. Някои от тях бяха стари, надписите им се бяха изронили и не се четяха, други все още носеха имената на тези, в чиято памет бяха поставени. Надписите бяха съвсем обикновени, тук нищо не намекваше за сантименталност. Имаше само име, дата и кратка молитва. Някои от тях посочваха ролята, която починалият беше изпълнявал в тази малка общност — пчелар, рибар, билкар. Последният прикова вниманието на Маклейн, но не успя да го изненада. С него все пак всичко си идваше на мястото.

Отец Ноам Антон

1897–1979

Библиотекар

Остана пред гроба задълго, просто взрян в надписа, докато морският бриз свиреше край него. След това се обърна и си тръгна. Можеше да се върне на сватбеното тържество само след половин час.

С малко повече късмет, даже никой нямаше да е забелязал отсъствието му.