Джеймс Осуалд
Книга на душите (28)

28.

Жилищната сграда поразително приличаше на тази, в която бе домът му преди пожара. Улиците на Единбург бяха пълни с такива сгради — жилища, строени за непрестанно увеличаващата се средна класа от времето на кралица Виктория и крал Едуард. Тези сгради бяха отличителна черта на града също както Принсес стрийт или замъка. Мащабен социален проект, при който хората живееха рамо до рамо и който някак си беше успял да проработи тук, за разлика от бедняшките квартали в Глазгоу или модерните високи блокове на Крейгмилър, Тринити и други.

Кейт Маккензи беше живяла близо до Джокс Лодж, споделяйки спретнат малък апартамент с една спалня с Доби Райт — съквартирантката, която я бе обявила за изчезнала преди около седмица. Двете жени бяха съвсем различни. Кейт беше стройна, тъмнокоса и в добра форма, докато Деби беше закръглена, нисичка червенобуза девойка с бухнала изрусена коса, спускаща се на вълни покрай лицето й. Още с първия поглед към служебната карта на Маклейн тя избухна в сълзи.

— Кейт е, нали? Знаех си, че нещо не е наред още щом не се прибра у дома.

— Съжалявам, госпожице Райт. Може ли да влезем? — попита Маклейн и направи път на сержант Ричи, когато Доби ги покани вътре. Докато вървяха към всекидневната, той хвърли поглед през отворените врати по коридора — към спалнята, банята и кухнята, както и към една затворена, зад която вероятно бе килерът. Всичко беше много чисто и спретнато и изглеждаше уютно.

— Тя… тя мъртва ли е? — попита Деби, гласът й трепереше. Беше застанала в средата на стаята, сякаш не знаеше какво точно да направи. Маклейн седна на ниския кожен диван, който заемаше пространството пред едната стена.

— Защо не седнете, Деби? — Маклейн се обърна към Ричи: — Може би вие ще направите по чаша чай, сержант?

Ричи му хвърли старомоден убийствен поглед. Деби понечи да я последва, за да й помогне, но Ричи я спря, като постави ръка върху пухкавото й рамо.

— Ти остани тук, става ли? Седни. Аз ще се оправя — каза тя и леко я насочи към креслото, след което излезе от стаята.

Антъни извади снимка от джоба си и за миг се поколеба, преди да я подаде на притеснената млада жена. Убиецът не беше наранил лицето на Кейт, но несъмнено от фотографията личеше, че е снимка на мъртвец.

— Това Кейт ли е? — попита Маклейн, въпреки че нямаше нужда от отговор. По стените в стаята и над камината имаше снимки на двете момичета, заснети във всевъзможни пози и на всевъзможни места. На всички бяха усмихнати, държаха се за ръце или се прегръщаха. Щастливи. Живи.

— Изглежда толкова спокойна — изхлипа Деби и разтърка нос със смачканото крайче на ръкава си. — Изобщо не трябваше да се караме с нея, беше толкова глупаво.

— Имали сте спор ли? — Маклейн се опита въпросът му да прозвучи неутрално, въпреки че усети ледени тръпки.

— Беше глупост. Тя искаше просто да се отърве от онези неща. Изобщо не й пукаше колко струват. Каза, че не искала нищо от онзи стар гадняр.

— Спри за момент, Деби. Какви неща? Кой е старият гадняр?

— Баща й, разбира се.

Маклейн извади бележника си и мислено си пожела нещата поне веднъж да се окажат прости и лесни.

— Този човек, баща й, къде живее? — попита той, докато се чудеше дали не може да прати някой друг да му съобщи лошата новина.

Деби го изгледа така, сякаш бе напълно луд.

— Тон е мъртъв. За това беше всичко. Той й завеща всичко, но тя не го искаше. Докато беше жив, той й причиняваше само мъка.

— А майка й?

— Починала е, когато Кейти е била само на десет — отвърна Деби и вдигна поглед към Маклейн. Очите й бяха пълни със сълзи. — Справедливо ли е, инспекторе? Справедливо ли е да изгубиш някого така и да останеш на този свят само с едно пияно копеле, което ти е баща?

— Тя… тя нямаше ли други роднини?

— Аз съм нейното семейство. Двете щяхме да се оженим отвърна Деби и вдигна треперещата си ръка, за да му покаже изящния сребърен пръстен на безимения си пръст. — Трябваше да спестяваме за сватбата, затова се ядосах толкова, когато тя се отказа от наследството от баща си. Той имаше някои ценни неща, но тя просто раздаде всичко.

Трябваше вече да се е досетил. Апартамент с една спалия и нито следа от сгъваемо легло. Но какво разбираше той от съвременните връзки? Абсолютно нищо, както изглежда. Маклейн въздъхна и извади друга снимка от джоба си.

— Виж, Деби. Знам, че не ти е леко, но мога ли да те помоля да погледнеш нещо? — Подаде й снимката. Знаеше колко много Кейт Маккензи приличаше на Одри Карпентър. И същевременно колко различни бяха двете. — Познаваш ли тази жена? — попита той.

Деби подсмръкна шумно и избърса нос с опакото на ръката си, докато разглеждаше снимката. Очите й вече бяха зачервени и подпухнали, но сега сълзите буквално бликаха от тях. Маклейн обаче не забеляза признаци, че е разпознала лицето от фотографията. Момичето поклати глава и му я върна.

— Тя… тя също ли е мъртва?

Той кимна.

— Господи! Същият човек ли я е убил? О, господи! Кейти!

В този момент сержант Ричи се появи с чая, а Деби избухна в безутешен плач.

Червеникавооранжевото зарево на залеза изпълваше небето, когато социалният служител пристигна, за да придружи пребледнялата Деби Райт до моргата за официалното разпознаване на тялото. В час пик автомобилният трафик задръстваше улиците и Маклейн можеше само да гледа раздразнено как датчикът за температурата на двигателя на алфа ромеото показва над сто и стрелката пълзи към червената зона. Дотук с романтичния образ на детектива с класическата спортна кола. Върволицата от неподвижни автомобили достигаше портала на Холируд Парк и стоповете им просветваха сърдито.

— Какво мислите за Деби Райт, сержант? — попита Маклейн.

Седнала неудобно изправена на седалката до него, сякаш внимаваше да не повреди нещо, Ричи не отговори веднага.

— Или наистина е обезумяла от мъка, или е много добра актриса — отвърна тя след малко. — Но има екземпляр от книгата на Далглийш.

— Успяла си да огледаш мястото, докато правеше чая? — учуди се Маклейн.

— Не. Е, всъщност да. Но книгата беше във всекидневната. Имаше доста голяма колекция от кримки по истински случаи, както и няколко романа.

— Следователно смяташ, че може да е престъпление от страст, нагласено така, че да наподобява завръщането на известно чудовище?

— Винаги е възможно — отвърна Ричи, но гласът й подсказваше, че не го мисли.

— Не, не съвсем. Кейт Маккензи е била изнасилена, а това не се връзва с Деби. Освен това няма никакви признаци да е била блъсната случайно по стълбите или да е ударена в побой. Който и да я е отвлякъл, е планирал всичко до най-малката подробност. Знаел е точно какво ще й направи и как да се отърве от тялото след това.

— Значи, не сме много по-напред в разследването, отколкото бяхме, когато излязохме сутринта.

— Напротив — възрази Маклейн. — Знаем името на жертвата и адреса, където най-вероятно е живяла. Разполагаме и с времеви период, в който вероятно е била отвлечена. Остава да разберем къде е станало и кой го е направил.

— От вашата уста, сър, изглежда направо фасулска работа — отвърна Ричи с доза сарказъм.

— Никога не е лесно, сержант, но трябва да продължим да търсим. Освен това знаем повече за Кейт Маккензи, отколкото успяхме да открием за Одри Карпентър през последните две седмици.

Движението се отприщи още щом навлязоха в парка. Маклейн ускори леко с надеждата, че притокът на свеж въздух в двигателя ще го охлади, за да не пламне.

— Това не е пътят към участъка — забеляза Ричи след малко.

— Получавате отличен за наблюдателност. Все още не сме приключили — отвърна Маклейн, премина двете кръгови кръстовища пред двореца Холируд и закова намясто в първата образувала се колона от автомобили.

— А къде отиваме?

— В Грейсмаунт — отвърна Маклейн. — Намира се в началото на Либъртън Брей, ако не ме лъже паметта. Там е живял бащата на Кейт Маккензи. Вероятно тя е избягала именно там, след като се е скарала с приятелката си.

— Не ни ли трябва съдебна заповед, за да влезем?

— И пред кого ще я представим? И бащата, и дъщерята са мъртви.

— А как ще влезем?

Маклейн се усмихна, без да откъсва очи от пътя пред себе си. Трафикът отново се раздвижи.

— Нямам никаква идея — отвърна той.