Джеймс Осуалд
Книга на душите (26)

26.

Заради проливния дъжд, който се изсипваше по стъклата, офисът изглеждаше по-студен, отколкото бе в действителност. За момент Маклейн се почувства виновен, че Навъсения Боб беше навън в такова време, за да организира претърсването на района около паркинга на Флотърстоун. В следващия миг обаче си даде сметка за кого все пак става дума. Навъсения Боб навярно стоеше свит на топло в микробуса и ръководеше операцията с чаша горещ чай в ръце. Съжалението му трябваше да е насочено изцяло към нещастните полицаи.

По средата на бюрото му имаше голяма картонена кутия, която очакваше вниманието му. В нея се намираше цялата документация от разследването по случая „Андерсън“. Привличаше го като песен на сирена, макар да знаеше, че щеше да намери само мъка и покруса, само снимки, които не искаше да вижда никога повече. В нея се намираше част от живота му, която с радост би оставил зад гърба си, и все пак винаги, когато си помислеше, че всичко това е минало, то отново показваше зловещата си уродлива глава и забиваше ледените си нокти в сърцето му.

Въздъхна и посегна да отвори кутията. Едва тогава забеляза самозалепващото се листче, прикрепено върху друг куп с документи, които очакваха своевременното му внимание. Взе го и се опита да разчете ясните, но разкривени като паяжина букви, изписани с непознат за него почерк: Патол. докл. @ 2 ч. сл. Кафе — КР.

Отне му известно време, за да го разгадае, но накрая успя. Беше едва първият ден на детектив сержант Ричи на новото работно място, а вече бе започнала да приема обаждания за него. Вдигна пластмасовата чашка, оставена на бюрото, повдигна капачето и погледна течността вътре. Беше студена и непривлекателна като втвърдената и изядена до половината баничка, която лежеше до чашата. Пусна закуската в кошчето за боклук, взе чашата и тръгна да потърси източника, откъдето да се снабди с още кафе.

Появата на Навъсения Боб, съпътствана от доза излишно пухтене, завари Маклейн по обратния път към офиса, докато крепеше пълната чаша с пешо, което напомняше кафе. Без да обръща внимание на когото и да било, сержантът се запъти към съблекалните. От полицейския му шлифер се стичаше вода и оставяше малки локвички в коридора.

— Копелдашки, копелдашки дъжд! Кълна се, че провинцията ме мрази! — мърмореше си той.

— Добър ден, Боб. Не трябваше ли да си някъде другаде днес?

Навъсения Боб се огледа объркано.

— О, сър, не очаквах да ви видя тук — отвърна той.

— Мога да предположа. Каква е ситуацията във Флотърстоун?

— Адски мизерна работа — отвърна Боб, смъкна шлифера си и го изтръска на сиво-синкавия мокет. — Валеше като из ведро още от пет сутринта, а в момента има толкова гъста мъгла, че в нея можеш да задушиш някой пенсионер. Споменах ли, че е адски студено? Господи, навън е вкочаняващ студ!

— А претърсването?

— Нямаше абсолютно нищо. Цяла сутрин слушам мрънкането на двайсетина полицаи, и то за какво? Нямаше абсолютно нищичко там. И никога не е имало.

— И все пак трябваше да огледаме, Боб. Нямаше как да знаем. Това не е дело на Андерсън, той е мъртъв. Погребан е от повече от месец.

— Е, както и да е. Нямаше нищо подозрително в радиус от няколкостотин метра от мястото, където намерихме тялото. Събраха обичайните боклуци в торби и ги предадоха на криминалистите да си поиграят — само празни кутии от цигари и други подобни. Нямаше дори и един проклет използван презерватив.

— Следователно сте приключили там?

— Именно! Няма начин да намерим нещо друго в такова време. А и да намерим, ще е безполезно. И ти го знаеш. Само си губим времето, като пращаме полицаи там. И е адски жестоко от наша страна.

— Прав си, Боб. И въпреки това ти благодаря, че го направи. Знам, че мразиш да излизаш извън града, но Макбрайд няма нужния опит, за да ръководи претърсването, а аз не вярвам, че онези от Пеникук могат да се оправят на местопрестъплението.

— Ами новото девойче?

— В момента сигурно е в оперативната зала и добавя малко подробности към доклада на Макбрайд. Между другото, той къде е?

— Последно отиваше да си суши скалпа — отвърна Навъсения Боб и прокара длан по оредяващата и посивяла коса на главата си, изцеждайки струйки вода. — Не се шегувам, навън наистина вали здравата.

Маклейн отиде до задния вход на участъка и погледна през запотеното стъкло към паркинга. Дъждът наистина се сипеше като из ведро. А в далечния край зад водната завеса едва се мержелееше червената му алфа. Е, поне дъждът щеше да я почисти и да отмие солта от пътищата.

— Добре, Боб. Иди да си вземеш чай. Двамата със сержант Ричи ще трябва да бъдем в моргата след… — Той погледна часовника си и добави: — … около час. Междувременно иди до „Изчезнали лица“ и виж дали нямат някой, който да отговаря на описанието ни.

— Сега ли ще сформираме оперативен щаб, сър?

— Знаеш ли дали има свободна стая? Последно чух, че Дървеняка е окупирал всички по-големи зали.

— Мамка му, не искам пак да сме наврени в онова влажно килерче до клозетите.

— Е, засега ще продължим да използваме стаята на криминалистите — заяви Маклейн. — И без това разполагаме с малко детективи и няма да се пречкаме на никого.

Час по-късно дъждът беше намалял значително, но все още продължаваше да вали. Логично, когато Маклейн и необичайно смълчаната детектив сержант Ричи опитаха да вземат служебна кола, за да стигнат до моргата, всички се оказаха заети.

— Имаш ли кола? — обърна се Маклейн към Ричи. Тя поклати глава.

— Съжалявам, сър, тази сутрин дойдох пеш. Не е далеч, а и не очаквах такъв дъжд.

Вариантите бяха два: да тръгнат пеша и да се измокрят или да вземе собствената си кола и да се наложи да обяснява на Пътна полиция защо е паркирал в жълтата зона. Маклейн предпочете второто. А и онези от „Пътна“ така или иначе му дължаха услуга.

— Идвай тогава — каза той и тръгна към задния вход на участъка. Задържа вратата пред Ричи и посочи. — В далечния край, червеното нещо.

Той успя да стигне до колата, да отключи двете предни врати и да отвори шофьорската, а тя все още стоеше в средата на паркинга и се взираше с изумление. Дъждът се стичаше от косата по раменете й и надолу по дългото черно палто, но тя, изглежда, не забелязваше.

— Побързай, не искам да намокрим седалките!

Маклейн се качи в колата и запали двигателя, след което включи парното на максимум. Миг по-късно сержант Ричи отвори внимателно предната пасажерска врата, качи се и внимателно затвори след себе си.

— Това тук… Никога не съм си представяла, че… — погледна го объркано тя.

— Онова смотано нещо, с което бях дошъл в Абърдийн, беше кола под наем.

— А това? — запита Ричи, като очевидно търсеше точните думи. — Прилича на колата на инспектор Морс^[1]. Не ви ли подкачат за нея? — попита тя, след което предпазливо добави: — Сър?

— Всъщност днес за пръв път идвам на работа с нея — отвърна Маклейн и се взря през бавно проясняващото се предно стъкло, включи чистачките и реши, че е достатъчно чисто, за да потегли. — Никога преди не ми се е налагало да идвам на работа с кола. А тази я наследих преди около година и е единственият автомобил, който имам.

— Красива е. „Алфа Ромео GT Veloce“ серия 105, нали? Това сигурно е от 1750-кубиковите.

— Изглежда, знаеш доста за колите, детектив сержант Ричи — отбеляза Маклейн и излезе внимателно от паркинга, за да се включи в движението.

— Ами да. Трябваше да разбирам или от това, или от футбол, ако искам да ме приемат на сериозно в работата. А така и не открих някакъв особен смисъл във футбола — отвърна Ричи, облегна се на седалката и прокара пръст по предното табло. — И съм Кърсти, между другото.

Маклейн натисна спирачките по-рязко, отколкото възнамеряваше. Колата затрепери и спря, двамата политнаха напред. Зад тях се чу гневен клаксон.

— Извинявай. Какво каза?

— Кърсти. Това е името ми. Но можете да ме наричате и Ричи, нямам нищо против. „Детектив сержант“ ми се струва твърде официално, не мислите ли?

Маклейн не отговори. В крайна сметка това беше само едно име. Не би трябвало да е проблем. Само че защо трябваше да го произнася точно по този начин?