Джеймс Осуалд
Книга на душите (34)

34.

— Джейн ми каза, че сте прочели книгата на Джо, Тони. Е, какво мислите?

Маклейн отново седеше на неудобния стол в кабинета на Макинтайър. Поредният мрачен ден и поредната безсмислена среща с психиатъра. Никое от двете ни най-малко не му помагаше да преодолее махмурлука от снощи. Беше прекарал приятна вечер в кръчмата, много по-приятна, отколкото ако се бе прибрал у дома и бе потънал в мисли за книгата, която най-сетне бе прочел. Само дето главата му в момента не споделяше това мнение.

Погледна Хилтън право в очите и отвърна:

— Ако трябва да съм честен, не мога да разбера как изобщо сте допуснали да свързват името ви с тази книга. Но поне вие смятахте, че Андерсън не е с всичкия си. Тя, изглежда, мисли, че сме го натопили за девет убийства, които не е извършил. Цялата книга е пълна със стари истории, но по-лошото е, че тези стари истории са опасни.

— Опасни ли? Защо?

— В нея е описано с ужасяващи детайли какво точно е причинил Андерсън на жертвите си.

Последва дълга пауза. Маклейн се взираше упорито в библиотеката зад гърба на Хилтън и разглеждаше колекцията от книги на Макинтайър. Бяха предимно биографии, но имаше и няколко книги за мениджмънт и политически наръчници. Виждаха се и няколко романа. Празно място на един ред показваше откъде е извадена книгата на Далглийш. Беше поставена между опърпано копие на Принципът на Дилбърт и Полицейски наръчник в шотландско издание от 1985-а. Тъкмо се опитваше да реши дали имаше някакъв подтекст в това, когато Хилтън наруши мълчанието:

— Кажете ми, Тони, как върви разследването?

С нежелание Маклейн пренасочи вниманието си обратно към психиатъра.

— Кое по-точно?

— Знаете кое — усмихна се Хилтън. — За Коледния убиец.

— Вижте, отново прибързвате с изводите — каза Маклейн. Знаеше, че Хилтън го провокира, но не успя да се въздържи. — Мислех си, че от вас се очаква да бъдете непредубеден към фактите.

— И какви по-точно са фактите?

— Имаме две мъртви млади жени, които вероятно са убити от един и същ човек. Със сигурност убийствата имитират методите на Андерсън. Като изключим това, че той убиваше само веднъж годишно.

— Андерсън беше… уникален, да го кажем така — отвърна доктор Хилтън и почука с долния край на молива по бузата си, издавайки дразнещ звук. — Но травмата от младежките му години е давала добра основа за психозата му.

— И все пак вашият профил на Коледния убиец беше твърде далеч от истината. Май се оказа, че от него няма голяма полза, нали?

— Знаете не по-зле от мен, че създаването на психологически профили не е точна наука, Тони — фиксира го Хилтън с нахална усмивка на гимназист, който почти си просеше боя. — Мисля, че ако прегледате досието по случая, ще разберете, че моята работа по Коледния убиец не е била чак толкова далеч от истината. Всички основни положения са посочени, просто подцених възрастта и интелекта му.

— Добре. А какво ще кажете за новия случай? Какъв профил ще направите на този нов Коледен убиец, както явно сте решили да го наричате?

— Него? А само преди минута ме обвинявахте в предубеденост и тесногръдие. Откъде да сме сигурни, че не търсим жена? Доколкото разбрах, втората жертва е била лесбийка. Проучихте ли сексуалната ориентация на първата жертва?

— И двете са били изнасилвани многократно — отвърна Маклейн. — Вярно, че вие сте експертът по сексуалните извращения, но на мен ми се струва, че извършителят е мъж.

Хилтън наведе глава на една страна и го изгледа снизходително.

— Изглежда, съм съгласен с вас, макар и не точно по тази причина. Всъщност жените серийни убийци в историята са съвсем малко и в повечето случаи са насочвали насилието си главно към мъже.

— Значи, сме на едно мнение. Търсим мъж. Мъж, който чете, повече или по-малко.

— Точно така, инспекторе — отвърна Хилтън и отново се ухили с дразнещата си усмивка. — А сега да оставим разследването настрана и да се фокусираме върху вас. Все пак точно затова сме тук, нали? Не е лесно да понасяте всички тези грижи.

— Щеше да е далеч по-лесно, ако вие, главният инспектор, пресата и всички останали не бяхте на мнение, че трябва непрекъснато да ми напомняте за тях.

— Звучите доста враждебно за човек, който твърди, че е превъзмогнал загубата си и е продължил напред.

— Продължил напред? — повтори Маклейн и усети как гневът му отново кипва. — Кой е казал, че съм продължил напред? Това не е нещо, което можете просто да оставите зад гърба си, Хилтън. Човекът, който може да остави подобно нещо зад себе си, е човек, който би отвлякъл, изнасилил и убил две жени, без да изпита никакви угризения. А аз? Аз трябва да живея със смъртта на Кърсти всеки ден. Това е огромна част от живота ми, тя до голяма степен ме предопределя като личност. Но и знам, че мога да се справя с това. Мога да продължа напред. Не точно по начина, който имате предвид, но мога да се справя.

— Като се заравяте в работа ли? Като отказвате да завързвате нови контакти? Това ли наричате справяне, Тони? Или по-скоро е заравяне на главата в пясъка?

— Нямам представа за какво говорите — отвърна Маклейн и кръстоса крака, намествайки се на неудобния стол, въпреки че знаеше, че движението му ще се изтълкува като защитна реакция.

— Чуйте се само, Тони — ухили се отново Хилтън, — знам какъв е личният ви живот. Вече наближавате четиридесетте, а нито сте женен, нито имате деца. Поразпитах и доколкото разбрах, не сте гей. В такъв случай защо избягвате романтичните връзки? Предполага се, че добре изглеждащ мъж като вас би трябвало да не може да се отърве от женското внимание.

— Наистина не смятам, че личният ми живот е ваша работа, доктор Хилтън. Доколкото знам, тук сте, за да оцените пригодността ми за работа. Има ли нещо нередно, свързано с работата ми?

— Ами… въвлекли сте един от подчинените си в опасна ситуация, довела пряко до физическото му увреждане каза Хилтън, като междувременно погледна в бележника си, — и освен това сте се намесили в чуждо разследване.

— От „Професионални стандарти“ бяха категорични, че и в двата случая не съм действал неправомерно. Другият полицейски участък беше уведомен, че отиваме, но те просто предпочетоха да не правят нищо. Колкото до инцидента, пожарникарите бяха обезопасили мястото. Никой не подозираше, че подът под краката на Робъртсън ще се срути.

— А кога за последно посетихте детектив Робъртсън? Доколкото разбрах, той е все още в Западната окръжна болница — попита Хилтън и вдигна поглед от бележника си, след което фиксира Маклейн с очи. Беше спрял да се усмихва.

— Аз… бях много зает.

— Зает? Бяхте в отпуск цели три седмици, Тони, а за това време нито веднъж не сте отишли да посетите колегата си. Какво говори това за вас, как мислите?

В столовата цареше приповдигнато празнично настроение в контраст със собствените му чувства. Персоналът беше украсил залата с гирлянди и играчки, от високоговорителите тихо се носеха коледни песни. Маклейн не им обръщаше никакво внимание. Още не можеше да се освободи от неприятното усещане, останало след сеанса с Хилтън. Достатъчно зле беше, че смяташе разговорите с този човек за истинска загуба на време, но още по-зле беше, че Хилтън бе прав за доста неща.

— Мислех си, че накрая ще се озовете тук, сър. Даже ви топля мястото — повика го Навъсения Боб от една от масите близо до парното.

Маклейн плати кафето и баничката с бекон и отиде да седне при сержанта.

— Господи, имах нужда от това — заяви той след няколко хапки, които прокара с глътка кафе.

— Чак толкова зле ли беше с Хилтън?

— Още по-зле. И не, въобще не искам да говоря за това.

Навъсения Боб вдигна ръце, привидно ужасен.

— Никога не съм имал нещо подобно наум — оправда се той. — Това определено си плаче за вечерен сеанс, подкрепен с къри, бира и добро едномалцово уиски.

Маклейн се усмихна и остави част от сутрешното напрежение да се оттече от него. Скоро щеше да приключи с тези психологически сеанси. Обеща си го. Скоро.

— Докъде сме с разследването, Боб?

— Е, можеше да имаме още неколцина полицаи за подкрепление, но засега май няма да се случи. От ръководството крещят, че искат резултати, но веднага щом им споменеш за недостиг на хора, започват да бръщолевят някакви глупости за съкращаване на щатовете.

— По дяволите!

— Да, и аз това казах — повдигна вежда Навъсения Боб. Както и да е, вече разполагаме с почти всичко, което можехме да съберем от криминалистите. Нашият човек е знаел едно-две неща за поставянето на телата в течащата пода.

— Но не ги е убил там, нали? Андерсън не го правеше. А ако нашият човек го е направил, значи, има нещо, което криминалистите трябва да открият.

— Така мисля.

— Е, къде ги е водил? Къде ги е убил?

— Не знам. Предполагам, че може да е било навсякъде — отвърна Навъсения Боб и прокара палец по ръба на чашата си.

— А къде са били видени за последно? Кейт Маккензи е била в парка на Либъртън Брей, близо до Мортънхол. Одри е живяла в района на Грасмаркет. Би било твърде много да се надяваме да открием някакъв модел в това, нали?

— Андерсън също нямаше модел. Той отвличаше жертвите си из целия град.

— Но ги е водил в книжарницата си — отвърна Маклейн и неволно потръпна, когато си спомни за мястото. — Какво стана с нея? Последно помня, че беше заключена, а прозорците — заковани.

— Доколкото знам, все още си е така. Май още разполагаме с ключовете. Андерсън нямаше много роднини, на които да предадем нещата му. Най-вероятно Нийди ги е складирал някъде из подземното си царство.

Маклейн огледа остатъците от закуската си и последните капки кафе в дъното на чашата си. Откри, че е изгубил апетит.

— Направи ми услуга, Боб. Иди и виж дали можеш да откриеш онези ключове, става ли? Господ ми е свидетел, че се опитвах да стоя възможно най-далеч оттам. Но ако нашият убиец е обсебен от Андерсън, май ще се наложи отново да се срещна с откаченото копеле. Можем да започнем от дома му.