Джеймс Осуалд
Книга на душите (39)

39.

Останалите трима души в списъка на Маклейн също не представляваха интерес за разследването. Нито един от тях не се вписваше в основния профил, а и беше достатъчно човек да долови аромата на печена пуйка в домовете им и да види щастливите, пълни с въодушевление личица на децата, за да пропъди всякакви мисли, че убиецът на Кейт Маккензи може да е сред тях. Маклейн бързаше да се прибере в участъка и да започне проучването на настоящото местонахождение на Питър Еър. Разследването за наркотиците беше зациклило от месеци и това можеше да се окаже първата им сериозна следа.

Върнаха се много по-рано от всички останали групи. Маклейн изпрати полицай Грег в столовата, за да потърси най-близкото подобие на коледен обяд, което можеше да се намери, а самият той отиде в оперативната зала на Дъгит с надеждата, че може да носи важни новини за издирването. С изненада установи, че мястото бе почти празно — само двама млади детективи с блуждаещи погледи седяха зад бюрата си и прелистваха купища хартия.

— Старши инспекторът не е ли на работа днес? — попита Маклейн и можеше да се закълне, че единият от младите детективи се изкиска тихичко.

— Точно на Коледа ли, сър? Сигурно се шегувате. Изчезна още вчера и ще се върне от ски чак след Хогманай.

— Но сигурно вече сте получили информацията за Питър Еър, нали?

— Да, сър, но не съм съвсем сигурен какво можем да направим по въпроса в момента.

— Защо? Трябва да издирите въпросния тип, разбира се!

По-младият от двамата детективи го изгледа глуповато, но по-възрастният, който се казваше Камерън или нещо подобно, очевидно имаше повече кураж.

— С цялото ми уважение, сър, но в момента не работим с пълния си капацитет. Знаете какво става с графиците за дежурства по това време на годината.

Думите го удариха като ритник в корема. Малкото балонче на раздразнението растеше в мозъка му, издуваше се, докато накрая избухна, отнасяйки и последната солидна мисъл със себе си. Някак си Маклейн все пак успя да намери стол и да се стовари върху него, преди краката му да откажат да му служат. Нямаше нищо конкретно в думите на детектива, което да го засегне толкова дълбоко, но изведнъж се почувства така, сякаш отново се намираше на площадката пред апартамента и притискаше колене към гърдите си, облегнат на студената каменна стена, докато нощното небе надничаше над главата му. Беше и в самия апартамент, но преди години, стискаше рамката на широко отворения прозорец и гледаше към паважа далеч долу, чудейки се дали падането щеше да е достатъчно, за да сложи край на всичко, да прекрати мъчителната болка от празнотата, която беше единственото нещо, което познаваше. Видя се коленичил в бавно течащата леденостудена вода, притиснал колене към острите, покрити с мъх камъни. Над главата му избухваха фойерверки, ознаменуващи началото на новото хилядолетие, на които той не обръщаше никакво внимание, а виждаше единствено вкочаненото тяло, притиснато към подгизналите му гърди.

— Добре ли сте, сър? — чу се гласът на по-възрастния от двамата детективи, определено се казваше Камерън, Мартин Камерън, точно така. Беше сериозен полицай, на него можеше да се разчита, досега трябваше да е станал сержант. — Сър?

Маклейн си пое дълбоко дъх и се опита да се изправи. В този момент и двамата детективи вече бяха прави и като в забавен кадър заобикаляха бюрата си, за да се приближат към него. Още един угрижен глас се присъедини към тях някъде отзад:

— Тони? Какво правиш тук, за бога?

Огледа се, но погледът му още беше замъглен. Раздвижи се бавно и все още не съзнаваше напълно какво се случва. Какво правеше главен инспектор Макинтайър на работа днес?

— Госпожо — обади се Маклейн и опита да се изправи, но краката не го държаха.

— Изглеждате така, сякаш самата смърт ви е докоснала, инспектор Маклейн. Какво става тук, детективи? — попита главен инспектор Макинтайър и вниманието й за миг се отклони от Антъни. Той се опита да се вземе в ръце. В съзнанието му се мярна мисълта дали, ако имаше пристъп на паническо разстройство, не би се чувствал точно така.

— Просто обсъждахме новата следа по случая, госпожо. Инспекторът е успял да установи самоличността на един от бандата, отглеждала наркотици в апартамента в Нюингтън.

— Отлично. Сигурна съм, че старши инспекторът ще бъде доволен, когато се върне от отпуск отвърна Макинтайър и фиксира Маклейн с очи, сякаш мислено му заповядваше да остане на мястото си. Без да отмества поглед, тя добави: — Детективи, ще ни извините ли за момент? Сигурна съм, че оперативната зала няма да бъде залята с обаждания, докато вие двамата отидете да си вземете нещо за обяд.

Не им трябваше втора покана. Вратата се хлопна шумно след двата чифта крака, устремили се към столовата с надеждата, че щеше да има печена пуйка с гарнитура. Макинтайър проследи звука на отдалечаващите се надолу по коридора крачки и положи майчински ръка на челото на Маклейн. На него му се струваше, че кожата му е суха и студена.

— Какво става, Тони? Та ти гориш! — възкликна тя.

— Само малко ми се зави свят — отвърна той и се отмести от докосването й. Радваше се, че е отпратила детективите, но същевременно бе почти сигурен, че до края на деня новината за слабостта му щеше да е обиколила участъка. — Наистина не знам какво ми стана — добави.

— Да не би случайно да има нещо общо с онзи час и половина, който си прекарал в стария си дом вчера вечерта?

Изумен, Маклейн вдигна поглед към главния инспектор.

— Откъде…?

— След пожара старши инспектор Дъгит е ангажирал екипи да наблюдават сградата непрекъснато. Това е загуба на време, ако питат мен, но трябва да позволявам на детективите сами да движат разследванията си. Видели са те да влизаш и са се обадили. Дъгит замина в Канада за празниците, а всички останали си бяха плюли на петите, така че обаждането стигна до мен. Казах им да те оставят на спокойствие и да влязат вътре само ако не излезеш до два часа.

Маклейн не знаеше какво да каже. Съвземаше се бързо и световъртежът отшумяваше, но подробната осведоменост на Макинтайър за делата му от предишната нощ го изуми. Тя си взе стол и седна до него.

— Не мога дори да си представя какво преживяваш, Тони. Изгубил си всичко в онзи пожар, всичките си връзки с миналото. Сигурно това е толкова лошо, колкото да изгубиш родител.

— Добре съм. Честно. Просто бях малко… не знам. Просто малко ми се зави свят. Май се изправих твърде бързо, нали знаете как е.

— Знам само, че ме лъжеш. Виж, не е признак на слабост, ако от време на време се чувстваш смазан. Напоследък ти се насъбра доста, бих казала даже — прекалено много. Да не говорим, че въобще не трябваше да те оставям да поемеш случаите на Одри Карпентър и Кейт Маккензи. Не и след като имат връзка с Андерсън.

— Андерсън е мъртъв и погребан. Няма го.

— Не, тук не е — отвърна Макинтайър, пресегна се и го потупа леко по челото. — Тук той все още е жив. И особено силно се усеща по това време на годината. Уверявам те, че няма нужда да чета докладите на Мат, за да го знам. Винаги работиш в смените на Коледа и Нова година. Смяташ ли, че не съм го забелязала?

— Аз съм инспектор, госпожо. Вече не работя на смени.

— А какво ще кажеш за всички онези детективи и сержанти долу в столовата? Те да не би да са дошли по свое желание? И какво точно си мислеше, че ще постигнеш, ако тръгнеш да разпитваш хората точно на Коледа?

— Исках да се срещна с тях в домовете им, когато са със семействата си — отвърна той. Преди ден му се струваше, че в това има някакъв смисъл. И все още имаше, но по някакъв изкривен начин.

— Ами ако някой от тях се оплаче? Нали знаеш, че не си точно отличникът на месеца за онези от „Професионални стандарти“?

— Няма да отстъпя само защото някой си мисли, че има гарантирано от бога право да се чувства засегнат. В моргата имаме две мъртви жени и семействата им преживяват далеч по-ужасна Коледа, отколкото всички останали, които съм разпитал.

— Знам. Но приемаш нещата твърде присърце, Тони. Рано или късно нещо в теб ще се пропука.

Маклейн вдигна поглед и видя, че Макинтайър му се усмихваше, но усмивката й беше по-скоро уморена и прикриваше болка. Беше също като онези усмивки, с които го даряваше баба му, когато беше дете. Тя винаги знаеше кога е прекалил, дори и когато самият той все още не го съзнаваше.

— Ще се оправя, госпожо. Благодаря.

— За какво?

— За това, че отпратихте двамата детективи.

— Мислиш, че беше заради теб? Просто не исках да пропуснат сливовия пудинг долу.

Шегата помогна. Маклейн успя да се засмее и за миг това облекчи болката му.

— Тогава май и аз ще сляза да проверя дали не е останало някое парче — заяви той и се надигна от стола. Краката му все още трепереха. — Вие ще се присъедините ли?

— За обяд? Защо не. Но след това се прибираш право вкъщи, Тони. Дори и ако се наложи сама да те закарам дотам.

 

 

Маклейн тъкмо разпалваше камината в библиотеката, когато на вратата се позвъни. Предпочиташе тази стая пред по-официалната всекидневна. Тук и столовете бяха по-удобни, но пък, от друга страна, старата газова печка в кухнята поддържаше стаята винаги топла. За миг си помисли, че главен инспектор Макинтайър може да е дошла да провери дали наистина си е у дома, а не е излязъл тайничко да разкрива престъпления.

Отвори вратата и видя отвън човек, когото отначало не позна. Старец с изпито бледо лице, бяла оредяла коса и брада. Беше облечен с дълго тъмно палто и носеше големи черни кожени ръкавици.

— Добър ден, инспекторе, и весела Коледа — поздрави го старецът. Тогава му просветна — беше един от коледарите, същият, който беше отказал предложената му чаша алкохол.

— Ъъъ, весела Коледа и на вас, господин…

— Антон. Отец Ноам Антон. Извинявам се, че ви притеснявам, и то точно днес. Отседнал съм при Мери. В дома на пастора. Тя спомена, че сте детектив. Може ли да вляза?

— Извинявам се, влизайте, разбира се — покани го Маклейн и отвори вратата широко, за да пропусне възрастния човек, тъй като не знаеше какво друго да каже. — Заповядайте насам, в кухнята. Сега ще сложа чайника.

— Забелязах, че тази сутрин ви нямаше в църквата — отбеляза отец Антон, когато Антъни се зае с чая.

— Всъщност бях на работа — отвърна Маклейн и включи котлона. — Но така или иначе не ходя на църква.

— И все пак приехте група коледари в дома си.

— Това е друго. Не можех просто да ви отпратя. Освен това харесах песента и гласовете ви. Но бих го направил и без задължително да вярвам в думите на песента.

— Вярвате, но по свой собствен начин.

Отец Антон имаше необичаен акцент. Говореше като чужденец, но Маклейн не можеше да определи страната.

— Така ли?

— Нещата, които сте видели, нещата, които сте преживели… нямате друг избор, освен да вярвате.

— Срещали ли сме се и преди? — Антъни зарови трескаво в паметта си, опитвайки се да си спомни дали старецът не беше гостувал някога на баба му.

— Не, не мисля. Но Мери ми каза за вас. И разбира се, самият аз съм чел книгата на госпожа Далглийш.

Ръката на Маклейн замръзна в мига, в който подаваше захарницата.

— За какво всъщност става въпрос? — попита той.

Отец Антон разкопча палтото си и извади от дебрите му дебела папка с документи. На първата й страница с големи букви беше принтирано името на престижна единбургска аукционна къща и надпис: „Предстояща разпродажба на колекция старинни книги: Проект“. От папката стърчаха множество цветни залепващи се листчета, с които бяха отбелязани различни места.

— Срещнах Доналд Андерсън за пръв път през 1970-а — каза отец Антон. — Дойде от града, за да се присъедини към нашето братство. Беше приятен човек, тих, замислен, много интелигентен. Приехме го радушно сред нас, въпреки че беше доста млад.

Маклейн се вгледа в стареца срещу себе си. Да, определено беше над седемдесетгодишен, но не беше кой знае колко по-възрастен от Андерсън.

— Манастирът ни беше малък — продължи Антон, — лесен за поддържане, точно такъв, какъвто ни трябваше. Сега от него не е останало много, не и след пожара. Но май избързам с разказа. Знаете ли нещо за ордена „Свети Герман“?

— Отшелническа секта? — сви рамене Маклейн.

Отец Антон се усмихна на шегата.

— Близо сте. Вие самият не вярвате в религията, а и малцина от вярващите знаят за нас. Малък орден сме, а и братството ни винаги е трябвало да остане скрито. Рядко се случваше към нас да се присъединят нови членове, но ние никога не сме набирали хора. Мисията ни винаги е трябвало да остава незабелязана.

— Мисията ви? Мислех, че хората като вас се занимават с това да разпространяват божието слово по света — каза Маклейн и завъртя каталога, оставен на масата, към себе си, след което го отвори на първата отбелязана страница. „Лот 42: Илюстрован бестиарий“. — Какво общо има всичко това?

— Отбелязаните места, инспектор Маклейн, са всички книги, които Доналд Андерсън открадна от манастира ни, когато преди двайсет и пет години сградата изгоря до основи. Имахме богата библиотека и може би най-ценната колекция от раннорелигиозни писмени документи след тази във Ватикана. Единствената цел на нашия орден беше да пазим тези книги. Затова, когато огънят ги унищожи, тези от нас, които оцеляха, бяхме като обезумели. Разпръснахме се и всеки тръгна по своя път. Обикаляхме света, както вие казахте, „разпространявайки божието слово“, и търсехме изкупление за греховете си.

— Всички, с изключение на Андерсън. Той е дошъл тук, създал книжарницата си и започнал да убива жени. На мен това не ми звучи много богоугодно — отбеляза Маклейн.

— Аз наистина харесвах Доналд — въздъхна отец Антон. — Той беше мой приятел в продължение на много години. Трябваше да забележа промяната у него, трябваше да разбера какво става. Той знаеше рисковете много по-добре от всеки един от нас. Но сърцето му беше чисто и именно затова точно на него беше възложена задачата.

— Каква задача? Какво е трябвало да прави Андерсън? Споменахте, че е откраднал книги от библиотеката ви. Мислите ли, че той е запалил пожара? — запита Маклейн и потисна желанието си да изкрещи. Точно в момента никак не му се искаше да се занимава с нещо подобно, не и след случилото се през деня.

Отец Антон не отговори веднага. Маклейн остави въпросите да висят. Това беше техника, която работеше добре с някои от престъпниците, но не беше чак толкова ефективна с възрастни бивши монаси.

— Това е трудно за мен — каза отец Антон накрая. — Дал съм обет за мълчание. Дал съм клетва пред Бога. Не е нещо дребно да я наруша.

— Ако това ще помогне, обещавам ви да не казвам на никого, освен ако това не е абсолютно необходимо — увери го Маклейн и сам се изненада от тази внезапна проява на благородство.

— Разберете едно, инспекторе, някои книги — като тези, които са отбелязани в каталога — са редки и красиви неща. Те са плод на посветения труд на монасите, които са ги писали и преписвали преди векове. За съставянето на някои от тях са били необходими цели десетилетия. Един човешки живот. Те са специални. Те могат да вдъхновят човек за велики дела. Но има и други книги, които влияят на читателите си далеч по-директно. Не с думите, изписани в тях, и не със значението си. При липса на по-точна дума, можете да ги наречете „магия“. Но в тях не се съдържат заклинания. Самите те са заклинания.

Маклейн усети накъде води всичко това и щом свърза две и две, гневът му се надигна. Но в гласа на стария монах и в честното му, открито лице имаше нещо, което го накара да се въздържи.

— Една от тези книги е Liber animorum — продължи Антон, — „Книга надушите“. Тя беше най-голямото ни съкровище и нашето най-голямо проклятие. Някои казват, че била продиктувана на монаси от самия дявол, други твърдят, че в нея са преписани думите, написани с кръв по стените на огромната крипта под Храма на Соломон. Каква го и да е истината, книгата е нещо страшно. Всеки, който я прочете, или полудява, или бива безкрайно благословен. Тя претегля душата, разбирате ли, инспекторе. И ако душата е с недостатъци, книгата я затваря в себе си. И с всяка нова грешна душа книгата става по-мрачна, по-силна и много по-малко склонна да прощава.

Отец Антон се отпусна на стола си, сякаш разказът на тази детинска небивалица го беше изтощил докрай. Посегна към чашата с черен неподсладен чай пред себе си и отпи голяма шумна глътка.

— И вие смятате, че Андерсън е взел тази книга?

— Взел я е, да. И я е прочел. И душата му е била претеглена и се е оказала недостойна. Затова той е станал толкова лош. Книгата е погълнала душата му.

Маклейн погледна стареца, който седеше в кухнята му един напълно непознат човек. Не беше съвсем сигурен защо изобщо му отделя време, защо трябва да слуша безумните му приказки. Беше уморен и много раздразнителен от липсата на сън и непрекъснатото човъркане в старите му душевни рани.

— Не мога да направя нищо за вас — каза той.

— Но, инспекторе…

— Съжалявам, но сега ще трябва да си вървите. Вече ми писна от хора, които търсят оправдания за Андерсън. Той не беше луд и не е бил обсебен от някаква демонична книга. Той беше просто зъл човек, а сега вече е мъртъв.

Отец Антон не помръдна от мястото си, просто седеше на масата, обхванал с две ръце чашата си, и потръпваше леко, сякаш дори топлината на чая не можеше да стигне до него.

— Вижте, Андерсън е откраднал книгите ви и трябва просто да се свържете с аукционната къща. Те могат да отложат продажбата, докато всичко се изясни.

— В момента тези книги не са важни — отвърна отец Антон и посочи с глава към каталога на масата. — Истината е, че те никога не са били толкова важни, въпреки че стойността им е неизмерима. Наречете ги „камуфлаж“, ако искате. Те бяха там само за да скрият това, което орденът трябваше да пази. Това, което не успяхме да опазим.

Отец Антон взе каталога и го разгърна, обръщайки страниците толкова бързо, че Маклейн не успя да забележи никакви подробности.

— Ако от продажбата им произлезе нещо добро, така да бъде. Поне хората, които могат да си ги позволят, ще знаят как да се грижат за тях.

— Защо тогава дойдохте тук? Със сигурност не е било заради чая ми.

Отец Антон не се усмихна, само вдигна поглед от каталога и се взря в очите на Маклейн.

— Прегледах списъка десетки пъти. Доналд не е продал нито една от книгите, които открадна от нас, всички те са все още тук. С изключение на една. Тя липсва, инспекторе. Книгата на душите е изчезнала.