Джеймс Осуалд
Книга на душите (38)

38.

Участъкът беше утихнал като църква, когато Маклейн пристигна там в недотам ранната коледна утрин. Чувстваше се малко зле, но не би могъл да каже дали е от бирата, или от шока при вида на изгорелия си апартамент. Въпреки това не беше чак толкова зле, че да не се захване за работа.

Ако той се чувстваше зле, то детектив Макбрайд изглеждаше десет пъти по-зле. Маклейн го откри, клюмнал върху бюрото, взрян уморено в екрана на лаптопа.

— Добро утро, детектив. Весела Коледа — поздрави Маклейн с нарочно снижен глас, но младежът въпреки това направи болезнена гримаса.

— Какво й е толкова веселото?

— Правилно — отвърна Маклейн, след като се замисли за миг. Дръпна стола от съседното бюро и седна до младия детектив. — Мислех, че снощи след кръчмата смяташе да се прибереш у дома.

Макбрайд бавно извъртя глава, за да го погледне. Бледото му чело беше покрито с капчици пот.

— Така и направих, но Кър… детектив сержант Ричи ни покани всички в нейния апартамент. Каза, че имала бутилка текила, която не трябвало да стои недовършена. Така и не разбрах, че бутилката въобще не е била започвана.

Маклейн не знаеше дали да се чувства обиден или благодарен, задето беше пропуснал на импровизираното парти, но преди да успее да го обмисли, вратата на оперативната стая се отвори рязко и обектът на размислите му влезе с табла, пълна с кафета. Както винаги, изглеждаше спретната и дори да беше сред препилите от предишната нощ, това не й личеше.

— О, сър, вие сте вече тук. Весела Коледа — усмихна се Ричи и остави подноса на бюрото си. Носеше и мазен хартиен плик и Маклейн искрено се зачуди откъде, по дяволите, беше успяла да намери отворена закусвалня. Или пък беше направила закуските сама? Щом отвори пакета и отвътре се разнесе ароматът на прясно препечен бекон, реши, че все пак това нямаше голямо значение.

— Моля те, кажи ми само, че си донесла достатъчно от тези за всички — каза той.

— Всичко е наред, можете да вземете и моята — обади се Макбрайд и пребледня, когато Ричи се приближи към него с пакетче закуска и чаша кафе.

— Благодаря — каза Маклейн и взе пухкавата баничка, след което се обърна настрана, за да не притеснява момчето. — Навъсения Боб появи ли се?

— Да, долу в столовата е и набира доброволци сред униформените заедно с детектив Джонсън. Май е по-добре и ние да тръгваме — каза Ричи, върна се при бюрото си и взе купчинка листове. — Разделила съм списъка на две: тези, които може да са имали постоянен достъп до хранилището, където са били ключовете, и тези, които просто работят в офиса.

Маклейн хвърли поглед на първия списък и мислено благодари, че не се оказа толкова дълъг, колкото очакваше.

— Окей — каза той, — ще се разделим на две групи, с по един детектив и един униформен във всяка. С малко късмет може и да успеем да разпитаме всички още предобед.

— Ами ако не всички са си вкъщи?

— Тогава ще ги потърсим отново утре.

— Ами ако се ядосат, че им разваляме празника? — обади се този път Макбрайд, взе чашата е кафе и вдиша ароматната пара.

— Ще им кажем, че все пак не на тях им се налага да работят на празника.

 

 

Докато стигнат до втория от краткия си списък с пет адреса, Маклейн вече започваше да съжалява, че не се е заел със задачата сам. Струваше му се невероятно, че полицай Сандра Грег, или Санди, както тя сама настоя да я нарича, наистина си е взела изпита по кормуване и с ходила на специализираните шофьорски курсове, които бяха задължителни, преди да се качиш на служебна кола. Определено беше добре, че улиците бяха почти празни, но полицайката не млъкна, докато караше, и често отделяше поглед от пътя, за да погледне към него, или сваляше ръце от волана, за да жестикулира. Би го нарекъл разговор, само че говорещата в случая беше предимно тя.

Гневният монолог на полицай Грег, изглежда, бе породен най-вече от крещящата несправедливост да работи точно на Коледа, макар да признаваше, че извънредното възнаграждение ще й бъде от полза с нейния Кевин, който точно в момента беше без работа, с многото гърла за хранене и ипотеката. Маклейн положи всички усилия да не и обръща внимание, докато се подготвяше мислено за поредната конфронтация с празничното настроение.

Странно наистина. Коя подред година работеше по Коледа — десетата или единайсетата? Не трябваше да забравя и следващия ден. Беше свикнал да прекарва времето си сам или с един-двама колеги, докато се рови сред документите, натрупани през последните месеци. Понякога се случваше да има текущо разследване, което се нуждаеше от спешни действия, като днес. Но обикновено ставаше въпрос за оглед на местопрестъпление. Днес трябваше да посети домовете на петима души, на пет семейства, които празнуваха това, което разбираха под Коледа в днешно време. И на всеки от тях щеше да донесе по малко студенина, дори и да нямаха нищо общо с Доналд Андерсън, Одри Карпентър или Кейт Маккензи. Достатъчно беше полицай да се озове пред прага ти, за да хвърли сянка върху останалата част от деня. Особено днес. Почувства се малко като анти-Дядо Коледа.

Матю Пауър, семеен мъж, когото току-що бяха разпитали, определено не беше това, което търсеха. Беше прекалено ангажиран с малките си деца и красивата си съпруга. Може би следващият в списъка — Майк Еър, щеше да се окаже по-подходящ, ако въобще убиецът беше някой от работещите в адвокатската кантора.

Вратата на Мейдън авеню №15 беше отворена от възпълна жена на средна възраст с посивяваща коса и червендалесто лице. Носеше зелена раирана кухненска престилка и стискаше в ръка дървена лъжица, сякаш беше отбранително оръжие. Раменете й увиснаха още щом видя униформата на сержант Грег.

— Какво е направил пък сега? — попита тя. В гласа й се долавяше смесица от примирение и гняв.

— Ъммм, госпожа Еър? — Маклейн се постара да скрие изненадата си. Не беше очаквал разпитът да започне точно така.

— Да?

— Надявам се, че мога да разменя няколко думи набързо с Майкъл Еър — добави той.

Изражението на госпожа Еър премина в изумление.

— Майк ли? Не Питър?

— Майк Еър. Работи за „Карстеърс Уедъл“, адвокатската къща, нали?

— Значи, Питър не е направил нищо лошо?

— Не и нещо, за което да знаем, госпожо Еър. Майк вкъщи ли е?

— Да, влезте. Сега ще го извикам.

Тя отстъпи встрани и ги покани в тясното антре, покрито с пътека на предизвикващи халюцинации лилави спирали. Тапетите бяха декорирани с не по-малко умопомрачителен мотив, водещ до мигрена, и вероятно датираха от началото на осемдесетте.

— Седнете ето там — насочи ги жената към една врата, зад която вероятно беше холът. — Нали няма да се бавите? Имам коледна вечеря за приготвяне.

Маклейн понечи да я увери, че въобще нямаше да ги бавят, но жената им обърна гръб, надникна през стълбите и изкрещя:

— Майкъл? Майкъл! Полицията иска да говори с теб!

След това се обърна към двамата полицаи и попита:

— Ще пийнете ли по чаша чай?

Миг по-късно млад мъж с разръфани дънки и скъсана тениска с лого на група, за която Маклейн никога не бе чувал, слезе по стълбите. Беше бос и косата му изглеждаше така, сякаш е бил влачен през бодливи храсти. Когато огледа двамата полицаи, очите му бяха все още залепнали от съня.

— А, какво става? Какво е направил Пит сега?

— Пит сигурно е брат ви — каза Маклейн.

Изчакаха младежът да слезе, за да ги въведе в хола. Последваха го. В центъра на малката стая имаше диван и два фотьойла от светлобежова кожа, и трите подредени пред плоскоекранен телевизор. Майк се просна върху единия от фотьойлите, прокара ръка през косата си и каза:

— Да, освен това е мързеливо лайно.

— Май често се забърква в проблеми? — предположи полицай Грег, с което успя да раздразни Маклейн. Нямаше никаква нужда някой необучен да се меси в разпита му.

— Вие ми кажете, госпожо полицай. Последния път вашите хора го бяха прибрали за кражба от магазин, но като се има предвид компанията, с която се движи, няма да се учудя, ако сега е нещо още по-зле.

— Всъщност исках да разговарям с вас — намеси се Маклейн и мислено си напомни да провери данните на Питър Еър в системата веднага щом се върне в участъка. — Става въпрос за „Карстеърс Уедъл“.

Майк Еър се изправи на стола си, изпъна гръб, а краката му потънаха в дебелия оранжев килим.

— О, така ли? — попита той.

— Работите в архива, нали? — започна Маклейн.

— Предимно. Освен това разнасям пощата, но върша и други неща.

— Карали ли са ви някога да ходите до стария книжарски магазин в Кенънгейт?

— Магазинът на Андерсън? Не. А и не бих отишъл на подобно място. Доста е злокобно, нали?

— Но знаехте къде се намират ключовете за него, нали?

— Разбира се, в един шкаф. Последно вчера се наложи да ги занеса на господин Уедъл. Защо?

— Не е важно — отвърна Маклейн, въпреки че не беше съвсем сигурен дали Еър казва истината за книжарницата на Андерсън. — От колко време работите за „Карстеърс Уедъл“?

— Май вече станаха около шест месеца. Свърших училище през лятото и те ме взеха. Парите не са кой знае какво, но си е работа, нали?

— И през всички тези месеци не сте ходили с някой друг от офиса да прибирате лошата от магазина на Андерсън? Никога ли не са ви пращали там?

— Не — отвърна Еър и сплете нервно пръсти.

— Как в такъв случай знаете, че мястото е зловещо?

— Вижте, за какво става въпрос? Не съм направил нищо лошо.

— Не съм казал, че сте направили, господин Еър.

Маклейн изгледа младия мъж продължително. Младежът на свой ред отклони поглед, сведе очи към краката си, погледна към телевизора и в крайна сметка се взря в килима, сякаш беше най-интересното нещо, което е виждал.

— Бил си там, нали, Майк? — тихо попита Маклейн. — Какво беше? Игра на предизвикателство?

— Няма да кажете на господин Уедъл, нали? — попита Еър и вдигна поглед към Маклейн. В очите му се четеше отчаяна молба. Внезапно видът му се промени, вече не изглеждаше като млад мъж, а като момче, току-що завършило училище. Може би криеше нещо, но това със сигурност не беше убийството на Кейт Маккензи.

— Ако не е нещо незаконно, не виждам защо да тревожим господин Уедъл.

— Беше… не знам. Както казахте, беше нещо като предизвикателство. Знаех за ключовете, всички знаеха къде са. Обикновено господин Барнс ходи да наглежда мястото. Има обаче едно момиче — Шана. Тя много си пада по разни откачени неща, такива готически, нали се сещате? Казах й за Андерсън и тя реши, че ще е много готино.

Преодолял първоначалното си смущение, Майк Еър разказа на Маклейн цялата история на живота си от първия ден, в който бе започнал работа за „Карстеърс Уедъл“ преди няколко месеца, до случката с една от служителките в отдела за недвижима собственост. Разказа как са се напили и той се изфукал, че може да вземе ключовете. Взел ги един петъчен следобед. Същата вечер двамата отишли на мястото, но били много наплашени, за да успеят да направят каквото и да било.

Маклейн го слушаше разсеяно и очакваше удобен момент, за да приключи разпита. Трябваше да зачертае още едно име от списъка на заподозрените. Огледа претрупаната с украшения дневна, евтините стъклени шкафове, пълни с DVD дискове и музика, масичката за кафе, затрупана с клюкарски списания, натруфената псевдовикторианска пластмасова камина с имитация на пламтящ огън. Над нея имаше две големи портретни снимки: една на Майк и друга, на която вероятно беше Питър.

Майк все още говореше, когато Маклейн се изправи, отиде до камината, взе снимката и се вгледа в нея. Лицето не можеше да бъде сбъркано, въпреки че тук изглеждаше по-младо, отколкото последния път, когато го беше видял, както и значително по-чисто.

— Това е Питър, нали? — попита Маклейн, щом усети, че Майк е спрял да говори.

— Да, той е.

— Виждали ли сте го скоро?

— Последно преди две седмици — отвърна Майк Еър и сви рамене в красноречив жест колко му пукаше за по-големия му брат. Но две седмици бяха достатъчно скоро.

— Знаеш ли къде е сега?

— Последно, когато го чух, беше някъде в Лийт. Отдавна спрях да питам.

Маклейн бръкна в джоба си и извади визитката си.

— Ще ни направиш ли една услуга? Можеш дори да помогнеш на брат си, но ако той се появи или ви се обади, не му казвайте, че сме били тук. Просто ми се обади, става ли?

— Ами ключовете и онези неща? — попита младежът.

— Тайната ти е на сигурно място при мен, Майк — опита се да се усмихне Маклейн и трикът, изглежда, проработи.

— Ами добре тогава — отвърна Майк и потупа картичката в дланта си. — Приключихме ли?

Маклейн кимна.

— Да, ще ви се обадим по телефона, ако има още нещо добави той и изчака полицай Грег да се вдигне от мекия диван, потискайки порива да й подаде ръка. — Пак ще се видим. Весела Коледа.

 

 

Едва в полицейската кола Маклейн осъзна, че госпожа Еър така и не се беше появила отново с чая. Не че това имаше някакво значение. Беше доволен, че Майк Еър не се бе оказал убиецът, но брат му Питър… беше друга работа.

— Какво стана там, сър? — обади се Сандра Грег. — Та вие дори не го попитахте къде е бил през седмицата, в която е отвлечена Кейт Маккензи. А и цялата тази работа с момичето, вярвате ли на това? Той дори не ни каза кога точно е станало.

— Какво? О, разбира се, полицай, знам. Но това не е важно. Искам да се свържете с колегите си и да обявите брата за издирване. Ако си е имал вземане-даване с нас, значи, разполагаме и с по-скорошна негова снимка.

— Добре — отвърна Грег, но сякаш се поколеба. — А защо точно го търсим?

— Защото само преди месец живееше в апартамента под моя в Нюингтън.