Джеймс Осуалд
Книга на душите (54)

54.

Когато пристигна в участъка, Маклейн завари оперативната зала празна и тръгна да търси колегите си. Част от по-малките оперативни стаи бяха пълни с униформени, които усилено се преструваха на потънали в работа. Поогледа се за членовете на екипа си из обичайните им скривалища, ала в крайна сметка прие неизбежното и се запъти към единственото място, където не искаше да ходи.

Застана на вратата и огледа обстановката с отчаяно спокойствие. Залата, в която старши инспектор Дъгит беше наредил да се координира разследването за наркотиците, може и да беше най-голямата в участъка, но сега изглеждаше миниатюрна. Всяко свободно място в нея бе претъпкано с бюра, а пред прозорците имаше цяла редица компютърни екрани, появили се бог знае откъде. Изглежда, целият личен състав от униформени и цивилни служители беше натъпкан в залата и имитираше заетост, премествайки листове хартия от едно място на друго. Маклейн не изпитваше ни най-малко желание да влезе вътре. От мястото си при вратата забеляза застаналия в далечния край до белите дъски детектив Макбрайд, който дискутираше нещо с инспектор Лангли от отдел „Наркотици“. Надяваше се двамата да го забележат преди останалите, но днес късметът явно не беше с него.

— Виж ти, виж ти! Кой се е довлякъл дотук? — провикна се старши инспектор Дъгит, който тъкмо се задаваше от другия край на коридора откъм тоалетните. — Да не си дошъл да помогнеш? Само дето малко си закъснял. Вече стягаме примката около твоето приятелче Еър.

Маклейн не отвърна, опитвайки се да прецени в какво настроение беше старши инспекторът.

— Да, благодарение на малката ни серия от акции вече не му остават места, в които да се крие. До края на седмицата ще сме го хванали.

„Ако предишните му работодатели вече не са го накарали да изчезне. Със същия успех можехте да му издадете и смъртна присъда“, помисли си Маклейн.

— В такъв случай няма да имате нищо против, ако изтегля хората от моя екип, сър. След като разследването ви върви гладко, те следва да работят по случая на Триша Лубкин. Мисля, че и той е доста важен.

— Толкова важен, че си наредил да разпитват по болниците за счупени носове? Толкова важен, че даже не си си направил труда да дойдеш на работа днес?

„Брой до десет — напомни си Антъни. — Не се поддавай на провокацията. Дишай дълбоко. Ох, мамка му!“

— Може да се изненадате, сър, но днес е първият почивен ден, който ползвам отпреди Коледа насам. Разбира се, вие не бяхте тук, затова няма как да знаете. Как мина ски ваканцията, между другото? Добре ли е госпожа Дъгит?

— Ако нямаш с какво да допринесеш за това разследване, Маклейн, предлагам да стоиш далеч от пътя ми — отвърна Дъгит и лицето му се обля в червенина от критиката.

— С удоволствие, сър. Ще го направя веднага щом си върна екипа. Наистина бих се радвал, ако не ги карахте да се занимават с вашите дела, а и не искам кариерното им развитие да бъде застрашено по този начин.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, Маклейн?

— Знаете дяволски добре какво исках да кажа — отвърна Антъни и посочи към залата, след което забеляза, че помещението изведнъж беше станало още по-тихо и отпреди, а всички погледи бяха насочени към него. — Там навън има проклет сериен убиец, а вие се държите така, сякаш става дума за едно-две сбивания в събота вечер. Хората не достигат, дори и без да тормозите всички в участъка да спазват глупавите ви разпореждания. От нас се очакваше да оказваме само логистична подкрепа на отдел „Наркотици“, а не да прекарваме безкрайни месеци в тъпа наблюдателна работа по време на проклетите ви акции. А и както изглежда, в дебелия ви череп не може да проникне мисълта, че това, което правите, най-вероятно ще доведе до убийството на единствения ни потенциален свидетел, а не до залавянето му.

Лицето на Дъгит беше сменило цвета си от червен на бял — сигурен знак, че всеки момент щеше да избухне. На Маклейн обаче вече не му пукаше.

— Господа! В моя офис! Веднага! — И двамата се обърнаха едновременно, поразени от това колко близо до тях беше дошла главен инспектор Макинтайър, без да усетят. Маклейн се опита да се усмихне притеснено, а Дъгит се разфуча. — Нито дума, Чарлс. В моя офис!

Тя се обърна и тръгна по коридора.

— След вас, сър. — Маклейн направи път на старши инспектора. Дъгит го изгледа свирепо и се понесе напред като разярен мечок.

— Защо в последните няколко дни чувам само за вашите спорове?

Главният инспектор беше застанала зад бюрото си, използвайки го като щит срещу двамата детективи. Остана права, което при нея не беше добър знак. Маклейн поне можеше да разпознае риторичния въпрос, когато го чуе. Дъгит явно беше получил друго възпитание.

— Госпожо, аз се опитвам да провеждам сериозно разследване и всеки път, когато стигна донякъде, този така наречен инспектор се появява и завлича нанякъде половината от екипа ми — заяви Дъгит с раздразнителен тон. Маклейн си позволи леко да си отдъхне, като усети, че старши инспекторът сам си копае гроба.

— Доколкото виждам от графиците за извънредните смени през последния месец, Чарлс, ти си успял да използваш в твоето разследване всеки офицер под ранга на старши инспектор в този участък, включително цивилни и униформени служители. — Макинтайър гневно сочеше купчината листове на бюрото си. — Успял си да ангажираш дори и половината от административния персонал, което донякъде обяснява защо всичко останало е отишло по дяволите.

— Госпожо, трябва да…

— И всичко това само за едно разследване, Чарлс. Само едно. Всеки друг инспектор в участъка на Лодиан и Бордърс ръководи поне по шест. Дори младшите инспектори имат по повече.

— В момента работя и по осем други случая, госпожо. Просто на този трябваше да се обърне повече внимание.

— Ти дори не си този, който трябва да ръководи проклетото разследване, Чарлс. Предполага се, че това е операция на отдел „Наркотици“, а ние само им оказваме подкрепа. Тони се справяше отлично с това, преди да го отстраниш от случая.

— Тази отрова унищожава живота на толкова хора. Трябва да се отървем от нея — каза Дъгит. До този момент Маклейн беше зает усилено да разглежда обувките си, но нещо в думите на старши инспектора или по-скоро в начина, по който бяха изречени, привлече вниманието му. В тях имаше нещо, което му бе непознато и успя да го хване неподготвен. Макинтайър обаче не се изненада. Тя седна най-сетне на мястото си зад бюрото и когато заговори отново, тонът й беше далеч по-смекчен.

— Виж, Чарлс, никой тук не поставя желанието ти за работа под въпрос. Но от теб се очаква да ръководиш действията на инспектор Лангли, а не да го мачкаш от позицията си на по-старши. Той е човекът, който знае най-добре как да ръководи подобно разследване. Случаят няма да бъде разрешен само с усърдието на огромния брой хора, ангажирани в него.

За момент Макинтайър разрови документите по бюрото си и остави мълчанието да увисне в стаята, преди да се обърне този път към Маклейн:

— Колкото до теб, Тони, надявах се, че ще проявиш малко повече уважение към висшестоящ полицай, както и повече разум. Какво мислиш, че ще се случи с останалите детективи в участъка, ако двама старши инспектори започнат да се заяждат открито пред всички?

Искаше му се да отговори, че по този начин си изясняваха отношенията. Искаше да отговори, че ако никой не смее да се противопостави на Дъгит, този човек би скъсил живота на всички с невъзможните си претенции и внезапните смени на настроението. Но не каза нищо, тъй като му беше пределно ясно, че каквото и да отговори, само ще загази още повече.

— Очаквам от моите офицери да се държат по начин, който отговаря на ранга им, господа. Ако не можете да се търпите един друг, това е много жалко. Но вие сте професионалисти и е крайно време да започнете да се държите като такива. В противен случай ще се наложи да докладвам на началника.

Тя не ги освободи изрично, но Дъгит възприе думите й така, обърна се внимателно и излезе от офиса й, без да каже нищо повече. Маклейн мислено съжали горкия детектив, който щеше да има нещастието пръв да попадне в полезрението му.

— Изчакай за момент, Тони — спря го Макинтайър, може би, за да осигури безопасна дистанция между него и старши инспектора.

— Да, госпожо?

— Стоя зад всяка дума, която ви казах. Той е твой началник. Ако продължаваш да го дразниш, няма как да спра оплакванията му по-нагоре.

— Ако той просто ми оставяше един-двама детективи, с които да работя, нямаше да има проблеми.

— Знам, но опитай да не му обръщаш внимание, става ли? Неговият… ами, да кажем, че твърдите наркотици са съсипали живота на някого, който му е бил много близък.

„Ето, значи, за какво ставало въпрос“, помисли си Маклейн, а на глас добави:

— Не знаех.

— Не са много хората, които го знаят, а и той предпочита да си остане така.

Маклейн кимна и се замисли какви ли други тайни криеше старши инспектор Дъгит. Може би, ако не се държеше толкова хапливо с всички, щеше да е малко по-симпатичен. А може би не.

— Мат спомена, че е доволен от протичането на терапевтичните ви сеанси — каза Макинтайър след малко.

— Добре е да го знам, госпожо. Не ми се ще да мисля, че полудявам.

— О, престани да драматизираш. Дори аз самата виждам, че си подложен на голям стрес. Честно казано, точно в момента не мога да си позволя да изгубя още един детектив, така или иначе страдаме от липса на персонал. Затова преглътни гордостта си и приеми помощта, която ти се предлага.

Маклейн кимна в знак на съгласие. Не посмя да каже нищо и мислено благодари на главния инспектор за отношението й.

— Има само още едно нещо — каза тя. — Знам, че днес трябваше да почиваш, но сержант Хуей е подложен на голям натиск от пресата във връзка със случая „Триша Лубкин“. Досега се опитвахме да запазим мълчание по въпроса, но съпругът й непрекъснато плямпа пред всеки, който е готов да го изслуша.

Маклейн си спомни огромния мъжага с тихия глас и ожуления нос. Изведнъж му проблесна идеята, че Триша може да е ударила с глава него, а не нападателя си. Така и не се беше сетил да попита съпруга й как точно му е нанесла удара. Самата мисъл го накара да посърне почти толкова, колкото и от думите на главния инспектор. Знаеше много добре какво ще последва.

— Ще дадем още една пресконференция в единайсет часа утре. Трябва да си там. И искам да видя бележките ти предварително.

Веднага след като излезе от кабинета на Макинтайър, той опита да се свърже с Ема на мобилния. Обаждането му беше прехвърлено директно на телефонния секретар, затова й остави съобщение:

— Здравей, Ема, Тони е. Виж, наистина съжалявам за тази сутрин. Може ли да се реванширам по някакъв начин? Трябва да изляза оттук към… — Погледна часовника си и видя, че е почти един часът. — Към шест. Обади ми се, ако ти се ходи на тайландски ресторант.

Остави същото съобщение и на домашния й телефон, но вътрешно имаше чувството, че тя няма да отговори на обаждането му. Поне не днес.

Сержант Ричи беше на бюрото си и щракаше с два пръста по клавиатурата на лаптопа си. Вдигна глава при приближаването му.

— Добър ден, сър. Съжалявам, че трябваше да ви се обадя. Не исках да си имате проблеми с главния инспектор.

— Всичко е наред, Ричи. Не съм загазил, поне не много. Макбрайд някъде наоколо ли е?

Почти в мига, в който попита за него, младият детектив се появи на вратата с табла в ръце. Носеше кафета и бисквити, които щяха да стигнат за всички, ако Навъсения Боб не се появеше скоро и ако детектив Симънс не искаше нищо.

— Това е моят човек! — зарадва се Маклейн и си взе чаша. — Точно от това имахме нужда. Нека се съберем всички. Предстои пресконференция, за която ще трябва да се подготвим.