Джеймс Осуалд
Книга на душите (47)

47.

Първият ден на новата година винаги беше спокоен за участъка. Само неколцина попрекалили с алкохола граждани спяха кротко в килиите, надзиравани от рехав екип. По-голямата част от униформените бяха работили извънредно заради уличното шествие за Хогманай и след това си бяха взели заслужен почивен ден. Дори разследването за наркотици на Дъгит беше в застой. На Маклейн му се щеше да мисли, че старши инспекторът е проявил достатъчно здрав разум, за да се въздържи от масовите издирвания в квартала, но в действителност само главният инспектор беше успяла да го разубеди. За съжаление, Дъгит смяташе, че някой е говорил с нея през главата му, и подозираше, че този човек е именно Маклейн. Битката все още предстоеше, но това щеше да се случи чак вдругиден.

Антъни седеше на бюрото си и зяпаше през прозореца към сивите жилищни сгради отсреща. Небето над тях беше с почти същия цвят, като се добави и мъничко мораво, което вещаеше още сняг. Както обикновено, в офиса му беше студено и пръстите го боляха, докато щракаше по клавиатурата в опит да навакса с изостаналата писмена работа, която се трупаше в малкия му офис с някаква неведома сила. Може би му се струваше така, защото вътре вече имаше прекалено много документи, а както е известно, подобните неща се привличат и цялата бумащина сякаш бе решила да се струпа точно при него. Само така можеше да си обясни огромното й количество. Всеки момент очакваше да види миниатюрни бебета на книжата да прииждат към него с миниатюрни бебешки колички. А може би писмената работа беше като листните въшки — беше чел някъде, че те се раждали бременни.

Телефонът му иззвъня. Маклейн се вторачи с недоумение в апарата. Той никога преди не беше звънял. Никой никога не му се обаждаше по стационарния телефон в офиса. Ако някой искаше да говорят, просто идваше дотук и чукаше на вратата. Но сега звънеше. Вдигна го и забеляза, че малкото картонче, на което бяха изписани вътрешните линии, липсваше. Вероятно беше заминало да си търси по-подходяща компания.

— Маклейн — каза в слушалката.

— О, слава богу! Имаме детектив насреща — чу се мелодичният глас на сержант Дъндас от приемната.

— Честита Нова година и на теб, Пийт. С какво мога да ти бъда полезен?

— При мен има един човек, който твърди, че жена му е изчезнала.

— Това да не е някой тъп виц, Пийт? Пред мен има планина от книжа и хич не ми е до майтап.

Последва приглушено шумолене на хартия и телефонът заглъхна за момент, сякаш сержантът се движеше. Той каза нещо, което Маклейн не успя да разбере напълно, най-вероятно говореше на човека, изгубил жена си, след което полицаят отново се върна към телефона и заговори пак, този път по-тихо:

— Съжалявам, инспекторе, по принцип не бих ви безпокоил за нещо такова, но не мога да се отърва от този тип. И от майка му.

Телефонът отново заглъхна, сякаш го бяха притиснали към нечий униформен пуловер. През шумоленето Маклейн успя да схване няколко думи: „Той ей сега ще слезе. Моля, проявете търпение“.

— Там ли сте все още, сър? — отново се чу ясният глас на сержант Дъндас.

— Да, Пийт.

— Може ли вие да поговорите с тях? Знам, че това е работа за униформените, но тук няма никого от старшите полицаи, а този тип продължава да настоява, че жена му е била отвлечена. Като го гледам, по-скоро бих казал, че го е зарязала, но той не иска да си тръгне, докато не говори с някой детектив.

— Това той ли го каза?

— Ъхъ. Всъщност беше майка му, но…

— Окей, Пийт. Сега слизам — отвърна Маклейн и се изправи, доволен, че бе намерил оправдание да напусне мрачния си офис. — Но да знаеш, че ми дължиш едно питие за това.

Хари Лубкин беше дебел. Нямаше друг начин да се определи видът му. Лицето му представляваше маса от увиснали дипли плът, които при никаква доза честност не можеше да бъдат наречени бузи и брадичка. Представляваха по-скоро израстъци върху шията му, която, от своя страна, беше просто израстък върху огромното му туловище. Маклейн би казал, че е висок около метър и шейсет и пет и доволно закръглен отвсякъде. Очите му бяха вкопани дълбоко и обградени от тъмни петна, а сплеснатият му нос беше кривнат на една страна. Хари беше обръснал главата си, както постъпваха повечето дебели мъже, но малки туфички коса все още стърчаха около по-трудните участъци. Ако беше по-слаб, би минал за типичен скандалджия.

Майка му, от друга страна, беше слаба като вейка. Очилата й с дебели рамки и късата рошава прическа й придаваха вид на анимационен герой на Гари Ларсън. Ако беше облечена в комплект от пуловер с жилетка и носеше квадратна дамска чанта с остри ъгли, образът й щеше да се припокрива идеално. В момента обаче беше облечена в анцуг от изкуствена материя и носеше платнена чанта, в която вероятно бяха натъпкани достатъчно неща, за да преживее цяла седмица извън дома си.

Двамата чакаха във фоайето на участъка. Когато Маклейн слезе, завари майката да седи мирно на пластмасовия стол, а синът се беше разположил върху цели два, или по-скоро три стола. Госпожа Лубкин скочи на крака още при появата му, а Хари остана седнал.

Маклейн се престори, че проверява нещо в листа, който сержант Дъндас му подаде, след което се приближи към двамата и се представи.

— О, крайно време беше — обади се госпожа Лубкин с твърд акцент от Глазгоу.

— Извинете — отвърна Маклейн и направи знак на госпожата да седне отново на мястото си, след което дръпна последния стол от редицата за себе си. — Днес имаме известен недостиг на персонал. Снощи много от полицаите ни работиха до късно заради шествието за Хогманай. Значи, казвате, че госпожа Лубкин е изчезнала.

— Ъхъ, мръсницата изчезна.

— Майко, защо не престанеш вече? — проговори изненадващо Хари Лубкин.

За разлика от майка му, произношението му бе неутрално, може би с едва доловимо единбургско влияние. Гласът му беше твърде тънък и висок за човек с неговото телосложение.

— Може ли да започнете отначало? — попита Маклейн.

Той погледна през рамо към бюрото на дежурния с надеждата, че сержант Дъндас ще забележи унищожителния му поглед. Полицаят не се виждаше никакъв, но вратата зад бюрото му беше оставена леко открехната. Пийт щеше да си плати за всичко това.

— Как е първото име на съпругата ви и кога е изчезнала, господин Лубкин? — попита Маклейн.

Хари Лубкин понечи да отговори, но майка му го изпревари:

— Триша се казва. Няма я от деня след Коледа. Гадната харпия ми се разкрещя, можете ли да повярвате? На собствената си свекърва! И няма да ви казвам какви ми ги наговори! След това си грабна палтото и излезе. Ей така, просто излезе!

— На двайсет и шести декември? А защо идвате при нас чак сега?

— Ами, вижте, малко се скарахме — обади се Хари Лубкин, но погледът му не срещна този на Маклейн, а остана забит в излъскания линолеум на пода и в дебелите му пръсти.

— Скарахте се, значи. Това често ли се случваше?

Хари погледна майка си и не каза нищо.

— Ама че чепат характер има това момиче! — отвърна госпожа Лубкин. — И е голям инат. Вижте само какво причинява на милия ми Хари. Има синини под очите, целият е издран. Едва не му е счупила носа.

— Вярно ли е това, господин Лубкин?

Маклейн огледа отново нараняванията по лицето на мъжа, след което извади тефтер и химикалка и отвори на празна страница. Не мислеше, че ще се наложи наистина да си води бележки, но така действията му изглеждаха по-правдоподобни.

— Да, добре, инспекторе. Може да се каже, че е малко твърдоглава, но точно това ми харесва у нея — каза Хари и погледна към майка си. — През човечето време се разбираме много добре, но понякога… е, нещата малко загрубяват. Тя обикновено изчезва и остава у някоя приятелка, затова не се замислих много за това. Но когато не си дойде и за Хогманай, започнах да звъня насам-натам. Никой не я е виждал през цялата седмица.

Госпожа Лубкин просто вирна нос, което говореше далеч по-красноречиво от всякакви думи за чувствата й към снаха й. Маклейн отново огледа двойката майка и син и започна да разбира ситуацията.

— Със сина и снаха си ли живеете, госпожо Лубкин? — попита той.

Жената го изгледа така, сякаш бе полудял.

— Аз? Глупости! По-скоро бих отишла да живея в старчески дом.

— Значи, сте тук на гости за Коледа и Нова година?

— Точно така. Дойдох с влака на двайсет и четвърти вечерта и щях да си ходя утре сутрин. Но ако тя не се появи, ще трябва да остана и да се грижа за бедното си момче.

Маклейн направи сметка наум.

— Значи, сте били тук два дни преди тя да си тръгне. Освен това казвате, че ви се е развикала и се е нахвърлила да бие господин Лубкин.

— Точно така. Освен това ме нарече с някои много грозни думи.

— А вие казвате, че сте говорили с приятелките й — обърна се той към Хари.

— Да, говорих с дружката й Шели, но тя не знаеше нищо.

— Жена ви има ли мобилен телефон?

— Остави го вкъщи.

Дебелакът бръкна в джоба на огромните си панталони и извади оттам мъничък мобилен телефон, който се губеше между дебелите му пръсти.

— Оставила си е и чантата. Взела си е само палтото и ключовете.

Познати студени тръпки се прокраднаха в стомаха на Маклейн. Той сведе поглед към бележника си и осъзна, че наистина е започнал да си води бележки.

— Господин Лубкин, имате ли снимка на съпругата ви, която можем да използваме? Снимка, която можем да разпространим из болниците, в случай че е била приета там по спешност?

Госпожа Лубкин успя да изрови снимка на снаха си от дебрите на бездънната си платнена чанта. Маклейн я взе и видя на нея млада червенокоса жена, не точно слаба, но не и от калибъра на съпруга си. Триша Лубкин. А защо тази жена беше избрала да се омъжи за потния дебелак насреща му, той нямаше никаква представа.

— Не записах адреса ви, господин Лубкин.

Маклейн погледна към наполовина попълнения формуляр, който сержант Дъндас му беше подал. Мързеливецът дори не си бе направил труда да попълни данните докрай.

— Живеем в Либъртън — каза Хари Лубкин. — Нагоре през парка, близо до университета. Обикновено, когато се ядоса, Триша просто тръгва нагоре по хълма до Мортънхол. Там живее приятелката й Шели.

Внезапно вече нищо не изглеждаше забавно.