Джеймс Осуалд
Книга на душите (52)

52.

Маклейн забеляза отец Антон пред вратите на дома си, докато вървеше по улицата, все още вбесен от кратката консултация с Хилтън. В действителност не можеше да обвинява главния инспектор за начина, по който му беше натресла тази среща. Съзнаваше, че ако му беше казала за какво го вика, той щеше да си намери извинение да не отиде. Е, в бъдеще също щеше да има много възможности да избягва добрия доктор.

— Станало е и друго убийство — посрещна го възрастният мъж вместо поздрав. Маклейн не се изненада, че той го последва по чакълената пътека към къщата.

— Откъде знаете?

— Съобщиха в новините по телевизията. Журналистът каза, че е било намерено тяло в някакъв ручей. Показаха снимка на Андерсън, изглеждаше много по-възрастен, отколкото го помня.

Стигнаха до задната врата на дома му и Антъни влезе, като покани и възрастния човек. Котката на госпожа Маккъчън, застанала на обичайното си място върху плота до печката, огледа отегчено и двамата, когато влязоха в кухнята.

— Ако търсите отговори, опасявам се, че сте дошли на неподходящото място. Нямам право да обсъждам текущо разследване.

Маклейн напълни чайника и го сложи на котлона да кипне. В същото време отец Антон зае обичайното си място на масата. Изглеждаше така, сякаш старецът почти се беше нанесъл тук, а Антъни не можеше да си спомни точния брой на посещенията му.

— Не аз съм този, който търси отговори на въпросите си, инспекторе.

Маклейн замръзна намясто. Ръката му увисна във въздуха, докато посягаше да извади пакетчета чай от шкафа.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете? — обърна се той към монаха. — Нещо, което знаете по случая?

— Вече ви го казах, инспекторе. От книгата е. Някой я е взел. Не, не го обясних точно. По-скоро тя е хванала някого, обсебила го е. Както Доналд Андерсън беше попаднал под нейна власт. След като погълна душата му.

Ровейки за чая, Маклейн събори няколко кутии от шкафа и трябваше да се завърти бързо, за да ги хване.

— Вижте, знам, че Андерсън беше труден случай. Знам също така, че някой е достатъчно луд и достатъчно зъл, за да копира това, което той е направил. Знам, че е замесена и някаква книга, но тя не е някакъв магически средновековен текст. Книгата е всъщност едно скапано жълто журналистическо произведение, написано от една откачалка на име Джоан Далглийш.

Стовари металната кутия за чай върху плота с такава сила, че стресна котката. За пръв път през последните няколко дни се сещаше за Далглийш и гадната й книга. Със сигурност обаче случаят беше точно такъв. Тя бе вдъхновила болните фантазии на мъжа, убил Одри Карпентър, Кейт Маккензи и Триша Лубкин. Ако Мат Хилтън търсеше причината, поради която Маклейн не можеше да сложи точка, тя беше и в тази книга, отпечатана луксозно и с лъскава фотография на мъртвия убиец на корицата. Жалко, че почти всеки дом в страната притежаваше екземпляр от нея.

— Наистина ли вярвате в това? Мислите, че някой може да направи нещо толкова жестоко само защото е прочел за това в някаква книга?

— Вие не твърдите ли същото? — попита Маклейн и наля гореща вода в керамичния чайник, чудейки се защо точно бе направил чай. Беше достатъчно късно, бе време за бира, а след такъв ден определено заслужаваше да пийне една.

— Не, не казах това, инспекторе, не ме ли слушате? — размаха ръце отец Антон. — Не вие четете Liber animorum, а тя чете вас. Тя претегля душата и ако открие, че страда от недостатъци, я поглъща. Това, което оставя след себе си, е зло в буквалния смисъл на думата — човек без никакви угризения. Същото се случи и с Доналд. Той остави книгата да го прочете и тя унищожи всичко добро у него. Остана само едно същество без съвест, неспособно да изпита състрадание и разкаяние. Нищо.

Старият монах почти се беше изправил от мястото си, докато говореше, и след последните думи се отпусна на стола, сякаш те бяха изсмукали енергията му докрай. В последвалата пауза Маклейн наля чая и си помисли, че това е толкова простичко действие. Приплъзна едната от чашите по масата към отец Антон и каза:

— Няма никаква книга. Проверих регистъра. Казах ви и преди, един от детективите ми прерови цялото хранилище — да не би да сме пропуснали някоя кутия. Тя не е там. Никога не е била. Не знам дори защо ви слушам да ми разправяте за нея… може би защото сте познавали Андерсън. Надявах се, че може би ще можете да ми дадете малко информация за това какъв е бил и как е станал това, което беше.

— И аз така реших — каза отец Антон и отпи глътка от чая си.

— Защо продължавате да идвате тук? — попита Маклейн и отпи от своя чай. — Какво искате от мен?

— Самият аз също провеждам свое разследване — отвърна отец Антон и избегна отговора на въпроса. — Ходих при почти всички антикварни книжари в града. Разбира се, никой от тях дори не е и чувал за книгата, но аз не търсех нея.

— А какво търсехте?

— Ще се изненадате колко много от тях все още помнят Андерсън. Не са го харесвали особено, но всички са го уважавали. Знаел е много за книгите. Знаеше много още когато беше част от нашия орден, затова в крайна сметка стана и наш библиотекар. Някои от книжарите, с които говорих, са търгували с него, а двама от тях дори все още имаха книги, които той беше взел от ордена — книги, които аз мислех, че са изгорели.

— Знаем, че е ограбил ордена ви — кимна Маклейн. — Това вече ми го разказахте.

— Да, но той е запазил почти всички книги, които открадна. Продал е само тези, които не бяха толкова важни за нас. Живял е доста скромно, не го е правил заради парите.

— Знаете, че ако можете да докажете, че тези книги са ви принадлежали, можете да спрете разпродажбата. Можете да си върнете библиотеката. Сигурен съм, че някои…

— Орденът „Свети Герман“ е мъртъв, инспекторе. Той не изпълни своя свещен дълг, единственото основание да съществува. Аз продължавам, защото има едно ужасно зло, което трябва да бъде поправено. Някога книгата беше моя отговорност и аз няма да намеря покой, докато тя не бъде намерена и унищожена.

Маклейн зачака отец Антон да каже още нещо, но старият монах, изглежда, беше останал без дъх.

— Ще заловим убиеца на тези жени. Имаме улики, които можем да проследим. Иска се само добра и сериозна полицейска работа. И ако се окаже, че той разполага с древен библейски текст, скрит някъде, ще го намерим. А когато това стане, ще ви се обадя, за да ми кажете какво да правим с него, става ли?

— Не е достатъчно. — Старецът се изправи, закопча палтото си и си сложи ръкавиците. Посегна за шапката си и добави: — Ордена вече го няма. Книгите, които съхранявахме, ще бъдат разпръснати по четирите краища на света и от това може би ще произлезе нещо добро. Но вие, инспекторе, ще откриете Liber animorum. Не се съмнявам в това. И когато го направите, трябва непременно да я унищожите.

Маклейн изпрати с поглед стареца, който се отдалечаваше по алеята. Защо продължаваше да идва в дома му? И защо той продължаваше да търпи свещеника? Никога не беше изпитвал особен респект към Църквата. Може би всичко беше заради това че отец Антон бе познавал Доналд Андерсън, преди книжарят да се превърне в сериен изнасилвач и убиец. Или може би всичко беше заради сънищата.

Когато се прибра вътре, къщата му се стори студена, тъмна и пълна със сенки. Централното отопление работеше, но усилията му бяха безполезни на толкова голяма площ. Във всяка от по-големите стаи имаше камина. Някога по това време на годината всичките сигурно са били запалени и поддържани от слугата, който е живеел в миниатюрната стаичка на тавана. По някаква причина Антъни намираше за забавна идеята да има прислужник и тя го накара да се усмихне сам на себе си, когато се върна в топлата кухня. Определено можеше да си позволи да наеме някого, но не можеше да свикне с мисълта, че друг човек ще живее под един покрив с него. Беше сам от прекалено дълго време.

Котката на госпожа Маккъчън напусна любимото си място до печката и се завъртя в краката му, докато сновеше между бюфета и хладилника, търсейки нещо за ядене. На корковата дъска за съобщения до телефона бяха забодени няколко листовки на различни доставчици на храна за вкъщи, но в момента не можеше да реши точно към коя възможност за нездравословно хранене да се насочи. Вместо това се зае да измие чашите от чая и чиниите, останали до мивката от закуската, както и да почисти остатъците от последните две вечери, изядени в библиотеката до камината. Имаше и пране, но то никога не му беше представлявало проблем — още от времето, когато живееше в апартамента в Нюингтън. Но тук, с всичкото това пространство, с което разполагаше, бе започнал да придобива лоши навици. Утре щеше или да му се наложи да извади ютията, или да иде до града, за да си купи още няколко нови ризи.

Тъкмо когато нагласяше програмата на пералнята, на входната врата се позвъни. Цветно пране, тридесет градуса, за четиридесет и пет минути. Натисна бутона за включване и чу как машината започна да се пълни с вода. Мина отново през кухнята и отиде да отвори, чудейки се какво ли беше забравил да го пита старецът този път. Успя да уцели ключовете за лампите и коридорът светна, а след това се включи и осветлението на верандата отвън. Но не отец Антон чакаше в студения нощен въздух да бъде поканен вътре.

Беше Ема. И беше донесла пица.

— Едно птиченце ми каза, че утре имаш почивен ден — каза тя.