Джеймс Осуалд
Книга на душите (61)

61.

Слязоха отново долу. Маклейн вървеше по дългия коридор и се опитваше да си припомни как изглеждаше старата къща преди десет години, когато я бе видял за последен път. Беше почти сигурен, че са огледали всички стаи, но толкова голяма и стара сграда сигурно имаше и мазе. Засега не бяха открили нито една врата, която да води към стълбище, а в полутъмния коридор бе почти невъзможно да се различат някакви детайли.

— Имаш ли фенерче, сержант?

Последва кратко мълчание, след което се появи тесен лъч светлина. Ричи му подаде фенерчето и Маклейн го насочи към мястото под стълбището, преградено с няколко тежки дървени плоскости. Тогава видя дървената дръжка на вратата и скритата ключалка. Вратата водеше към тъмен проход, но щом се взря по-внимателно, успя да забележи лек отблясък в подножието на стълбището. Някъде отдолу идваше светлина.

— Мислите ли, че трябва да изчакаме подкреплението? — попита Ричи.

— Вероятно — отвърна той и заслиза по стълбите. Те го отведоха до каменен коридор, широк не повече от два метра, който, изглежда, минаваше по дължината на цялата къща. Изгаси фенерчето и докато очите му привикваха към слабата светлина, идваща от единия край, Ричи вече се бе присъединила към него. Тя понечи да каже нещо, но Маклейн я спря с пръст на устните. Напрегна слух да долови и най-лекия шум, но не чу нищо.

Продължиха да се прокрадват бавно по коридора покрай няколко затворени врати, докато най-накрая достигнаха до източника на светлината. Нови стъпала водеха надолу, а в подножието им се виждаше широка дървена врата, която бе леко открехната. Светлината блещукаше зад нея и се отразяваше в излъскания каменен под.

Докато слизаше по стълбите, му се стори, че температурата наоколо леко се покачва. Каменните стени излъчваха топлина, сякаш се спускаше чак до магмения слой на земните недра, а не просто на няколко метра под земята. Ричи се приближи плътно зад него. Колкото повече се отдалечаваха от вонята горе, толкова по-осезателно усещаше уханието на парфюма й в тясното пространство. Щом стигнаха долу, той протегна ръка, за да й направи знак да стои зад него, и леко я докосна по ръката. Поне се надяваше да е нейната ръка. Като се стараеше да се прикрие колкото може повече зад отворената врата, Маклейн изви врат и надзърна в стаята.

Приличаше на параклис или по-скоро на крипта в голям храм. От пода до тавана се издигаха тежки каменни колони, наподобяващи стволовете на отдавна вкаменени дървета. Таванът се издигаше във висок свод, богато украсен с издялани в камъка фигури. Стените бяха покрити с тежки плочи, но надписите по тях бяха прекалено тъмни, за да се разчетат под трептящата светлина от свещи, закрепени в половин дузина свещници. Въздухът беше наситен с аромата на горяща лой, който едва успяваше да замаскира миризмата на нещо далеч по-неприятно. Вътре беше дори по-топло, отколкото в тунела. Мястото навяваше асоциации с ада.

Маклейн се огледа и бавно пристъпи навътре в залата, като се опитваше да различи детайли в полумрака. В единия край имаше нисък каменен олтар, върху който горяха още свещи и осветяваха други сложни фигури, гравирани в камъка. До олтара имаше дървен аналой, обърнат към помещението. Беше с формата на орел с остри нокти и разперени криле. В помещението имаше и няколко стари дървени пейки, поставени в предната част за паството. Останалата част от мястото беше разчистена и се виждаше голият каменен под. В единия ъгъл бяха струпани купчина кутии, навит на руло килим и стар велосипед с плетена кошница, закрепена на дръжките. В другия край имаше тежко метално легло, покрито със стар, пропит с петна от кръв матрак. От мястото, където бе застанал, Маклейн можеше да види само едно ъгълче от него, но и това бе достатъчно. За горната рамка на леглото беше прикована малка бледа ръка, стегната в лъскави нови белезници.

Забравил всякаква предпазливост, Антъни се спусна през слабо осветения параклис към леглото. Ема лежеше по гръб, гола и с разтворени крака, глезените и китките й бяха приковани към леглото. Голият матрак под нея вонеше на засъхнала кръв и урина. За един твърде дълъг миг той просто остана взрян в нея, опитвайки се да разбере дали е жива, или е мъртва. Изглеждаше толкова бледа и толкова неподвижна — също като Кърсти, когато я беше намерил преди десет години. „Моля те, Господи, нека това не се случва отново“, помоли се.

— Трябва да я измъкнем оттук — каза той и затършува из джобовете си в търсене на комплект ключове за белезници. Пръстите му ги откриха сврени под парчето плат, все още прибрано в найлоновото пликче за доказателства. Без да знае защо, Маклейн извади и двете, изсипа ключовете в дланта си и отвори опаковката. Платът беше мек и фин между пръстите му, а в първия миг, когато го докосна, през тялото му премина нещо като тръпка. Той бързо го напъха в джоба на панталона си и посегна към ключовете. Ема не помръдна, докато я освобождаваше от белезниците, една по една. Не помръдна и когато внимателно спусна ръцете й покрай тялото. Не помръдна и когато свали палтото си и внимателно я покри с него. През това време сержант Ричи стоеше нерешително наблизо и го гледаше, сякаш не бе съвсем сигурна дали да помогне или не. Дори и да го беше видяла да вади парчето плат, тя не продума.

— Тя… диша ли?

Маклейн коленичи и се задави от миризмата, носеща се от матрака. Докосна с върха на пръстите си сънната артерия на Ема и долови съвсем слаб пулс, преди ужасяващ вик да раздере тишината сред проблясващите свещи:

— Тя е моя!

Нийди се появи от нищото с тежък месингов свещник в ръка. Движеше се много по-бързо, отколкото Маклейн някога го бе виждал. Беше облечен в някаква дълга тъмна роба и при всяка крачка около врата му се полюшваше тежък златен медальон. Ричи се наведе, за да избегне удара, но не беше достатъчно бърза. Свещникът удари главата й отстрани и тя се свлече на пода като парцалена кукла. Нийди дори не я погледна. Замахна отново със свещника, в очите му гореше огънят на лудостта. Коленичилият Маклейн можа само да вдигне ръце над главата си в опит да отклони или отслаби удара.

Болката последва мигновено и той можеше да се закълне, че чу звука от трошенето на собствените си кости. Шокът пропълзя през ръцете към раменете му и замъгли погледа му от болка. Едва можеше да се движи и все пак знаеше, че Нийди отново ще замахне със свещника, за да нанесе втори удар. Смъртоносния удар. Сви се на пода и усети как въздухът се разцепва надве точно на мястото, където допреди миг се бе намирала главата му. Последва глух звън, когато свещникът се срещна с каменния под, и Маклейн се възползва от възможността.

Нийди беше наведен ниско, изгубил равновесие, докато се опитваше да овладее импровизираното си оръжие. От позицията си на пода Антъни замахна с крак в опит да помете Нийди. Сержантът отскочи встрани, без явно ни най-малко да залитне на увредения си крак.

— Не можеш да ме хванеш толкова лесно — изсмя се той и отново замахна със свещника.

Маклейн се претърколи под леглото и усети как ризата му полепва по нещо лепкаво, наслоено по пода отдолу. Свещникът издрънча в ръба на леглото и по лицето му се посипаха ръжда и други далеч по-неприятни неща. Ръцете все още го боляха така, сякаш бяха премазани от влак, но поне си възвръщаше яснотата на ума. Докато Нийди вдигаше свещника за пореден път, Маклейн се претърколи още веднъж и излезе от другата страна на леглото.

— Остави го, Нийди, всичко свърши. Не искаш да нараниш още някого.

— Тя е моя! Казах ти! Моя! Тя ми каза, че мога да я имам, ако й прочета историята.

— Джон, погледни се само. — С едно око Маклейн наблюдаваше всяко движение на свещника, въпреки че бе достатъчно близо, за да вижда лицето на Нийди, изкривено в гримаса на агония и екстаз. С тъмните кръгове около очите и подутия си нос той приличаше на обезумяла маймуна. Един господ знаеше какво става в главата му. Вероятно беше пил някаква смес от обезболяващи и амфетамини. Дали имаше някакъв шанс да успее да го повали? — Сержант Нийдъм! — извика, опитвайки се да звучи възможно най-респектиращо. — Застани на колене!

— Ти не разбираш! Тя иска точно това. Трябва да направя това, което тя ми казва.

— Какво ти казва? Кой иска да причиниш това на Ема? Та тя е твоя приятелка.

— Няма приятели. Има само хора, които искат разни неща от теб. Само хора, които те нараняват. Само хора, които ти се присмиват в лицето. Но това е различно. Тя разбира.

— Кой разбира, Нийди? За кого говориш?

— Ти трябва да знаеш. Тя е говорила и на теб. Каза ми всичко за теб. — Докато говореше, погледът му бе вперен в Маклейн, но изведнъж започна да се стрелка нервно към аналоя, върху който лежеше разтворена тежка стара книга.

— Книгата? — попита Маклейн и по блясъка в очите му позна, че е отгатнал. — Намерил си книгата на Андерсън? Книгата на душите?

— Тя винаги си е била там, но се е криела — каза с малко по-сигурен глас Нийдъм. Прозвуча така, сякаш просто докладваше за случай, който току-що е разрешил. Въпреки това все още държеше свещника високо над главата си, готов да замахне към всеки, който дръзне да се приближи. — Изчаквала е отново да настъпи нейният час. Чакала е. Не знаеш какво е, Тони, гласовете в главата ти и свободата, която тя ти дава. Няма вина, няма болка, има само радост и безсмъртие.

— Това не е реално, Джон. Книгата на душите никога не е съществувала. Аз би трябвало да го знам. Нали бях там, помниш ли? Аз открих Андерсън.

Нийди обърна взора си към Маклейн и лудостта в очите му се появи отново.

— Ти я отритна. Ти трябваше да бъдеш следващият поред, но ти я пренебрегна. Как можа? Как…

— Мисля, че чух достатъчно, сержант Нийдъм.

Маклейн и Нийди се обърнаха едновременно по посока на гласа. И двамата изглеждаха еднакво изненадани. Сержант Ричи стоеше изправена само на метър зад Нийдъм, напълно в обсега на свещника му, и размахваше ръце като замаян боксьор. От раната на челото й се стичаше кръв. В протегнатата си ръка стискаше флакон лютив спрей и преди Нийди да успее да направи каквото и да било, тя изпръска цялата опаковка в лицето му.