Джеймс Осуалд
Книга на душите (12)

12.

Джордж Макгрегър живееше в миниатюрен апартамент в сутерена, недалеч от изгорялата сграда на Удбъри. В отговор на почукването на детектив Робъртсън той открехна вратата на сантиметри. Следващите няколко минути се взира през издрасканите дебели лупи на очилата си в служебните карти, които двамата детективи му показаха. Накрая ги пусна с очевидна неохота. Влязоха в тесен коридор с нисък таван и последваха възрастния човек към отворената врата вдясно. Оскъдните лъчи на дневната светлина проникваха в малката стая през прашен прозорец в сивата циментова стена и ако човек малко изпънеше врат, можеше да забележи, че прозорецът е точно на нивото на улицата. От тавана висеше гола крушка на къс шнур, но старецът не посегна да я включи. Той премина през стаята, заобикаляйки купчини книги и запечатани кашони, пръснати по пода, след което се отпусна тежко в изтърбушен стар фотьойл. От прашната му дамаска изскочи облак прах и миризма на отдавна изчезнала котка.

— Е, какво точно искате? — попита Макгрегър, без да ги покани да седнат. След като огледа стаята, Маклейн забеляза, че дори да искаше, нямаше къде да ги настани. В единия ъгъл имаше диван, но беше затрупан с купчини стари вестници.

— Тук сме заради пожара от миналата нощ — отвърна инспекторът. — Уилям Рандолф ни каза, че вие сте пазачът на сградата.

— Не съм я запалил аз.

— Не съм казал, че сте вие, господин Макгрегър. Не виждам с какво би ви помогнало това. Исках само да разбера по кое време сте заключили снощи.

— Изгоря сама. Също като онези другите — продължи старецът.

— Извинете?

— Бях на дванайсет години, когато отидох да работя в тази фабрика. Беше най-великият ден в живота ми. Старият Удбъри сам ме посрещна. Стисна ми ръката и ми подаде картата. Бях чирак там шест години. Цели шест години, разбирате ли? Е, по онова време си учехме занаята, не като днес. Не е чудно, че страната е на този хал.

Маклейн въздъхна. Предусещаше накъде отива разговорът.

— Господин Макгрегър, говорехме за това в колко часа сте заключили снощи — напомни му той.

— Не, няма такова нещо. Да ви приличам на глупак?

Маклейн остави въпроса без отговор.

— Е, по кое време беше?

— Малко след четири. Може да е било към четири и петнайсет.

— Защо толкова рано?

— Нямах повече работа там. Бих останал и до по-късно, ако има доставка или нещо друго. Но те отложиха за друг ден.

— А по кое време си тръгна господин Рандолф?

— В четири или малко по-рано.

— Значи, не сте останали повече на мястото?

— Не, не. Не е хубаво да се стои там, след като се стъмни. Твърде много спомени. Твърде много призраци.

— Призраци?

— Аха, призраци — потвърди Макгрегър. Тонът му бе поомекнал. — Знаете ли кога е построена фабриката? През 1842-а. Преди това там е имало дузина малки работилници. Хората са работили на онова място повече от сто години. Там има история. Проляла се е кръв.

— Значи, мислите, че призрак е запалил огъня, господине? — попита детектив Робъртсън без следа от сарказъм. Въпреки това Маклейн се намръщи. Беше се срещал с твърде много смахнати старци като Макгрегър.

— Не ставай глупак, синко. Няма такова нещо като призраци. Така разправят и по телевизията — каза Макгрегър и обърна глава към старомодния приемник с кутия от орехово дърво и кинескоп като обърната стъклена купа. Ако Маклейн не грешеше, това беше черно-бял „Редифюжън“ от края на шейсетте, който можеше и да представлява интерес за някой колекционер. Най-вероятно старецът го притежаваше от времето, когато е бил чисто нов.

— Но вие казахте… — поде Робъртсън, но старецът го прекъсна с гневна тирада.

— Не ми казвай какво съм казал, синко. Аз съм на осемдесет и четири години и никога през живота си не съм ползвал и един ден болнични, така да знаеш. Бил съм се във войната.

— Съжалявам, господине, не исках да ви обидя. Просто се опитваме да разберем…

— Ти си от Файф, нали, момче? Мога да позная по говора ти. Ист Нюк, ако не греша?

— От Питънуийм, сър.

— Моята Езми беше от Енстър — каза Макгрегър и изражението му изведнъж се промени. Очите зад дебелите омазнени стъкла на очилата се взряха в нещо отвъдно и невидимо за другите. Маклейн се запита преди колко време беше починала жена му. Замисли се и дали социалните служби знаеха за този полусмахнат старец, който живееше съвсем сам в подземието си.

— Господин Макгрегър — каза Маклейн и приклекна в средата на стаята, така че очите им да са на едно ниво. — Как според вас се е запалила сградата на Удбъри? Вие сте последният човек, който е бил там. Възможно ли е да сте забравили някоя лампа включена или нещо такова?

— Там нямаше ток. Спряха го още миналата седмица. Затова не исках много да се застоявам там по мръкнало.

Маклейн подуши въздуха и му се дощя да не го беше правил. Из него се носеха много неприятни миризми, които бе по-добре да си останат неидентифицирани, но мирисът на тютюнев дим не беше сред тях.

— Не пушите, нали, господин Макгрегър?

— Не. Откакто Езми умря. Ракът ми я отне.

— Съжалявам за загубата ви. А господин Рандолф пушеше ли? Или някой от електротехниците?

— На работното място не се пуши. Имаше забрана, нали знаете. Такъв е законът. От пожарната идваха да ни разправят такива неща преди няколко дни.

— Значи, на мястото не е имало електричество. Нито забравени цигари каза Маклейн и погледна към Робъртсън. Случаят обезпокоително напомняше останалите девет пожара, за които имаше също толкова малко шансове да бъдат разкрити някога. — Господи, как е възможно празна фабрика, заключена отвсякъде като банка и е прекъснато електричество, изведнъж да се подпали?

— Нали ви казах? Сградата пламна сама. — Макгрегър внезапно се приведе напред в хлътналия си фотьойл и вкопчи костеливите си ръце в подлакътниците така, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Маклейн се дръпна назад и се блъсна в някакъв кашон, който прозвънтя като натъпкан с порцелан.

— Боя се, че не ви разбирам, господин Макгрегър.

— Не, не очаквам да разберете. Вие, младите, всички сте еднакви. Нямате никаква представа колко история има тук. Не става дума за крале и кралици, за разни дати и други такива глупости. Говоря за това, че хората живееха и умираха с работата си. Това беше фабриката „Удбъри“ през всичките тези години — не просто място за работа, а център на нашия свят, като църквата и кръчмите. След това дойдоха и я превърнаха в склад. Не стига това, ами сега и тези скъпи апартаменти за богаташите, с басейн. Господи, сградата нямаше да го понесе. Всички тези спомени. Всички тези човешки съдби. Потта и кръвта. Предчувствах, че ще се случи нещо такова. Усещах го. И не се изненадах, когато ми казаха, че си е отишла. Тя искаше да умре, знаете ли. Сградата се запали сама.

 

 

Десет минути по-късно вече се бяха измъкнали от апартамента на Макгрегър. Студеният свеж въздух навън им подейства добро. Детектив Робъртсън понечи да се върне в колата, но Маклейн го спря:

— Остави я там, където е. Не е добра идея да се лишаваш от място за паркиране в този район. Ценно е като златен прах.

— Няма ли да се връщаме в участъка? — Робъртсън погледна часовника си.

— Не точно сега. Намираме се само на няколко минути пеш от сградата на Удбъри, може да минем оттам и да разберем дали разследващият екип на пожарната е успял да я огледа.

Светофарните уредби за временна организация на движението правеха всичко възможно да ограничат задръстването в района. Огромен камион на екипа за разследване на пожари се бе разположил на южното платно на пътя. Около сградата бяха издигнати високи метални ограждения, които трябваше да предпазят минувачите от падаща зидария и отломки. Улицата не беше основна пътна артерия, но все пак бе натоварена. И както изглежда, щеше да остане блокирана още доста време. Съдейки по звуците от клаксони и едва сдържаната ярост, която сякаш се нагнетяваше във въздуха, пътуващите жители на града не бяха особено доволни от това.

Камионът на разследващия екип съдържаше всевъзможно тайнствено оборудване, но по-голямата му част беше заета от мобилен команден център. Притеснен пожарникар ги посрещна с нещо като усмивка, която повече приличаше на гримаса. Той говореше по мобилния си телефон, притиснат между ухото и рамото, докато ръцете му разгръщаха няколко листа хартия.

— Здравейте?

— Инспектор Маклейн — представи се той и показа служебната си карта, без да каже нищо повече.

— Ще трябва да говорите с Джим. Джим Бъроуз, той е вътре. Просто минете по пътеката и ще го намерите.

— Благодаря — отвърна Маклейн и се запъти към вратата.

Пожарникарят извика след него:

— Ей, почакайте! Имате нужда от това. — Сочеше две предпазни каски.

Маклейн се върна да ги вземе и подаде едната на детектив Робъртсън.

— Не че ще ви опазят кой знае колко, ако някоя стена се срути отгоре ви — добави пожарникарят.

Нахлупили предпазните каски, двамата детективи влязоха през предния вход на сградата. Пред очите им се разкри сцена като от филм за Лондон през Втората световна война. Огънят беше угасен изцяло, но почти нищо не беше оцеляло. Виждаха се само счупени керемиди, тук-там парчета обгорели греди от покрива или пода. Тясна пътека, разчистена от отломките, правеше широк кръг около големите купчини в средата и водеше към вътрешността на сградата. Маклейн вдигна поглед и забеляза студените сиви облаци, разнасяни от вятъра. Зърнати за секунди на фона на почернелите каменни стени, те създаваха илюзията, че цялата сграда се върти с голяма скорост. Той побърза да отмести поглед и залитна леко, подведен от измамното усещане за движение. Детектив Робъртсън, който бе на няколко крачки от него, изглежда, не беше забелязал нищо.

Откриха двама разследващи пожарникари на малка разчистена площадка в централната част на сградата. Те се съвещаваха над прегънат строителен план на приземния стаж. При приближаването им единият от тях вдигна поглед и присви очи.

— Джим Бъроуз? — попита Маклейн.

— Да. А вие сте?

Маклейн се представи.

— Току-що говорих с пазача на сградата и реших да намина, за да разбера какво става при вас. Знам, че все още нямате много информация за мен.

— За информацията сте прав. Все още се опитваме да разберем откъде е започнало всичко. Мисля, че е било някъде около мястото, където стоим в момента, но това не обяснява защо огънят се е разпространил по този начин.

— Какво имате предвид?

— Ами, съдейки по това как изглежда подът тук, това е мястото, където пламъците са били най-силни — обясни Бъроуз. — Но според тези планове тук няма нито носещи греди, нито нещо подобно. Дори и на това място да е имало огромна купчина дървени палети или нещо от този род, не би трябвало цялата сграда да пламне и да изгори така.

— Има ли някакви следи от запалителни вещества?

— Не и от обичайните. А и миризмата им щеше да се усети дори и след всичко това. Внимавай, момче! Да не искаш да се озовеш под грамадата! — извика пожарникарят.

Маклейн погледна по посока на предупреждението, отправено от Бъроуз, и видя детектив Робъртсън, покачен върху купчина натрошени тухли, висока почти колкото него. Той се взираше в едва крепящите се останки от покрива. Малко след това се разнесе ужасен грохот и детективът изчезна.