Джеймс Осуалд
Книга на душите (16)

16.

Джим Макдугъл, по-известен като Бръснача, живееше в бивша общинска къща в един от по-скромните райони на Калтън, но жилището му изглеждаше така, сякаш не беше за това място. През годините бяха правени няколко опита за облагородяване на квартала, но като цяло той си беше останал клоаката, превърната в бойно поле от бандата Тонгс през шейсетте и седемдесетте години. Единствената разлика беше в това, че престъпленията бяха придобили известна изтънченост. Местните проститутки вече говореха английски с източноевропейски акцент, а наркотиците се предлагаха в дизайнерски опаковки. Бандитите, които ръководеха местния бизнес, обаче си бяха все същите.

Маклейн седеше зад волана на служебната кола, доволен, че е от по-старите модели и като цяло не си струваше да бъде открадната. До него детектив Макбрайд оглеждаше разсеяно лъскавия си костюм. Тъй като бе нов и в цивилно облекло, нямаше да се досетят, че е полицай.

— Обадил си се в Стратклайд и си им казал, че ни трябва подкрепление от местните, нали? — попита Маклейн и хвърли поглед през мръсното предно стъкло, оглеждайки улицата за нещо, което поне малко да прилича на полицейска кола.

— Разбира се, сър. Говорих с детектив Кумс. Казах му, че ще бъдем тук в шест. Той каза, че ще прати някой да ни посрещне.

Маклейн погледна часовника на таблото. Беше шест и половина. Стояха и чакаха тук вече четиридесет минути.

— Искате ли да му се обадя отново? — попита Макбрайд и измъкна тежката радиостанция от джоба си.

— Не. Имам по-важна работа за вършене от това да чакам някакъв си местен да си размърда задника. Хайде! Давай да приключваме с това.

Входната врата се отвори миг преди Макбрайд да почука. Мъжът, който се изправи пред тях, изглеждаше така, сякаш можеше да мине през входа само странично. Гръдният му кош беше огромен, ръцете му до лактите имаха обиколката на бицепса на културист и сигурно беше висок над два метра.

— Ъммм, господин Макдугъл? — попита Макбрайд.

Маклейн не посмя да го поправи.

— Вие пък к’ви сте, по дяволите?

— Инспектор Маклейн от полицейския участък на Лодиан и Бордърс — представи се той и показа служебната си карта. — А това е детектив Макбрайд.

— И аз така надуших. Защо ни наблюдавате?

— Чаках колегите ни от районното в Стратклайд, но изглежда, са се забавили някъде. Вижте, не е каквото си мислите. Става въпрос за Одри, дъщерята на господин Макдугъл.

Чуха се странни звуци, сякаш деряха живо някакво малко животинче. Някой тичаше в коридора зад масивния гръб на господина. След миг той беше изблъскан с лакът встрани и една дребна бледа жена изскочи от къщата.

— Моята Одри! Намерили сте я? Тя… добре ли е?

Очите на Джени Макдугъл се стрелкаха ту към Макбрайд, ту към Маклейн, а пръстите й се сключиха като за молитва. От устата й обаче не излезе и дума повече. Мъжагата сложи изненадващо нежно ръка на рамото й, след което я придърпа обратно в къщата.

— Тогава май е по-добре да влезете — каза той.

 

 

— Моля, извинете жена ми. Последните две години бяха много тежки за нея.

Бръснача изглеждаше по-дребен, отколкото предполагаха репутацията и снимката в полицейското му досие. А може би се дължеше на това, че предпочиташе да се огражда със здравеняци с огромни мускули, пред които всеки нормален мъж би изглеждал дребен. Освен исполина, който ги беше посрещнал на вратата, в къщата имаше още трима не по-малко едри мъжаги, които се допълваха като в комплект. Маклейн огледа просторната дневна, в която ги бяха въвели, и забеляза няколко професионални портретни снимки на изумително красива жена. Видяното го накара да заключи, че госпожа Макдугъл наистина беше понесла изчезването на дъщеря си много тежко. Успя също така да забележи неизбежната прилика между майката и дъщерята, но от това задачата му не ставаше по-лесна.

— Много съжалявам, господине, госпожо — започна Маклейн и кимна на Джени Макдугъл, която се беше свила почти в ембрионална поза на един от огромните фотьойли. — Наистина няма лесен начин, по който да бъде съобщена такава новина, но смятаме, че дъщеря ви може би е мъртва. Също така мислим, че смъртта й не е нещастен случай.

— Това да не е някаква извратена шега, инспектор Маклейн? Само дето на мен хич не ми е смешно! — обади се пръв Макдугъл. Гласът му със силен шотландски акцент напомни на детектива откъде главорезът беше придобил прякора си.

— Господине, мога да ви уверя, че това не е шега.

— Какво? Искате да кажете, че Вайълет може да е била убита?

Въпросът разтърси Маклейн. Първо, защото името му беше непознато, и второ, защото беше изречен от Джени Макдугъл. Лицето й сякаш бе загубило и последната си капка кръв и още повече бе заприличало на това на дъщеря й, докато лежеше на масата за аутопсии.

— Детектив, моля, покажете снимките — кимна Маклейн към Макбрайд.

Бяха в размер А4, лъскави и разпечатани същия следобед на цветния полицейски принтер. Не беше лесно да направиш така, че главата на труп да изглежда като нещо различно от това, което действително беше, но фотографът в патологията се беше постарал.

— В понеделник вечерта тази млада жена е била намерена в една река близо до язовир „Гладхаус“ — каза Маклейн. Подаде снимките на Макдугъл, като се опита да не забелязва треперещите ръце на гангстера и избягваше погледа му. Макдугъл ги погледна за по-малко от секунда и ги изпусна на пода, след което захлупи лицето си в шепи и прокара нервно пръсти през посивялата си коса.

— Казахте, в реката… удавила ли се е?

— Не, господине. Била е оставена там след смъртта си.

Изведнъж Макдугъл скочи на крака и вече не изглеждаше толкова дребен. Лицето му беше яркочервено от гняв, вените на челото му изпъкваха, очите му се отвориха широко. Беше достатъчно близо и Маклейн почти усещаше дъха му върху лицето си, но не се отмести. Имаше само два начина, по които можеше да се развие действието, и единият от тях никак не беше приемлив.

— Какво казахте, инспекторе? Била е убита?

Маклейн понечи да отговори, когато откъм пода се чу остър вопъл. Погледна надолу и видя Джени Макдугъл просната на килима, стиснала в ръка разпилените снимки и скимтяща като диво животно. Наведе се да й помогне, но Бръснача го изблъска грубо настрана, наведе се и вдигна жена си.

— Изведете я оттук! — каза той на единия от бодигардовете си. Джени се бореше и риташе, докато я изнасяха от стаята, но съпротивата й изглеждаше немощна, пречупена от двете години, изпълнени с тревога. Господи, големи смелчаги сте — каза Макдугъл, докато крачеше напред-назад, свивайки и разпускайки огромните си юмруци. — Какво, по дяволите, си мислехте, че правите тук? — извика той и махна с ръка към смачканите фотографии.

— Да приемам ли, че това е дъщеря ви, господин Макдугъл?

— Да, тя е — отвърна той и за пръв път лицето му изглеждаше така, сякаш наистина скърбеше. Очите му се напълниха със сълзи. Той подсмръкна мощно и избърса лицето си с ръкав. — Е, какво точно е станало? И защо ви трябваше толкова време, за да дойдете да ни съобщите?

— Не можехме да я идентифицираме. Беше открита гола и без лични документи. „Изчезнали лица“ не успяха да намерят съвпадение. Съжалявам за това, наистина трябваше да я идентифицират по-рано. Самоличността й беше разкрита едва когато разпратихме електронно копие на снимката й. Наричала се е Одри Карпентър.

Маклейн забеляза, че Макдугъл въобще не го слушаше. Мъжът беше отишъл до един от шкафовете и си наливаше голяма чаша скоч от грозновата кристална гарафа. Защо злодеите винаги наливаха уискито си в гарафи? Може би защото беше от евтиното, а се преструваха, че не е.

— Одри е живяла някъде в Единбург, без да се регистрира — продължи Маклейн. — Говорила е с журналист от вестник Скотсмън, доколкото знам, разказвала му е предимно за живота на улицата.

Макдугъл може и да беше гангстер, но със сигурност не беше глупак. Две бързи крачки го върнаха лице в лице с Маклейн, който се озова право пред обезумелия му поглед.

— Кой е? Онзи журналист. Искам името му.

— Знаете, че не мога да ви кажа това. Но мога да предам молбата ви за среща с него.

— Не ми излизайте с тия глупости, инспекторе! Дайте ми името! — извика Макдугъл и заби масивния си показалец в гърдите на Маклейн. Уискито в другата му ръка се люшна в чашата и от него се понесе несъмнен торфен аромат от Айлей. Дотук с теорията за евтиното уиски.

— Кога за последно видяхте дъщеря си, господин Макдугъл?

За миг думите просто увиснаха във въздуха и отекнаха в тишината, а лицето на Макдугъл потъмня още повече. След това той посочи рязко вратата и изръмжа като ядосан мечок:

— Изчезвайте!

Маклейн устоя още няколко секунди на свирепия поглед на гангстера, след което кимна на колегата си.

— Да вървим, детектив — каза, без да се обръща.

Макбрайд се изнесе от стаята като подплашена мишка.

— Ще си поговорим отново, господин Макдугъл — каза Маклейн и закрачи бавно към вратата.

 

 

— Май ще е по-добре да се покриете за някое време, сър. Дървеняка ви търси и не мисля, че иска да ви даде медал — посрещна го с усмивка дежурният сержант зад стъклото на приемната, когато раздразненият Маклейн се върна в участъка.

— Какво съм направил този път, Пийт?

— Нямам представа, но той кастри всеки, който му се изпречи пред погледа. Пак е изпаднал в кофти настроение.

— Нищо ново, значи. Знаеш ли къде е в момента, та да гледам да го избегна?

— Нямам идея. Просто се ослушвайте за него и всичко ще бъде наред.

Маклейн не беше чак толкова убеден, докато крачеше навътре в сградата. Неколцината полицаи, които подмина из коридорите, го изгледаха с притеснени физиономии, сякаш срещата с него носеше лош късмет. Оперативната зала беше почти празна, самотна фигура се бе проснала в един от столовете с крака, качени на бюрото. Маклейн хвърли поглед из стаята и изпита лека носталгия. Само преди няколко месеца се беше изнесъл оттук, за да се пренесе в малката кутийка офис на полицейски инспектор, но това място вече му липсваше.

— Имаше ли много работа тази вечер, Боб?

Детектив сержант Леърд успешно се престори на човек, току-що събудил се от дълбок сън, като почти успя да се стовари от стола си.

— Мамка му, изкарахте ми акъла! Видяхте ли се вече с Дървеняка?

— Не, и колкото по-дълго успея да отложа срещата, толкова по-добре. Имаш ли някаква идея за какво е искал да ме види?

— Не, обаче мога да ви кажа, че не изглежда особено щастлив.

— Сърцето ми се къса за него. Успя ли да прочетеш доклада от аутопсията на Одри Карпентър?

— На кого? — попита Навъсения Боб и на лицето му се изписа объркване.

— Мъртвото момиче, което открихме в Гладхаус. Одри Карпентър, известна още като Вайълет-Одри Макдугъл.

— Не знаех, че вече сме я идентифицирали. Кога стана това?

Маклейн се облегна на едно от бюрата.

— Точно след аутопсията. И познай кой я идентифицира. Джо Далглийш. Сега, за капак на всичко, трябва да се чувствам задължен.

— Дървеняка знае ли?

— Сигурно. Оставих съобщение на телефона му и доклад на бюрото още преди да тръгна. Мислех, че той вече ти е казал — отвърна Маклейн и изведнъж парченцата от пъзела си дойдоха на мястото. — Мамка му! Той не е бил в офиса и не си е прослушал съобщенията, нали?

— Предполагам, че не е. Вероятно затова в момента ви е толкова ядосан.

— Е, в такъв случай май е по-добре да отида да го намеря, преди да е направил нещо по-тъпо от обичайното. Междувременно ми се иска ти да се заемеш с това. Събери екип, намерете оперативна стая.

— Ъммм, само това имаме — отвърна Навъсения Боб и след кратък размисъл добави: — Сър.

— Какво? В момента няма свободна стая, която да използваме?

— Не.

— Даже и онзи килер, който използвахме за случая „Смайт“?

— Момчетата от техническата поддръжка го завзеха, докато им ремонтират изолацията в мазето.

— Няма ли нещо на първия етаж?

— Всичко е заето от отдел „Наркотици“.

— Чудесно. Как, по дяволите, при този недостиг на хора, не могат да се намерят свободни помещения? Не, не ми отговаряй, Боб. Само гледай да се справиш, става ли? Ще отида да видя защо Дървеняка си къса дрехите. А след това май ще имам нужда от едно питие.