Джеймс Осуалд
Книга на душите (56)

56.

— Днес изглеждаш необичайно напрегнат, Тони.

Едва ли можеше да стане по-зле. Беше изритан от собствения си случай и трябваше да напише подробен доклад, на който Дървеняка нямаше да обърне никакво внимание, а сега и това. Маклейн седеше на един от „неофициалните“ столове в кабинета на Макинтайър и разглеждаше мебелировката в стаята, опитвайки се да не среща погледа на Мат Хилтън. Психиатърът отново се беше въоръжил с любимата си химикалка и непрекъснато я включваше и изключваше.

— Възможно ли е причината да е в това, че случаят не върви добре? Разбрах, че тази сутрин е имало пресконференция за третата жертва.

„Ти ли не знаеш какво точно става“, помисли си Маклейн.

— Защо съм тук, Хилтън? — попита той.

— А ти защо мислиш, че си тук, Тони?

Маклейн вече не се връзваше на примамките на психиатъра. Ако тези сеанси бяха необходимото зло, през което трябваше да премине, за да си свърши работата, то просто трябваше да ги преживее някак си и да се държи възможно най-прилично.

— Мисля, че съм тук, защото началството ми смята, че имам нужда от психологическа помощ срещу стреса. Кой знае, може и да е права. Но досега имахме… колко? Шест сеанса? Още след първия решихте, че съм годен за работа. Защо тогава настоявате да продължавам да идвам? Не ви плащат на час, нали?

Хилтън се престори на обиден, след което се усмихна.

— Аз имам договор с участъка на Лодиан и Бордърс. От вас зависи как ще оползотворявате времето ми. Но ти си прав, Тони, годен си за работа. Освен това си подложен на огромен стрес, с който малцина биха се справили, най-добрият начин да се освободиш от това е да го споделиш. Карам те да продължаваме с тези сеанси, защото се надявам, че в крайна сметка ще започнеш да споделяш.

Маклейн се размърда на неудобния стол в опит да раздвижи схванатите си задни части.

— Добре тогава, значи, искаш да започна да споделям с теб. Хубаво. Какво ще кажеш да обсъдим профила на този нов убиец?

— Това е… — опита да възрази Хилтън, но след миг явно размисли и добави: — Окей. Какво за него?

— Ами, обикновено се концентрирате върху миналото. Знаем, че търсите самотник, някой, който е бил потискан от твърде взискателен родител, имал е травматично преживяване в детството, вероятно е бил малтретиран и т.н. Вече знаете, че аз не вярвам особено в подобни обобщения.

Хилтън кимна, но не отговори.

— Интересувам се повече от въпроса „Защо?“. Защо този човек е толкова обсебен от Андерсън, защо е решил да го копира точно сега?

— Ами, мислех, че отговорът на втория въпрос е доста очевиден.

— Заради смъртта на Андерсън ли?

— Именно. Трябва да разбереш природата на обсебването, Тони. Нашият убиец не просто боготвори Андерсън, той иска да бъде самият него. Но не може да пристъпи към последния си акт, докато обектът на подражанието му е все още жив. Смъртта на Андерсън му е дала разрешението да започне да убива, но подозирам, че се е подготвял за това от много години.

— Което отново поставя първия въпрос: Защо точно Андерсън? Да, има я онази проклета книга, но нея са я чели хиляди хора и никой от тях не се е превърнал в убиец психопат.

— Възможно е нашият убиец да набляга само на някои ключови черти от личността на Андерсън. Той си го представя като отражение на собственото си аз, като повторение на собственото си минало. Андерсън е бил сирак, нали?

— Така знам.

— Значи, много вероятно е и нашият убиец да е сирак или да е бил изоставен от родител, когото е обичал. Андерсън никога не се е женил, но нямаме данни някога да е имал хомосексуални наклонности. Предполагам, че просто му е било трудно да поддържа близки отношения с някого. Това е доста често срещано сред хора, които са били изоставени в ранна възраст.

— Значи, търсим сирак, който не може да създава близки приятелства — отбеляза Маклейн и почти се разсмя. — Не познаваме някой, който отговаря на такова описание, нали?

— Не си ти, нали? — изгледа го особено Хилтън.

— Това дори не е смешно, професоре.

— Прав си, извинявай.

— И все пак аз се интересувам повече от почитател номер едно на Андерсън, а не толкова от самия него. Какво ще направим, за да го намерим?

— Е, добре. — Хилтън отново прищрака химикалката си и я погледна така, сякаш за пръв път забелязваше, че е в ръката му. — Нашият убиец гледа на Андерсън като на ориентир. Вече споменахме, че е чакал Андерсън да умре, за да отвлече първата си жертва. Както казах, смъртта на Андерсън му е позволила да се идентифицира с него. А ако убиецът вече се е срещал с Андерсън, докато е бил още жив?

 

 

— Има ли някой в Абърдийн, който ти дължи услуга? — попита Маклейн.

Сержант Ричи вдигна глава от бюрото си, зад което седеше и щракаше с изумителна скорост на компютъра. Плодовете от усилията й през целия следобед бяха разпръснати около нея, а бележките по случая бяха нахвърляни в някакъв понятен само на нея самата ред.

— Не знам. Зависи за какво става въпрос.

Маклейн дръпна един стол от съседното незаето бюро и се стовари тежко върху него. Гърбът му все още беше схванат от стола в кабинета на Макинтайър.

— Трябват ми имената на всички, който са посещавали Андерсън, докато е бил в затвора в Питърхед, както и тези, които са му писали. Цялата информация, която може да бъде открита. Можем да проверим по обичайните канали, но кой знае колко време би отнело такова проучване.

— Не би трябвало да е проблем — отвърна Ричи и се намръщи. — Инспектор Рийд ръководеше разследването за смъртта на Андерсън. А той е човек, който настоява да се събират подобни данни, дори и всички да знаем отлично кой е извършителят.

— Ами виж до какво можеш да се добереш до края на днешния ден. След това искам двамата с Макбрайд да прегледате списъците и да ми дадете възможно най-много информация за всички, които са в тях.

— Ами докладът по случая, сър? — Тя грабна купчина листове и ги размаха, сякаш въпросът й не бе достатъчно ясен. — Дървеняка го иска на бюрото си до пет часа.

Маклейн погледна към часовника над вратата. Три без петнайсет. Къде ли беше отлетял денят?

— Повярвай ми, той така или иначе няма да го прочете. Просто подреди бележките си в хронологичен ред и сложи всичко в папка, така че да изглежда спретнато. Даже Сю от Административния отдел може да го направи вместо теб срещу обещание за малко шоколад. Този списък ми трябва веднага. Това е много по-важно от проклетите доклади за Дървеняка.

 

 

— Господи, какъв ден!

Маклейн седна на мястото до прозореца и посегна към недокоснатата халба бира, която вече го чакаше на масата. Беше студена, запотена и като цяло беше единственото приятно нещо, което му се бе случило през целия ден от събуждането му досега. Отпи голяма глътка и изгълта една трета от халбата наведнъж, преди да спре, за да си поеме дъх.

— Май си имал нужда точно от това — каза Фил, който седеше и се хилеше от отсрещната страна на масата. Собствената му халба беше почти недокосната.

— Опазил ме бог от журналисти! — каза Маклейн. — Да вървят по дяволите. Както и проклетите профайлъри.

— Нека позная, май пак пишат неприятни неща за полицията, а?

— По-зле. Налага ми се да работя с тях.

Маклейн разказа на приятеля си за пресконференцията, за заместник-началника на управлението и за Мат Хилтън. Беше прекарал целия следобед затворен в тясна стая с психиатъра и се чувстваше така, сякаш самият той беше подложен на анализ, а не човекът, когото се опитваха да хванат.

— Кълна се, че ако чуя още някой да споменава „разрешаване на конфликти“, ще стана и ще го фрасна — каза Маклейн и изпи съдържанието на халбата си до половината. — Както и ако чуя отново „Едипов комплекс“. Можеш ли да си представиш, имаше дори предположения, че Доналд Андерсън е убил всички онези жени, защото се е опитвал да преодолее това, че е бил изоставен като дете? Онзи перко каза, че избирал жени, които по някакъв начин му напомняли за някакъв идеализиран образ на майка му, а след това ги изнасилвал и убивал, за да си отмъсти. Господи! — възкликна той и изпи халбата си до дъно.

— Май наистина си стресиран — отбеляза Фил. — Никога преди не съм те виждал да се наливаш така. А и обикновено не обсъждаш случаите си, преди да са приключени.

Антъни разтри лицето си, взе празната халба и погледна остатъците от пяна на дъното й, след което отново я остави на масата.

— Извинявай, Фил, просто исках да се разтоваря от това. Всички наоколо дрънкат само за мотиви и планиране на престъпленията, както и за символичното значение на това или онова, а аз мога да мисля единствено за Кърсти и за това, което копелето й причини.

— Мислиш ли, че точно ти трябва да работиш по този случай? — попита Фил и посегна към халбата, но Маклейн го изпревари.

— Не, мой ред е да черпя, Фил. Знаеш правилата. — Той се измъкна иззад масата. — Всъщност аз поисках случая, молих се да ми го дадат. И няма начин да позволя на някого да го прецака.

Кръчмата беше препълнена, а зад бара имаше само една изтормозена барманка, която сервираше на цяла тълпа жадни студенти. Маклейн търпеливо изчака реда си на своеобразната опашка, докато се опитваше поне за малко да забрави за работата. Да забрави за все по-невероятните предположения на Хилтън. Да забрави нервите, които му струваше чакането на информация от Абърдийн. Да забрави, че трябваше да изгуби няколко ценни часа в писане на доклади за Дървеняка, които така и нямаше да бъдат прочетени. Да забрави… мамка му, кого ли заблуждаваше?

Взе две нови халби бира и пакет лют чипс, който захапа със зъби, и успя да се върне на масата след чакане, което му се стори около седмица. Фил все още не бе стигнал и до половината на първата си бира, така че може би времето не беше чак толкова много.

— А вие как прекарахте Коледа? Как е Рей? — попита Маклейн, след като отвори пакета чипс и го сложи на масата, така че и двамата да си вземат.

— Отчайващо — отвърна Фил и след кратък размисъл добави: — И за двете.

— Така ли? Рей не си ли пасна с вашите?

— Предполагам, че да. Поне отчасти. Но нали познаваш майка ми — дай й драма и тя ще я превърне в истинска криза. Рей така или иначе напълно е полудяла покрай сватбата. Представи си ги двете заедно, само им подпали фитила и стой надалеч.

— О, ясно. Е, поне двете са на достатъчно голямо разстояние и само от време на време ще ти се налага да ги търпиш едновременно.

— Да не повярваш! Говореха за това нашите да дойдат насам за няколко седмици, за да помогнат с организацията. Няколко седмици! — въздъхна Фил и отпи дълга глътка от бирата си, след което отправи заговорнически поглед на Маклейн. — Май ти е доста самотно в голямата стара бабина къща, Тони. Може би ти ще можеш да ги приютиш за известно време?

— Самотно ли? Кой ти каза? Ще ти споделя, че откакто се преместих там, доста хора започнаха да ме навестяват.

— Да, например Навъсения Боб и онзи момък Макбрайд, обзалагам се. Идват да ти изпиват уискито, нали ги знам какви са.

— Всъщност те май са единствените, които не са ме навестявали скоро. Преди Коледа идваха коледари. Ема също ми гостува един-два пъти.

— О, така ли? — усмихна се Фил и сръчка приятеля си в ребрата. — Я разкажи на чичо Фил всички подробности.

— Само в мечтите ти, Дженкинс. Един джентълмен никога не говори за такива неща.

— Значи, е имало и „такива неща“. Хм, става все по-хубаво и по-хубаво. Кажи ми поне, че си я поканил да дойде на сватбата. Рей ще пощурее, ако кажеш, че не си.

Маклейн погледна часовника си и огледа бара.

— Тя трябваше да дойде и да се срещнем тук, но не мислех, че ще закъснее толкова. Може би все още ми е ядосана.

— Да ти е ядосана ли? В какво си се забъркал пак, Тони?

Маклейн положи всички усилия да обясни, въпреки че въобще не можеше да разбере какъв точно е бил проблемът.

— Видях я в участъка днес сутринта, носеше някакви неща към хранилището за веществени доказателства. Каза, че ще дойде да се видим тук в осем, и всичко изглеждаше наред.

— Ох, въобще не разбираш жените. Може би в момента седи по турски на дивана си, гледа някакъв сълзлив филм по телевизията и яде сам-самичка сладолед направо от кофичката. И това е единствената компания, от която има нужда в момента. Утре ще ти се обади с някакво извинение, че е имала скапан ден и е заспала на фотьойла. Запомни ми думите.

— Но тя каза… — Антъни замълча, когато мозъкът му успя да осъзнае това, което казваше. Разбира се, Фил беше прав. Това беше просто малкото й отмъщение за пропуснатия обяд.

— Да знаеш, че ще се изяде от яд, задето е пропуснала приятната ми компания, хубавата бира и евентуалната възможност да хапнем кебап. Вместо това е трябвало да се задоволи с Мег Райън, Безсъници в Сиатъл и голяма кофичка сладолед. Кофти сделка, ако питаш мен.

Маклейн хвърли поглед от празната си халба към редицата бъчви с наливно пиво зад бара. Помисли си за скапания ден, който току-що беше свършил, и за този, който щеше да настъпи утре.

— Нещо за кебап ли спомена?