Джеймс Осуалд
Книга на душите (22)

22.

— Просто изчакай пред офиса, Тони. Няма да отнеме много време.

Думите отекваха в съзнанието на Маклейн, докато седеше на пластмасовия стол в коридора. Чувстваше се като провинил се ученик, изпратен при директорката. Питаше се в такъв случай какво ли бе направил сержант Дънстоун, който седеше на съседния стол. Полицаят не спираше да нервничи, играеше си с пръстите на ръцете, поглеждаше часовника, отваряше уста в опит да каже нещо и после я затваряше с пукащ звук. Иззад затворената врата на офиса на главен инспектор Макинтайър долитаха звуци от очевиден спор. Гласовете вътре се издигаха и снишаваха като морски вълни. Отделните думи не се чуваха, но емоциите, вложени в тях, бяха повече от ясни.

Сержант Дънстоун се изправи толкова рязко, че на Маклейн му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че вратата на офиса се е отворила. Още преди да стане, главен инспектор Калард излезе отвътре с маршова стъпка и изчезна. По буреносното му изражение можеше да се предположи, че нещата не се бяха развили изцяло според очакванията му.

— Всичко е наред, Джон — обърна се Макинтайър към сержант Дънстоун, преди той да е отворил уста, за да попита. — Няма да има дисциплинарно производство срещу теб.

Маклейн видя облекчението, което се разля по лицето на сержанта. Липсата на дисциплинарно производство означаваше липса на досадна бумащина. Нямаше да се създават излишни вълнения в работата. Нямаше да пречупят поредния новак с жълто около устата. С изненада установи, че приема новината с известно разочарование, примесено с удовлетворение, но това не трая дълго. Може би вече можеше да се върне на работа и да продължи с търсенето на убиеца на Одри Карпентър.

— Искам да разменим няколко думи.

Макинтайър го покани с жест в офиса си. Маклейн погледна към Дънстоун и му кимна в знак на благодарност с едно „Ще се видим в столовата“, след което последва главния инспектор в кабинета й.

— Мисля, че ще е добра идея да не правиш нищо, с което да вбесяваш „Професионални стандарти“ през следващите… не знам, може би всички оставащи години от живота ти — започна Макинтайър, след като се настани зад бюрото си, но не направи знак на Маклейн да седне. Той остана прав с надеждата, че каквото и да имаше да му казва, щеше да е кратко.

— Не знам как сте успели да ги убедите, госпожо, но…

— Наложи се да се бия със зъби и нокти за теб, Тони, ето как. Главен инспектор Казард искаше да бъдеш понижен до сержант и да бъдеш отстранен от разследващия екип. Честно казано, кадрите ми така или иначе все не достигат, дори и когато не се налага да се лиша от някой обучен детектив, който да се върне в Пътна полиция.

Маклейн потисна нуждата да възроптае срещу доста преувеличената санкция, предложена от Калард, но явно част от чувствата му се бяха изписали и на лицето му.

— Раб Калард е приятел на Чарлс Дъгит още от времето, когато двамата са били в „Тулиалан“, Тони. Това вероятно обяснява някои от по-крайните аргументи, които той изказа срещу теб.

— Не може да сте повярвали, че всъщност съм знаел за наркотиците. Аз…

— Разбира се, че не. Но си нарекъл Дъгит идиот в лицето. Освен това почти си отправил обвинение към един много влиятелен гангстер от Глазгоу, че е убил дъщеря си усмихна се леко Макинтайър. — Калард има контакти сред много важни хора, сред които е и заместник-началникът на управлението. Най-добре е да стоиш извън обсега на радара му възможно най-дълго време. Става ли?

— Разбирам, госпожо — отвърна Маклейн и понечи да си тръгне.

— Има още нещо, Тони.

Той спря и се обърна. Наистина ли беше очаквал всичко да приключи толкова лесно?

— Да?

— Знаеш, че трябваше да им дам нещо в замяна, нали? В противен случай Калард щеше да настоява за пълно разследване. Ще бъдеш в принудителен отпуск поне до приключването на разследването на Чарлс, а и двамата знаем колко време може да отнеме това. Ще се наложи да си вземеш още една седмица отпуск. Технически погледнато, това е временно отстраняване от работа до приключване на вътрешното разследване, но за пред медиите ще го афишираме като болничен.

Можеше да бъде и по-зле. Навъсения Боб вече правеше редовни посещения в дома му, за да го държи в течение на разследванията. Нямаше причина това да не продължи.

— Освен това трябваше да се съглася, че ще се подложиш на серия психологически консултации.

— Какво? — попита Маклейн и се олюля, сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. Защо?

— Заради стреса, Тони. За какво друго?

— Но аз…

— Това време на годината винаги е било трудно за теб. Не се съмнявам, че е така и сега, когато смъртта на Андерсън е в новините. Не си мисли, че не съм забелязала модела ти на работа. Да добавим и това, че загуби дома си. Не би било изненадващо, ако започнеш да допускаш някои дребни грешки.

— Но аз…

— Знам, знам — прекъсна го с вдигната ръка Макинтайър, — но както вече казах, наложи се да хвърля на „Професионални стандарти“ някой и друг кокал. Нищо няма да ти стане, ако отидеш на няколко терапевтични сеанса. Може дори да ти се отразят добре.

Котката на госпожа Маккъчън седеше на кухненския плот до старата готварска печка „Ага“, облизваше лапички и от време на време му хвърляше настоятелен поглед. Маклейн се беше отпуснал върху един от дървените столове пред голямата кухненска маса, с чаша чай в едната ръка и куп документи в другата, и се взираше замислено в пространството, докато се опитваше да осмисли подробностите около собствеността на покойната му баба. Полицейската работа беше едно: обичаше да се рови и в най-дребните детайли от разследването и да подрежда пъзела от доказателства, успявайки да превърне поне част от хаоса на всекидневието в някакъв своеобразен ред, но това тук беше друго. Дори месеци след смъртта на баба си нямаше признаци, че ще успее да подреди нещата. Сметки, акции, бонове и доверителни фондове, колони от танцуващи пред очите му цифри, за които беше сигурен, че все някъде свършват. Но трябваше да мобилизира цялата си воля и енергия, за да доведе нещата докрай.

Звънецът на входната врата прозвуча като добре дошло оправдание да се поразсее. Несъмнено беше Навъсения Боб, решил да се отбие, за да го държи в течение на случващото се в участъка. Допи остатъка от чая в чашата си и почти се задави с размекнатите остатъци от бисквита на дъното, след което зашляпа по чорапи по коридора към входната врата.

Отвън стоеше двуметрова камара от мускули и татуировки. Определено не приличаше на Навъсения Боб.

— Господин Макдугъл иска да говори с вас — каза мъжът.

— В отпуск съм. Ще трябва да говори със старши инспектор Дъгит — отвърна Маклейн и понечи да затвори вратата в лицето му.

— Господин Макдугъл иска да говори с вас. Сега.

Маклейн вдигна поглед към мутрата с раздалечени очи, в които нямаше и следа от интелект.

— Ще си взема палтото.

— Няма нужда.

Здравенякът отвори вратата още повече и отстъпи встрани. Макдугъл Бръснача беше застанал на пътеката пред входа и оглеждаше къщата. Ухили се злобно, когато видя Маклейн.

— Да разбирам, че май няма смисъл да се мъча да ви подкупя, а?

— Е, това наистина е велико, нали? Харесва ми как сте се подредили — заяви Макдугъл и се завъртя, за да огледа голямата всекидневна, в която Маклейн ги беше въвел заедно с огромния бияч. Всички мебели бяха покрити с калъфи против прах, щорите бяха спуснати преди много време, за да предпазят тапетите от избеляване. Стаята беше гостоприемна колкото изоставена крипта, но за Маклейн вършеше идеална работа.

— Какво искате, господин Макдугъл? — попита той и с едно движение смъкна покривалото на старинния, неудобно изтумбен диван, след което направи знак на гостите си да седнат.

— О, това прословуто единбургско гостоприемство! — възкликна Макдугъл и се настани на дивана. — Трябва да ви кажа обаче, че за днес вече съм си изпил чая.

— Защо сте тук?

— Попитахте ме кога за последен път съм видял дъщеря си, инспекторе. И двамата с вас знаем за какво става дума. Но сте ме разбрали погрешно. Аз обичах Вайълет.

Маклейн едва потисна импулса да измърмори: „Да, и аз така подочух“. Вместо това се облегна на ръба на камината и кръстоса ръце.

— Поразрових се малко след вашето посещение, знаете ли — продължи гангстерът. — Разбрах, че и вие сте изгубили близък, както изглежда. Доколкото разбрах, станало е нещо подобно на това с моето нещастно момиченце. Затова ли са възложили случая на вас? Решили са, че ще имате по-специално отношение?

Маклейн стисна зъби и потисна гнева, който изби в ярка червенина по бузите му. Погледна към бияча с дребните свински очички и бицепси като цепеници. Нямаше смисъл да се пита дали да не пристъпи към физическа разправа.

— Би трябвало да знаете, че не мога да обсъждам текущо разследване, дори и с роднина на жертвата.

— О, я стига, инспекторе! Слезте на земята! Мога да разбера всичко, което искам, за вашето разследване, и то само с едно телефонно обаждане. Само дето горкото ми момиченце лежи там в моргата. Била е отвлечена от някакво гадно копеле, той я е изнасилил, след това й е прерязал гърлото и е захвърлил тялото й. Сигурно се сещате, че не съм много щастлив от всичко това.

Значи, затова беше дошъл тук, да намекне по не особено деликатен начин, че разполага с добри връзки.

— Какво искате от мен, господин Макдугъл? Или просто сте дошли, за да довършим разпита, който започнах преди седмица? Защото, ако е така, ще трябва да говорите със сержант Леърд в участъка. Ако искате, мога да му се обадя. — Маклейн извади телефона от джоба си, но преди да е направил каквото и да било, Макдугъл скочи на крака и протегна ръка, за да го спре, сграбчвайки китката му с жест, който беше по-скоро знак на отчаяние, отколкото опит за насилие.

— Искам да го хванете, инспекторе. Искам да го хванете и да го затворите. — Гласът на Макдугъл беше тих, но твърд като стомана. — След това аз ще се погрижа за него.