Джеймс Осуалд
Книга на душите (57)

57.

Знае, че това е сън, преди да е видял каквото и да е. Страхът е тук и се стаява като стар познайник на дъното на съзнанието му. Като убиец. Като изнасилвач.

Мъглата го обгръща, гъста като катран и също толкова черна. За миг му се струва, че ще се задуши, но след това дишането вече няма значение. Остава само страхът.

Пред него се появява уличен стълб и лампата му прогонва част от тъмнината. Той е старинен, от ковано желязо и с голям стъклен фенер на върха, в който пламъкът потрепва при горенето на нискокачествена газ. Може да долови миризмата на сяра, на развалени яйца, с която е пропит димът, гъст като мъгла. Жив е.

Пред него улицата се разгръща като гръдния кош на мъртвец на дисекционната маса. Разрязана и обърната наопаки, за да разкрие откачените тайни, криещи се зад всяка фасада. Краката му са студени. Чувството го кара да погледне надолу, където влажните кръгли камъни проблясват като заоблени спирали от разпръснати черва. И когато отново вдига поглед, той вече е тук.

Не е изминало никакво време между отварянето на вратата и озоваването му в ярко осветения офис, но той си спомня магазина, който трябва да е прекосил. Тъмни прашни лавици, отдавна изпразнени от книгите, които са давали смисъл на съществуването на това място. Всички са изчезнали, освен една. Тя лежи отворена пред него.

Кърсти го гледа от отворената страница. Очите й са мъртви, а косата й е разпръсната около главата като тъмен ореол, потрепващ леко при всеки опит на река Лийт да я завлече в морето.

Той обръща страницата.

Одри Карпентър го гледа гневно, ядосана на света, на баща си, на глупавата си смърт. Тя се бори с въжетата, които я пристягат, и отплува по течението, когато те се разкъсват.

Той обръща страницата.

Кейт Маккензи плаче за изгубената си любов, докато се носи по гръб в леденостудените води на потока. От очите й се стичат сълзи и се плъзват по бузите й в безкраен поток. Водата тук е дълбока, обувките му са съсипани, а панталонът му е мокър. Усеща как се издига и го стяга за гърлото, заплашвайки да го събори и да се удави в морето от сълзи.

Борейки се за живота си, той отново обръща страницата.

Триша Лубкин се бори с невидими окови, крещи, пищи и изрича тихи проклятия. Главата й се мята напред-назад, докато се опитва да удари своя невидим безименен противник. Тогава погледът й улавя неговия и той чува упрека й, изречен с гласа на заместник-началника: „Защо не ме потърси по-рано? Защо го остави да ме убие?“.

Изпълнен с чувство за вина, той отново обръща страницата.

Следващата е празна. Пергаментът е чист и гладък, готов да поеме следващата душа. Докато го гледа, от нищото започват да се появяват линии. Образуват правоъгълник в горната част на листа — рамката на новата, все още неясна картина. Обзема го още по-силен страх, който впива ноктите си още по-дълбоко в плътта му, и той не може да избяга. Не може да обърне страницата. Не може да обърне глава или да затвори очи. Може само да гледа, докато образът се появява пред него като при проявяване на фотография. И също като в тъмната стаичка, всичко наоколо е оцветено в адски нюанс на червеното.

Знае какво вижда дълго преди образът да се изчисти. Жена, легнала с разтворени крака върху изцапан с петна от кръв матрак. Ръцете и краката й са закопчани с вериги за железните рамки на старо легло. Тя е гола и неподвижна, не може да се разбере дали е жива или мъртва. Опитва се да види лицето й, въпреки че много добре знае коя е. Виждал е това тяло и преди.

А под картината започва да се образува дума със стилизирана заглавна буква Е.