Джеймс Осуалд
Книга на душите (40)

40.

Беше ранното утро на деня след Коледа. Повечето от хората все още бяха в леглата си, дирейки в съня спасение от махмурлука или от разочарованието си. Маклейн седеше на кухненската маса, обгърнал с ръце чашата си с кафе, и наблюдаваше изгрева през прозореца. Студените слънчеви лъчи отскачаха от тънкия слой лед, покрил всичко наоколо. Котката на госпожа Маккъчън лежеше свита на кълбо върху килимчето пред готварската печка и мъркаше. Всичко друго беше потънало в тишина.

Антъни взе новия мобилен телефон, който лежеше на масата пред него. Изглеждаше ужасно тънък, имаше огромен екран и твърде малко бутони. Погали го разсеяно с палец и прегледа менюто с икони, което помнеше бегло от демонстрацията в магазина преди няколко седмици. Май имаше нужда от някой тийнейджър, който да му покаже как точно работи тази джаджа, или да попита детектив Макбрайд, който не бе далеч от тази възраст.

Списъкът с контактите му беше отчайващо кратък: Навъсения Боб, участъкът, Макбрайд, моргата. С усмивка забеляза, че и телефонът на Ема е тук. Навярно го беше въвела сама, докато всички от компанията в кръчмата разглеждаха новата му технологична джаджа. Малко дръзко от нейна страна. А може би беше оправдано? Все пак беше спала в леглото му, макар и без покана. Беше я водил два пъти на вечеря, освен това тя отдели един следобед да му помогне с възстановяването на гардероба, което със сигурност беше направило досадното пазаруване малко по-поносимо. Но всяка искра, прелитала между тях, беше угасена от тренираното му безразличие. Мат Хилтън би казал, че избягва всякакво задълбочаване наличните отношения, и този противен глупак щеше да се окаже прав.

Разбира се, това можеше и да е номерът на някого другиго, който си беше направил приятелска шега. Навъсения Боб много си падаше по подобни номера.

Въздъхна, остави телефона на масата и забеляза, че цветът на екрана му се е променил. Някак си беше успял да натисне иконката за започване на разговор, без да разбере. Грабна телефона и трескаво затърси бутона за затваряне, откри го и го притисна с палец. Надяваше се, че не е успял да се свърже, все пак беше много рано сутринта. Особено за 26 декември.

Би отишъл в участъка да се зарови в постоянно растящите купчини документи, които заплашваха да погълнат офиса му, ако главен инспектор Макинтайър не му беше описала доста красноречиво всичко, което възнамеряваше да му направи, ако го хване да се мотае в близост до сградата. Това означаваше, че трябва да си измисли някакво друго занимание, най-вероятно да се зарови в постоянно нарастващите купчини документи, които се бяха натрупали след смъртта на баба му.

Звънът на телефона го накара да подскочи от изненада. Дори котката на госпожа Маккъчън спря да мърка и вдигна глава в израз на възмущение. На екрана светеше името „Ема Беърд“, така че поне щеше да разбере дали това беше шега или не.

— Ало?

— Кой е?

Не беше шега. Беше Ема и всъщност не звучеше много раздразнено.

— Ъ… Ема?

— Да. Кой е? Имаш ли изобщо представа кое време сутринта е?

— Съжалявам, Тони Маклейн е. Не исках да те събудя.

— Всичко е наред. Така или иначе бях будна.

„Не умее да лъже“, припомни си той.

— Как ти хрумна да ми позвъниш все пак?

— Извинявай, беше неволно. Мислех си, че съм прекъснал, преди да иззвъни.

— Все още не разбирам как… О, да. Аз сама записах номера си в телефона ти, нали?

— Нещо такова, да.

— Значи, с моите камъни по моята глава — каза тя. Чу се приглушен шум, сякаш местеше телефона от едната ръка в другата. — Е, защо си буден в… Исусе!… Толкова ли е рано? Май работиш по някакъв важен случай.

— Всъщност си взех почивен ден. Отпуснах му края — отвърна той и още докато изричаше думите, съжали.

— В такъв случай, инспекторе, знам едно място недалеч оттук, което ще е отворено в този безбожен час дори днес. Кафене „Лофтис“, знаеш ли го?

— Да, знам го. Но скоро не съм ходил там.

— Не вярвам да се е променило много. Да се срещнем там след половин час, за да се убедиш сам? Ще почерпиш една закуска.

Историята не помнеше кой е бил първоначалният Лофти, но със сигурност не беше сегашният собственик на заведението, който се подвизаваше под името Алфонс и беше висок метър и петдесет. Като трето поколение шотландо-италианец, Алфонс сервираше хубаво кафе и закуски, откакто Маклейн се помнеше, а човек трябваше да стане наистина много рано сутрин, за да намери кафенето му затворено, включително и в деня след Коледа. Както обикновено, щом стигна там, четиридесет минути след разговора с Ема, повече от половината маси бяха вече заети. На нито една от тях обаче не се виждаше самата Ема.

Маклейн поръча кафе и баничка с бекон, след което се оттегли на маса в ъгъла и погледна телефона си за пропуснати съобщения. Двамата влюбени на съседната маса се гледаха в очите и не забелязваха нищо друго около себе си, включително и стареца с палтото, опръскано с кал, който ги наблюдаваше с настойчиво любопитство от масата в далечния ъгъл. Повечето други хора в заведението, изглежда, бяха работещи на смени, нещастниците, които бяха изтеглили късата клечка от коледната лотария. А в другия ъгъл имаше двама полицаи от техния участък. Явно все още не го бяха забелязали, но това беше само въпрос на време. За секунда Маклейн си помисли дали да не се измъкне от кафенето и да офейка на мига. Беше готов на всичко, само и само да се измъкне от неизбежните коментари, които щяха да последват, когато го видеха с Ема.

Но вече беше твърде късно. Вратата се отвори със звън на камбанки и едно дълго, тежко палто, увенчано с разрошена къса черна коса, се подаде на прага.

Само по себе си, нямаше нищо срамно в това да се срещне с колега за закуска и въпреки това Маклейн стисна зъби, когато Ема потропа с крака, изтръска палтото и шала си от снега и извика на Алфонс: „Ама че гаден студ е сковал навън, Ал!“. Всички погледи се обърнаха към нея, дори влюбените прекъснаха нежното си съзерцание и се огледаха, за да видят каква е тази суматоха.

— Харесвам студа — отвърна Алфонс с интересния си единбургско-милански акцент. — Той води всички красиви дами в малкото ми кафене.

— С ласкателства далеч ще стигнеш, Ал, но тази сутрин съм с друг. Някой ми дължи закуска — заяви Ема и се огледа, след което добави: — А, ето те и теб, Тони.

Ако беше размахала ръце и заскачала на място, едва ли срещата им щеше да е по-очевидна. Въпреки това той се усмихна, изправи се и дръпна стола й, след което тя се отпусна на него с грацията на умиращ лебед.

— За миг си помислих, че няма да дойдеш — каза Маклейн.

— За миг си помислих да не дойда — отвърна тя и смъкна плетените си ръкавици без пръсти, обагрени във всички цветове на дъгата. Пъхна ги в джоба си и добави: — Не е никак хубаво да събудиш едно момиче толкова рано сутринта.

— Извинявай, беше грешка. Нали знаеш как съм с технологиите — отвърна Маклейн и взе телефона си от масата, където го бе оставил. — А и ако не беше записала номера си в телефона…

— О, изведнъж всичко стана по моя вина, така ли? — нацупи се Ема, но след миг устните й се разтегнаха в широка усмивка. — Можеше да се озовеш седнал тук с Навъсения Боб, а не с мен.

— Е, погледнато от тази страна, направо си е хубаво, че си го записала.

Последва кратък миг на неловко мълчание, нарушено от пристигането на Алфонс с кафето и баничка с бекон. Ема си поръча същото и отново се обърна към Маклейн:

— Хубави подаръци ли ти донесе Дядо Коледа тази година?

За миг се замисли какво ли значеха думите й. Отдавна беше спрял да праща поздравителни картички, а от няколко години не бе получавал никакви подаръци. Не беше останал никой, който да му ги подарява.

— Е, обичайните неща — излъга той. — Как е при теб?

— Горе-долу — направи неопределен жест с ръка тя. Темата за разговор изглеждаше почти изчерпана.

— Не си се прибрала у дома, в Абърдийн, за Коледа тази година. — Маклейн осъзна безсмислието на репликата си и в последния миг добави: — Очевидно.

— Не можах — отвърна Ема и зарови в джоба си за своя телефон. — Бях дежурна. Проклятието на бездетните. Все на нас се пада да работим през антисоциалните смени.

Тя остави очукания си телефон на масата и се пресегна за новия лъскав апарат на Маклейн.

— И все пак някои от нас се сдобиват с лъскави играчки. Май това е предимството да си инспектор, а не смотан технически изпълнител.

Антъни понечи да уточни, че е купил телефона със собствени пари и че не вижда нищо смотано в техническата работа, но преди да отвори уста, телефонът му иззвъня в ръцете на Ема. Тя докосна дисплея и го вдигна до ухото си.

— Здравейте, това е телефонът на инспектор Маклейн — обяви тя. Намръщи се на онова, което казаха от другата страна на линията, и подаде апарата на собственика му. — За теб е. Навъсения Боб.

— Какво става. Боб? — попита Маклейн.

— Щях да ти съобщя за пожара, но предполагам, че вече си на мястото, щом Ема е с теб. Защо тя вдига телефона?

Маклейн усети как бузите му се зачервиха и се зачуди защо.

— Ъъъ, за какъв пожар говориш, Боб?

Последва кратка пауза, преди детективът да отговори. Достатъчно време монета да падне на пода и да издрънчи.

— В Слейтфорд, сър. Стара фабрика, превърната в жилищна сграда. Пожарът е избухнал около два часа тази нощ. Пожарникарите вече са успели да го потушат, но по всичко изглежда, че имаме още един от нашите мистериозни палежи.

— По нареждане на главния инспектор днес съм в отпуск, Боб.

— Да, чух. Нямаше да те притеснявам, но реших, че ще искаш да знаеш. Този път имаме и две жертви — скитници, които са се криели от студа.

— Те ли са запалили огъня? — предположи Маклейн.

Звучеше правдоподобно, а и случаят беше по-различен от пожарите в празните заключени сгради, които разследваха досега.

— Не и според пожарникарите. Аз самият тъкмо тръгвам натам.

— Значи, ще се видим там. Знаем ли вече самоличността на жертвите?

— Мъж и жена са. Все още не знаем кои са, но може да извадим късмет.

— Така ли?

— Имало е и трети скитник, който е бил сред пламъците и е оцелял.