Джеймс Осуалд
Книга на душите (41)

41.

Навъсения Боб все още не беше пристигнал на мястото на пожара, когато Маклейн и Ема дойдоха с очуканото й старо пежо. Беше я помолил да го откара, когато и нейният телефон иззвъня скоро след неговия, за да й съобщят, че трябва да отиде на мястото на вероятен палеж. Имаше момент на неловка тишина, докато двамата седяха в колата и се взираха в изгорелите останки на старата фабрика, заобиколена от пожарникари и полицейски коли.

— Май, технически погледнато, все още ти дължа една закуска — каза Маклейн.

— Така си е, инспекторе. Може да се превърне във вечеря. Ще ти се обадя — каза тя и направи универсалния знак с ръка до ухото, сякаш говореше по телефон. След това изскочи от колата и тръгна към очукания бял бус на криминалистите, без да му даде шанс да каже нещо.

Маклейн откри Джим Бъроуз пред входа на сградата. Фасадата изглеждаше общо взето невредима. Черните опушени следи от сажди по стените над изгорелите прозорци бяха единствените видими следи от пожара. Покривът също беше непокътнат поне в средната си част, където все още се издигаше малка куличка. Несъмнено представляваше архитектурна декорация за прикритие на комините или нещо подобно. Голямата табела, прикрепена на стената, беше изкривена и почерняла, полуразтопена от горещината, но на нея все още се виждаше познатото лого на „Рандолф Дивелъпмънтс“. Маклейн се опита да си спомни дали това не беше една от сградите, чиито макети бе видял в офиса в Лоунхед, но оттогава през главата му бяха минали много неща и не успя да се сети.

— Добро утро, инспекторе — посрещна го Бъроуз с крива усмивка. — Вече хранех надежда, че няма да има повече от тези.

— Сигурни ли сте, че е същото като преди? Чух, че вътре е имало хора.

— Вярно, това е разликата. Но не мисля, че те са го подпалили. Насам. — Бъроуз му подаде предпазна каска и тръгна към големите стоманени врати, които водеха към вътрешността на сградата. Бяха затворени, но малката врата, вградена в едното крило, беше открехната. Черни саждени петна се разпростираха над отвора, сякаш бяха успели да обърнат гравитацията.

— Да приемам ли, че сте проверили за скрити мазета? — попита Маклейн.

— Да, тук е безопасно — отвърна Бъроуз и влезе. Антъни го последва.

Отвъд вратата беше хаос от рухнали почернели подпори и изгорели отломки, покриващи пода. Навсякъде се носеше ужасният влажен мирис на наскоро изгасен огън. И като връх на всичко слабата, но натрапчива миризма на изгорена вълна, която полепваше по небцето като евтин бургер с пържени картофи.

— Успяхме да стигнем дотук достатъчно бързо, за да спасим покрива. Почти.

Бъроуз вдигна поглед към пресичащите се високо над главите им подпорни греди. Няколко от плочите на покрива липсваха, стъклата на оберлихта бяха изпочупени и отломките се бяха посипали сред останалия боклук на пода, сякаш за да вгорчат още повече живота на разследващия екип.

— Къде бяха телата? — попита Маклейн.

Бъроуз посочи един ъгъл в предната част на сградата, където малка врата водеше към нещо, което вероятно преди затварянето на фабриката е било офис помещение. На вратата се появи облечен в бяло криминалист, мъкнещ тежко алуминиево куфарче.

— Вие ли ги преместихте?

— Мислехме, че са още живи. Оказа се, че единият наистина е.

— Значи, не са обгорели?

— Не и сериозно. Имат предимно повърхностни изгаряния по лицето и ръцете. Те са скитници, били са навлечени добре. Мисля, че са се задушили от дима.

— Къде са телата сега? — Маклейн се огледа. Смяташе, че ще види телата, положени в разчистено пространство, очакващи дежурен лекар да потвърди състоянието им, да посочи час на смъртта и да изчезне обратно вкъщи.

— Линейката е отпред. Оцелелият вече е закаран в болница.

— Не смяташ, че те са запалили огъня, така ли? — попита отново Антъни.

— Не. Те само са се скрили тук. — Бъроуз посочи малкия офис. — Там беше целият им багаж.

— Багаж?

— Постелки за спане, найлонови торби, единият от тях имаше и стара раница.

— Логично, струва ми се — отвърна Маклейн. — В такъв случай откъде е тръгнал огънят?

— Ето там — отвърна Бъроуз и си проправи път през отломките.

Антъни го последва, като внимаваше да стъпва само на местата, откъдето беше минал пожарникарят. Придвижиха се към вътрешността на сградата, заобиколени от всички страни с увиснали греди и счупени плочи от покривното покритие, докато накрая се озоваха в обширно чисто пространство в центъра. Когато вдигна поглед нагоре, Маклейн видя куличката, издигната на върха, която сега се виждаше през срутения таван. Тя се крепеше на мястото си само от здравия гредоред в четирите края на сградата.

— Ако се съди по разпространението на огъня и състоянието на тези тук… — Бъроуз посочи няколко метални стълба с олющена и напукана от горещината боя. — … бих казал, че огънят е започнал тук. Не мога да кажа единствено как е пламнал. Наоколо няма видими следи от запалителни вещества, няма и кабели. Изглежда така, сякаш пламъкът се е появил изведнъж от нищото.

— Значи, нищо по-различно от предишните пожари — отбеляза Маклейн и бавно се завъртя в кръг, като се опитваше да си представи мястото, преди огънят да го опустоши отвътре. Бъроуз го дари само с едно красноречиво, но съвсем безполезно свиване на широките си рамене.

— Да, точно като при останалите — каза той.

 

 

Болница „Уестърн Дженерал“ не беше любимото място на Маклейн. Имаше твърде много спомени, свързани с нея, и нито един от тях не беше щастлив. Когато мина през централния вход, си спомни, че все още не е посетил детектив Робъртсън, който лежеше в гипс, докато останалата част от света празнуваше Коледа. Още едно нещо, което трябваше да направи… когато намери време.

В болничната стая имаше половин дузина мъже на възраст от деветнайсет до деветдесет години. Лицата им бяха придобили онази нездрава бледнина, характерна за хората, прекарали дълго време в болница. Всички го изгледаха подозрително, когато дръпна завесите около леглото, на което спеше скитникът. Маклейн беше готов да го изчака да се събуди, но веднага щом си дръпна стол и седна, клепачите на мъжа примигнаха и ръката му затрепери.

— Как се казвате? — тихо попита Антъни.

Скитникът отвори очи. Отначало погледът му блуждаеше, но след миг се ококори от страх. Опита се да се изправи и се закашля от усилието. Тръбичката на системата, включена към ръката му, се опъна и за миг Маклейн помисли, че ще изскочи от вената.

— Успокойте се. Намирате се в болница, помните ли? В безопасност сте.

Мъжът постепенно дойде на себе си и спря да шава, но очите му все още шареха трескаво насам-натам, докато се опитваше да осъзнае къде е. Свободната му ръка посегна към тръбичката на системата, а мониторът за сърдечния ритъм на пръстите му полудя.

— Всичко е наред. — Маклейн се пресегна и леко докосна ръката на мъжа. Допирът, изглежда, помогна. Човекът веднага фокусира поглед върху него и спря да се движи.

— Кой си ти? Къде съм? Къде са ми нещата?

Гласът на скитника беше дрезгав, но трудно можеше да се прецени дали е заради вдишания дим или поради продължителна злоупотреба с вредни субстанции. Сега, когато спря да се мята, Маклейн можеше да го разгледа по-добре. Наистина нямаше кой знае какво за гледане. Лицето му беше измито, но прошарената му коса все още бе сплъстена и мръсна и имаше брада, която явно бръснеше не повече от веднъж на две седмици. Но и това не беше достатъчно, за да скрие дълбоките резки и бръчките по отпуснатата му кожа, които издаваха, че човекът някога е бил пълен.

— Как се казвате? — попита отново инспекторът.

— Кой пита?

— Тони Маклейн — отвърна. Нямаше смисъл да обяснява, че е от полицията, поне не и сега. Така нямаше да научи нищо от него.

— Аз съм Тапър. Имаш ли фас? — попита мъжът и се изсекна. За момент Маклейн помисли, че ще се изплюе на пода.

— Това е болница, господин Тапър. Тук не може да се пуши.

— Тапър… Само Тапър. Разбрах. В наши дни май вече никъде не може да се пуши. Как се озовах тук?

— Попаднали сте в пожар в старата сграда на фабриката в Слейтфорд. Какво правехте там, господин Тапър?

— К’во мислиш? Криех се на топло.

— Ами приятелите ви? Кои бяха те?

— Не знам. Само няк’ви хора — сви рамене мъжът. — Вече няма много места, дето човек може да се прибере на топло. Ако си намериш такова, не се оплакваш, че там вече може да има някой друг.

— А какво точно стана? Запалихте си лагерен огън и седнахте около него с бутилка метилов спирт?

— Майната му на метиловия! Няма да ме видиш да пия такъв боклук! От него се ослепява.

Маклейн се облегна на стола си и се замисли за момент.

— Но все пак сте палили огън.

— Ти си ченге, нали? — попита Тапър и подуши въздуха пред себе си, въпреки че наоколо доминираше само собствената му миризма, дори и след като някоя нещастна сестра бе направила усилие да го измие. — Мога да ви надуша от километри.

— Прав сте — отвърна Маклейн. — Аз съм инспектор от полицията, но както виждаш, дошъл съм сам. Наоколо няма офицер да си води бележки. Това е само неофициален разговор и ако ми помогнете, бъдете сигурен, че такъв ще си остане.

— Тъй ли? И как така? — изсмя се Тапър.

— Обещавам — повтори Маклейн и улови погледа на скитника, като настойчиво го задържа за миг. — Вижте, знам, че сградата е била празна. Не сте направили нищо лошо, задето сте се промъкнали там, за да се скриете от студа. Но в същото време сте нарушили чужда собственост и сградата, в която сте се намирали, е изгоряла. Двамата ви приятели са загинали при пожара.

— Те не ми бяха приятели — отвърна Тапър, но Маклейн забеляза в очите му искрица несигурност.

— Може да са били, може и да не са, но единствено вие сте оцелели, а това може да ви довлече цял куп неприятности. Ще започнем да ровим в миналото ви и не се знае какво ще намерим. — Антъни почувства съжаление към възрастния човек. Успя да види истинското му лице — не това на скитника, не на човек, криещ се зад прякор. Мъжът беше стар и очевидно животът му не бе от най-леките. Той се отпусна на белите възглавници, сякаш нещо най-после беше успяло да го смаже изцяло.

— Какво искаш от мен, ченге?

— Видял си как е изглеждало онова място преди пожара. Кажи ми.

— Няма кой знае какво за казване. Беше много тъмно.

— Добре. Как влязохте?

— Отзад. Имаше една врата, която не бяха заковали хубаво. Може би малко я понасилихме, но какво от това?

— Значи, влязохте и какво стана после? Поогледахте се и решихте да се настаните в задната част, далече от помещението на фабриката. Защо не останахте в главната зала?

— Защото там имаше проклета камина, затова! А и в залата имаше всякакви боклуци, които можеха да горят.

— Какви боклуци например?

— Не знам. Палети, кашони, строителни неща. Тогава казах на стария Клуни: „Тук направо си плаче за инцидент“, и май съм бил прав, а?

— А как пламна всичко? Ако не сте били виновни вие с приятелите ти?

— Ти си от полицията, ти ми кажи. Знам само, че навън беше адски студ, когато излязох да пикая. А след това помня, че цялото място беше в пламъци. Никога не съм виждал нещо да гори толкова бързо. Бяхме затворени като в капан в оня офис. Единственият път навън беше през централната зала, а трябваше да сме луди, за да го пробваме.

— И нямаш никаква представа как е пламнало всичко?

Възрастният човек се закашля, огледа се за нещо, в което да се изплюе, и преглътна с нежелание.

— Не беше естествено. Само това мога да кажа. В един момент бях като в шибан фризер, в следващия сякаш бях умрял и се бях озовал право в ада.