Джеймс Осуалд
Книга на душите (32)

32.

Не съзнаваше какво точно, но нещо в морето от журналисти пред него подхранваше нощните му кошмари. Вероятно бяха жадните за сензации глави, издадени напред върху източените вратове, които му напомняха за страшните комикси, които гледаше като дете. Или пък се дължеше на миризмата им — комбинация от страх и умопомрачителен тестостерон. Каквато и да бе причината, Маклейн мразеше пресконференциите повече от всичко друго в работата си. А това включваше и съобщаването на лоши новини на хората, загубили близък.

За да изкупи вината за изчезването си предишния ден, той се съгласи да участва в настоящия брифинг и да отговаря на въпроси за разследването. И ако нещо изобщо би могло да влоши положението, това бе фактът, че от едната му страна стоеше сержант Дан Хуей от службата за връзки с обществеността, а от другата му страна бе главен инспектор Макинтайър. Не му трябваше диплома по психология, за да познае, че нито един от двамата в момента не беше особено благоразположен към него. Старши инспектор Дъгит надничаше от задната част на залата, ухилен до ушите.

— Дами и господа — започна Макинтайър, — благодарим ви, че сте тук. Сигурна съм, че всички сте наясно с естеството на това престъпление. Миналата вечер нямахме възможност да ви предоставим повече информация. Но за да избегнем сензационни публикации, смятам, че е нужно да ми осведомим за всичко, с което разполагаме досега.

— Госпожо главен инспектор, можете ли да потвърдите… — Глас от дъното на залата: женски, лондонски акцент. Маклейн усети как въздухът край него замръзна за миг и вероятно температурата падна с няколко градуса.

Макинтайър прекъсна журналистката с унищожителен поглед.

— По-късно ще имате време за въпроси — каза тя. — В момента бих искала да ви представя инспектор Маклейн, който ръководи разследването по случая.

Шепотът сред тълпата при тези й думи беше донякъде удовлетворителен, тъй като означаваше, че името му е добре познато. Но беше и доста потискащо да знаеш, че всички тези хора, които си шушукаха трескаво отзад, не го бяха разпознали още при сядането му на масата за пресконференции. Маклейн се наведе напред и почука микрофона си с пръст, преди да заговори:

— Както вече всички знаете, открихме тяло на млада жена в района на Флотърстоун в неделя следобед. Тя беше идентифицирана като госпожица Катрин Маккензи с местожителство в Джокс Лодж. Мога също да ви съобщя, че аутопсията й… ъъъ… потвърди, че е била убита. Успяхме да установим движението и местонахождението й до полунощ миналата сряда.

Последното беше благодарение на сержант Ричи и детектив Макбрайд, които бяха останали до късно, за да гледат записите, и в крайна сметка бяха успели да забележат Кейт да си тръгва сама пеш през парка на Либъртън Брей по посока на дома си.

— Имаме основания да предположим, че приблизително по това време е била отвлечена някъде близо до Мортънхол. Основната линия на разследването ни в момента е насочена към опитите да установим къде е била отведена след това. Макар че проучваме и други възможности, разбира се — продължи Маклейн. — Появиха се някои предположения, че съществува връзка между това убийство и убийството на Одри Карпентър преди две седмици. Въпреки че между двете убийства съществуват определени прилики, има и значителни различия. Разследванията по двата случая вървят паралелно, като полицейските екипи работят в тясно сътрудничество.

„Защото говорим за едни и същи проклети хора“, каза си Маклейн и се облегна на стола в очакване на яростната атака. Не след дълго морето от лица се превърна в гора от вдигнати ръце. В този момент се намеси сержант Хуей и пое първите въпроси от местните репортери, които познаваше.

— Инспектор Маклейн, говори се, че гърлото на младата жена е било прерязано. Вярно ли е?

— Била с убита по особено жесток начин — отвърна Маклейн, — но не искам да разкривам никакви детайли, които могат да навредят на разследването или последващата работа на прокуратурата.

— Инспекторе, вярно ли е, че жертвата е била убита някъде другаде, а не във Флотърстоун, а след това е била пренесена и захвърлена до язовира?

— Отново — не мога да коментирам. Тялото беше открито в близост до туристически паркинг в южната част на язовира.

— Уведомено ли е вече семейството на госпожица Маккензи?

— И двамата родители на госпожица Маккензи са починали, а тя самата няма други роднини. Работим с нейния… годеник.

— Имате ли някакви предположения кой може да е виновен за това?

— Работим по няколко версии и все още сме в началото на разследването. Дори и да имаме предвид някой заподозрян, надявам се, че ще ни разберете, ако на този етап не споделим тази информация с вас.

— Инспектор Маклейн, безпокои ли ви фактът, че има толкова много прилики между тези две убийства и убийството на госпожица Кърсти Съмърс през зимата на 1999 година? Мисля, че вие бяхте детективът, който разкри престъплението и изправи убиеца пред правосъдието.

— Благодарим ви, госпожо Далглийш. Всички тук сме наясно с вашите теории — намеси се главен инспектор Макинтайър, преди Маклейн да съумее да отговори. Ако въобще можеше да отговори. Въпросът буквално го беше заковал на мястото му, въпреки че разпозна гласа на жената, която го зададе.

— Но това е важна следа в разследването, нали? — продължи да настоява Далглийш. — Ако съществува и най-малката възможност Андерсън да не е…

— Андерсън я уби. Нея и другите преди нея. Той ги уби всичките. — Маклейн се изненада от резкостта на гласа си и от стаения в него гняв.

Как тази противна кучка си позволяваше да идва тук и да намеква, че е хванал грешния човек? И защо точно сега?

— И все пак десет години по-късно телата на две млади жени са намерени изоставени по същия начин, както тези преди. Били са убити точно по същия начин. Не смятате ли, че трябва да отворите отново досието по стария случай?

Маклейн си представи затворената картонена кутия на бюрото си. Усети как главен инспектор Макинтайър до него се готви да сложи край на пресконференцията. Гневът й изведнъж се беше издигнал като стена между него и събралите се журналисти. Но преди главният инспектор да заговори, той се наведе напред и се фокусира върху жената във вехто кожено палто, която седеше на един от първите редове в залата.

— Госпожо Далглийш, Доналд Андерсън беше виновен. Съдебните заседатели се произнесоха за вината му. Имахме неопровержими доказателства за неговата вина. Той дори направи самопризнание, макар че то беше само опит за доказване на неговата невменяемост. Въпреки това сте права, съществуват обезпокоителни прилики между сегашните убийства и тези, извършени от Андерсън. Уверявам ви, че ще проуча тези прилики много внимателно — каза той, гледайки Джоан Далглийш право в очите. — Разбира се, работата ми щеше да е далеч по-лека, ако неговите методи не бяха разгласени публично до най-дребните детайли.

От относително безопасния коридор Маклейн наблюдаваше как тълпата журналисти напуска залата за пресконференции. Единствено посетителите с пропуск можеха да го видят тук, отвъд армираното стъкло. Както и полицейските служители на смяна, разбира се.

— Мисля, че нещата минаха толкова добре, колкото можеше да се очаква.

Той се обърна и видя шефката си, застанала зад него. Униформата сякаш служеше само да подчертае по-висшия й ранг.

— Така ли? Бях почти готов да удуша Далглийш. За какво, по дяволите, й трябваше да споменава името на Кърсти и да го замесва с всичко това?

Макинтайър се облегна на стената, вероятно в опит да придаде на разговора им малко по-неформален характер.

— Знаеш не по-зле от мен, че тя се опитва единствено да вдигне тиража на вестниците. А има и ново издание на онази нейна книга, разбира се. Сега Андерсън вече е мъртъв. На нея не й пука чии чувства ще смаже, стига да си получи хонорарите.

— Но вие я чухте, госпожо. Тя почти открито заяви, че сме вкарали в затвора невинен човек.

Макинтайър го погледна с някакво странно озадачение и за момент замълча, сякаш се опитваше да вземе решение. Маклейн можеше само да сдържа кипящия си гняв, докато гледаше как последните журналисти напускат залата. Несъмнено част от тях щяха да направят и видеорепортажи долу на улицата, но за негов късмет притесненията, че ще направят видеозапис на самата пресконференция, му бяха спестени.

— Ела с мен, Тони — каза Макинтайър накрая.

Той трябваше да подтичва, за да може да я следва по пътя към офиса й. Щом стигнаха, тя не седна на стола си зад бюрото, както очакваше, а вместо това отиде до етажерката в „неформалния“ ъгъл на кабинета с неудобните кресла и кафе машината. Отстрани изглеждаше така, сякаш се опитваше да избере какво да чете довечера, докато си лежи във ваната, но накрая извади дебела луксозна книга с твърди корици, която Маклейн разпозна с натежало сърце. На корицата имаше плашеща снимка на Доналд Андерсън, над която стоеше надписът „Коледния убиец“ и подзаглавие: „Доналд Андерсън и Книгата на душите“.

— Наистина нямаш представа какво е написала Далглийш — каза Макинтайър и притисна книгата към гърдите си. — И аз те разбирам, Тони. От моя лична гледна точка. Но ти си полицай. Детектив. Знам, че е болезнено. Господи, дори не мога да си представя колко болезнено е да изгубиш годеницата си по този начин. Но ти не можеш повече да продължаваш да си криеш главата в пясъка. Когато става дума за Андерсън, винаги има място за повече от едно мнение.

— Госпожо, Андерсън беше виновен. Той е убил всички онези жени, не само моята…

— Знам, Тони. Видях доказателствата и вярвам на уменията ти като детектив — отвърна Макинтайър, отдели книгата от себе си и му я подаде. — Само че не всички в този свят мислят като мен.

Маклейн не посегна да вземе книгата, затова Макинтайър му я натика в ръцете.

— Вземи я, Тони. Прочети я. Знам, че ще те заболи, и знам, че ще те ядоса. Но трябва да разбереш и позицията на хора като Джо Далглийш.