Джеймс Осуалд
Книга на душите (35)

35.

Преди осемнайсет години, когато Доналд Андерсън бе купил магазина си, тази част на града беше все още долнопробна и запусната. Но това беше, преди Доналд Дюър да реши да построи новата сграда на парламента точно отсреща. В момента апартаментите в района на Кенънгейт струваха безбожно скъпо, а повечето от западналите магазини бяха превърнати в модерни кафенета, винарни и магазини за деликатеси. Но тук винаги бе имало търговци на стари книги, както и издатели, като неколцина от тях дори правеха опити да се опълчат на настъплението на юпитата в тази част на града. Въпреки това, със закованите прозорци книжарницата на Доналд Андерсън, където той беше вършил и ежедневните, и пъклените си дела, изглеждаше като място от друга епоха.

След съдебния процес мястото се беше превърнало в притегателна точка за гамени, но здравите дървени капаци на прозорците и тежките метални решетки под тях им бяха попречили да се вмъкнат вътре. Подразнени от това, гамените бяха надраскали цялата фасада с неприлични и обидни надписи, сякаш мишената на гнева им щеше някога да види написаното от тях. С времето хората малко или много бяха забравили за Доналд Андерсън и сега драсканиците бяха покрити с много слоеве плакати, рекламиращи турнета на мрачни рок банди и отдавна забравени театрални постановки.

— Какво точно правим тук? — попита Навъсения Боб, потропвайки с крака, за да се сгрее в студа.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Маклейн и зарови из връзката с ключове, търсейки този, който би паснал на големия катинар, затварящ тежкото резе на входната врата. Откри го, след което трябваше да потърси другия ключ, който отключваше самата врата. Превъртя се лесно в ключалката, явно смазвана наскоро, и вратата се отвори безшумно. Маклейн очакваше вътрешността на магазина да мирише на влага и прахоляк, но мястото беше сухо. Щракна електрическия ключ и с изненада установи, че лампите работеха и хвърляха подобни на скелети сенки по празните книжни лавици. Според Нийди, хора от аукционната къща бяха дошли на място скоро след смъртта на Андерсън и бяха изнесли всичко, което не се намираше в мазето на полицейския участък. Щяха да изнесат и останалото веднага щом някой вземеше решение, че полицията вече няма нужда от тези неща.

Книжарницата изглеждаше странно изпразнена от старите прашни книги, подвързани с кожа и платно. Но въпреки това беше плашещо позната и предизвика неволен трепет в тялото на Маклейн, когато прекрачи прага й.

Вътрешността на самия магазин, малкият кабинет отзад и коридорът, водещ към жилището на втория етаж, имаха вид на изоставени от десетина години. Старото бюро беше тук, както и столът. В ъгъла до прозореца, гледащ към циментирания вътрешен двор, имаше два шкафа, прозорецът също беше закован. Всичко беше покрито с тънък слой прах, недокоснат от доста време. Маклейн отвори две чекмеджета, но вътре нямаше нищо. Всички предмети, които потенциално можеха да служат като доказателства, пяха изнесени по време на разследването.

Антъни погледна към дървеното стълбище, водещо към горния етаж, покрито с износен килим чак до горната площадка. Прозорците на горния етаж не бяха заковани, но и никой не ги беше докосвал, след като бяха отвели Андерсън в затвора преди толкова много години. В момента стъклата им бяха покрити с прах отвън и дебели паяжини и мъртви мухи отвътре. Качи се горе и обиколи стаите, без да знае какво точно очакваше да намери. Беше претърсвал това място и преди, а оттогава почти нищо не се беше променило. Само миризмата беше различна — някога тук миришеше на кожа и лепила, на готвено и евтин афтършейв, а сега мястото просто беше пусто и прашно, с лек мирис на мухъл.

Навъсения Боб не се качи горе. Той все още стоеше в тесния коридор и гледаше назад към магазина, когато Маклейн слезе от втория етаж. Беше странно: ако някой трябваше да се чувства притеснен от това място, това трябваше да е той, а не старият сержант. Но докато оглеждаше наоколо, Антъни чувстваше само дълбока скръб.

— Ще слизаш и долу, нали? — попита го Навъсения Боб и кимна към затворената врата под стълбището. Вместо отговор Маклейн натисна дръжката й. Беше заключено и въпреки че опита всеки от ключовете във връзката, нито един не отключи. Коленичи и докосна с ръка дъсчения под пред вратата. В двата й края, близо до рамката, дъските бяха покрити е дебел слой прах, но в средата, където можеше да мине човек, нямаше никакъв. Някой беше минавал по пътеката от задния вход до мазето, и то скоро.

— Трябва ми помощ тук, Боб — извика Маклейн и подпря вратата с рамо. Беше тънка и само с една ключалка. Нямаше да представлява особен проблем да я разбие, но в тесния коридор нямаше достатъчно място за засилване. Накрая общата им тежест се оказа достатъчна, за да пропукат рамката.

Миризмата ги удари още щом отвориха вратата. Маклейн се задави и покри носа и устата си с длан, докато търсеше ключа за осветлението. Висеше на шнур край вратата и машинално посегна да го дръпне, но се спря. Порови в джоба си за чифт латексови ръкавици. Навъсения Боб зад него направи същото. След това хвана шнура близо до горния му край и го дръпна.

Светлината заля мазето, но всичко, което успяха да видят от мястото си, беше само част от каменния под и водещото надолу стълбище. Маклейн коленичи отново и провери за наличието на прах, но откри, че стълбите са обезпокояващо чисти.

— Всичко наред ли е при теб, Боб?

— Не трябва ли аз да те питам това?

— Добре, изчакай тук, докато сляза до долу. Стълбите може да се срутят под тежестта на двама ни.

Стълбището заскърца под краката му, но не се случи нищо. Успя да стигне до края му невредим и направи знак на Навъсения Боб да го последва. Отново го връхлетяха спомени. Тук беше малкото преддверие с каменен под и нисък, боядисан в бяло тухлен свод, зад който се намираше просторното подземие, заемащо цялата площ под магазина и част от вътрешния двор. Тук Андерсън беше водил жертвите си, за да върши с тях невъобразими неща, преди да ги убие. Беше го правил веднъж годишно, всяка Коледа, в продължение на десет ужасни години.

Подобно на апартамента горе, и това помещение бе почти непроменено и беше във вида, в който го бяха оставили криминалистите преди години. Бяха премахнали металната вана, но мивката и кранчетата все още бяха тук. До тях беше подпряна четка за под с дълга дръжка, наблизо имаше бутилка евтин препарат за почистване на подове. Рамката на леглото все още стоеше насред стаята, осветена отгоре от гола крушка, увиснала от най-високата част на сводестия таван, но нещо тук не беше наред. Преди десет години матракът от леглото беше отнесен за анализ от криминалистите, а сега на негово място се мъдреше нов, покрит с грубо тъмнокафяво одеяло, цялото на петна. За горната табла на леглото беше завързано въже, свободният му край се спускаше до пода. Това привлече вниманието на Маклейн към покрития с каменни плочи под и тогава видя кръвта. В този миг осъзна, че цветът на одеялото изобщо не беше тъмнокафяв или поне невинаги е бил такъв.

— Излизай! — извика той на Навъсения Боб, докато едната му ръка все още притискаше носа и устата, а с другата му посочи стълбището, по което току-що бяха слезли. Сержантът не се нуждаеше от втора покана.

И двамата се върнаха обратно, забравили за разнебитените стълби. Тревожеха се единствено за това да излязат оттук, без да унищожат някое важно доказателство. Маклейн свали ръка от устата и носа си чак в коридора, когато усети полъх на относително свеж въздух.

— Трябва веднага да извикаме тук екип от криминалисти — каза той. И вече вадеше мобилния телефон от джоба си, когато една тлъста, ленива синя муха, издигнала се от дълбините на подземието, забръмча в коридора след него.