Джеймс Осуалд
Книга на душите (30)

30.

Къщата под номер 31 на Лифърд Роуд беше в ярък контраст със съседната. Беше достатъчно чиста, но не беше предекорирана от много години. Обзавеждането й беше старо и износено, също както и посивелите килими. По големия прозорец във всекидневната бе започнал да се натрупва прах, а покритието на плотовете в кухнята се лющеше от доста време. Миришеше като къща, в която с месеци не е живял никой.

— Търсим ли нещо конкретно? — попита сержант Ричи и вдигна сгънат брой на Скотсмън от кухненската маса.

— Не знам. От коя дата е вестникът?

— От миналата сряда — отвърна тя и се наведе, за да извади кошчето за боклук изпод мивката. — Тук има и друг, от вторник е. Има също кутия от бургери и две празни кутийки от кола.

— Значи, е била тук, когато съседката ни каза. — Маклейн разклати връзката ключове, които в крайна сметка успя да вземе от госпожа Стоукс и да я убеди, че няма нужда да идва с тях. Беше малко вероятно тук да открият нещо, което да ги насочи към човека, отвлякъл Кейт. Маклейн беше твърдо убеден, че не е била изведена насилствено от къщата. Но не му се искаше един бдителен член на обществото, който е гледал твърде много епизоди от Мис Марпъл^[1], да се мотае из евентуално местопрестъпление.

— Насам! — повика го сержант Ричи от килера зад кухнята. Пред пералнята беше оставен кош с пране, пълен с чисти дрехи. Програмата на машината също бе приключила, но прането все още стоеше в нея.

— Може би е добре да го проверим — каза Маклейн.

Ричи се наведе и отвори вратата на пералнята, за да измъкне отвътре малко количество дрехи. Разнесе се лек мирис на влага и застояло пране, оставено твърде дълго в пералната машина.

На горния етаж имаше три спални и баня. Най-малката от спалните беше обзаведена изцяло в нюанси на розовото като бебешка стая, въпреки че леглото бе достатъчно голямо за възрастен човек. Това бе единственото легло в къщата, където си личеше, че някой е спал напоследък. На тоалетната масичка имаше малък несесер, а съдържанието му лежеше разпиляно пред огледалото: червило, фон дьо тен, дезодорант, четка за коса, шишенце парфюм „Шанел №5“. До тях в малка сребърна рамка имаше снимка на Кейт и Деби, прегърнати и притиснали буза до буза, ухилени глупашки. В края на леглото се виждаше малък сив куфар с колелца и удължаваща се дръжка. Беше отворен и от него надничаха нахвърляни на топки дрехи. Маклейн се огледа озадачено, докато Ричи вадеше части от бельо, на които той не знаеше дори названията. Той излезе от спалнята, смутен, че сержант Ричи може да открие и нещо с още по-интимен характер, което нямаше да е удобно да сподели с него.

Банята криеше още тайни — четка и паста за зъби, като тубичката беше още нова и стоеше с отворена капачка, а пастата вътре едва бе започнала да засъхва. Беше много вероятно да е била използвана за последен път преди по-малко от седмица. В банята имаше още дамска самобръсначка и гел, оставени на мивката. Всичко в ума му започна да си идва на мястото. Излезе обратно в коридора, където го чакаше сержант Ричи.

— Приключихме ли тук?

— Предполагам — отвърна Маклейн и заслиза по стълбите, като се спря за кратко на долния етаж, преди да излезе отново на тъмната улица. Къщата беше мъртва, също като собствениците си.

Маклейн остави Ричи да заключи и се отправи бавно към колата, оглеждайки парка по посока на Либъртън Брей. Недалеч се намираше крематориумът „Мортънхол“ и гробището, където беше положил урната с праха на баба си за вечен покой до тези на родителите му.

— В участъка ли се връщаме, сър?

Маклейн се обърна и видя детектив сержант Ричи, застанала от другата страна на все още заключената кола.

— Не, все още не — отвърна той. — Ще наминем към кръчмата.

В ранната привечер кръчмата „Балм Уел“ беше почти празна. Само двама старци седяха на чаша бира в ъгъла, а на масата до прозореца някакъв дебелак нагъваше бургер с пържени картофи. Огромният плоскоекранен телевизор срещу бара милостиво бе изключен и единственият звук в цялото заведение беше разнасящото се от време на време весело електронно пиукане откъм слот машината.

Маклейн се приближи до бармана, който бършеше чаши с кърпа и ги проверяваше срещу светлината за останали петна. Мъжът спря, щом видя двамата полицаи.

— Добър вечер, господине, госпожо. Какво мога да ви предложа?

Маклейн погледна към буретата с наливно пиво и си помисли за халба „Дюхърс“, но след това си спомни, че беше с колата. И все пак часовникът показваше шест вечерта, а това си беше достатъчно късно.

— Ти избра ли си питие? — обърна се той към Ричи. Объркана, тя не успя да отговори в първия момент.

— Аз… не сме ли все още на работа?

— Не. Технически погледнато, смяната ти приключи още в пет.

— В такъв случай ще изпия един шпритцер с бяло вино.

Маклейн направи поръчките и за миг се поколеба за бирата, но в крайна сметка си поръча фреш от портокал. Взеха напитките си и два пакета чипс и ги отнесоха на една тиха маса в ъгъла.

— И тъй, да пием за първия ми ден в участъка на Лодиан и Бордърс — вдигна чашата си Ричи в шеговит тост. Маклейн направи същото.

— Още не е приключил — отвърна той, докато Ричи отпиваше.

— Така ли? — попита тя и притеснено погледна към питието си.

— Какво мислиш за онази къща? — попита той и кимна по посока на парка, откъдето бяха дошли пеш преди малко.

— Ами, момичето определено е било там. Логично е, след като е имала ключове. Не е взела много багаж, след като е прала. Предполагам, че е възнамерявала да остане там няколко дни, преди да се върне. Ако бях аз, вероятно щях да отида при някоя приятелка.

— Случвало ли ти се е често да преживяваш раздяла? — попита Маклейн.

— Аз… Не. — Ричи се изчерви отново и луничките по бузите й потъмняха. Маклейн се ухили насреща й.

— Извинявай, това беше неуместно. Никак не ми се ще да ме обвиниш в сексуален тормоз.

— А вие, сър? — попита тя на свой ред и побърза да добави: — Какво мислите за къщата?

— Тя е била там, както отбеляза и ти. Там е било местенцето й за бягство след скарване. Не знам дали би се върнала, за да оправят нещата, или това е била последната капка, която е преляла чашата, в една проблемна връзка. Знам само, че се е разкрасила в сряда вечерта и е излязла на някакво парти, от което така и не се е завърнала у дома.

— И по какво съдите?

— Избръснала си е краката, гримирала се е и е носила някакво доста фриволно бельо. Не ми се вярва момичето да се е докарвало толкова, за да отскочи до магазина за бургери и кола. Освен това, където и да е отишла, трябва да е било наблизо. Разделила се е с Деби в понеделник, а мобилният й телефон е бил използван последно във вторник вечерта. Телефонът в къщата беше изключен, така че не си е уговорила среща с приятел, нито се е обаждала за такси.

— Затова ли дойдохме в кръчмата?

— Точно така. Това е единственото място, което е достатъчно близо, за да се дойде пеш, а в сряда вечерта, ако не се лъжа, беше студено и дъждовно.

— Какъв срам, а аз си мислех, че се държите мило с мен, защото е първият ми ден на новото работно място.

Маклейн подмина забележката, допи сока и върна чашата обратно на бара.

— Да ви донеса ли друга, сър? — попита барманът.

— Всъщност се чудех дали не можете да ми помогнете — отвърна Маклейн и извади служебната си карта и снимката на Кейт Маккензи. — Опитваме се да разберем къде е била тази млада жена през миналата седмица. Възможно ли е да е идвала тук в сряда вечерта?

— Не знам, нека да видя. — Барманът взе снимката, за да я огледа отблизо. — В сряда вечер тук е доста претъпкано, защото тогава идват момичетата от женския клуб по ръгби.

— Вероятно е била облечена като за парти. Нали ги знаете как се обличат жените в днешно време.

— Чакайте малко, ще попитам Шан — отвърна барманът, пъхна глава през вратата зад бара и извика нещо. След миг оттам се появи чернокоса жена.

— Какво има, Майк?

Барманът й показа снимката.

— Била ли е тук миналата сряда?

Шан огледа снимката за момент.

— Да, мисля, че да. Беше с жълта блуза. Цяла вечер си говореше с девойките от отбора по ръгби.

— Имате ли представа по кое време си е тръгнала? — попита Маклейн.

— Със сигурност беше късно. Може би след полунощ.

— Сама ли беше? Или с компания?

— Не мога да кажа със сигурност. В сряда тук винаги е претъпкано заради ръгбистките. Сред толкова много лица с трудно да разбереш кой с кого е.

Маклейн им благодари и прибра снимката. Сержант Ричи беше допила шпритцера си и върна чашата на бара. Каза й какво бе разбрал и двамата си тръгнаха.

— Ами записите от охранителните камери? — попита тя.

Дали от тях има шанс да разберем къде е отишла?

— Тук наоколо няма камери. Проверих.

Ричи се усмихна триумфиращо и добави:

— Да, но отвън на паркинга има една, която гледа към пътя. А и се намираме точно до местния полицейски участък.