Джеймс Осуалд
Книга на душите (36)

36.

— Осъзнаваш ли, че всички те мразят, Тони?

— Ъ, какво? — Маклейн се измъкна от ступора, в който беше изпаднал, и видя дребната фигура на Ема Беърд, изправена пред него. Тя поне видимо не страдаше от негативните последици от снощната вечер в кръчмата. Белият й защитен костюм, белите ботуши и качулката контрастираха със скъпия черен фотоапарат, който висеше на здрав ремък, преметнат през врата й.

Намираха се в книжарницата на Андерсън, където двойка нейни колеги в бяло проверяваха за наличието на отпечатъци и откриваха десетки. Вероятно сержант Ричи вече говореше по телефона с аукционната къща и изискваше списък на всичките им служители, имали някога достъп до това място при изнасянето на книгите на Андерсън. Едва ли някой от тях щеше да се окаже търсеният убиец — щеше да е прекалено лесно, — но така или иначе трябваше да елиминират отпечатъците им от тези на заподозрения. Същото се отнасяше и за адвокатите, които отговаряха за сградата, докато Андерсън беше в затвора, както и за всички други, които евентуално биха могли да имат достъп до това място през последните десет години.

— Слушаш ли ме?

— Извинявай, Ем, просто се опитвам да осмисля всичко това — отвърна той. Едва сега до съзнанието му достигна смисълът на думите й. — Защо да ме мразят?

— Защото е Бъдни вечер. Не се предполага да работиш по разкриване на престъпления точно преди Коледа, това си е неписано правило.

— А, да. Съжалявам за това, но пък ще получите обезщетение за извънреден труд.

Ема изсумтя и тръгна към вратата.

— Качвахте ли се вече горе? — попита Маклейн след нея.

— Горе ли?

Ехото на въпроса му прозвуча някъде в пространството между Ема и ръководителя на екипа криминалисти, който току-що се беше появил на вратата откъм мазето и стъпките му още отекваха по ламаринените плочи, положени от хората му по стълбището, за да изолират отпечатъците от стъпките на Маклейн и Навъсения Боб. Двамата специалисти по отпечатъците спряха работа и също се обърнаха. Никой от тях не се усмихна.

— Какво? Да не мислите, че някой е използвал мазето като стая за мъчения и никога не се е качвал горе?

Криминалистът въздъхна примирено, върна се обратно и мазето и започна да дава нареждания на хората от екипа си. Ема мина покрай него, кипнала от гняв.

— Сега и аз те мразя — заяви тя.

Маклейн се надяваше, че се шегува.

 

 

Предколедната треска беше обхванала целия град, сякаш последните три месеца, изпълнени с реклами, бяха само репетиция за основното събитие. Хората щъкаха навсякъде като мравки, обезпокоени от гигантска невидима ехидна, и всеки от тях мъкнеше товар, равен на собственото му тегло в пазарски чанти, като някои водеха след себе си и малки пищящи дечица. Картината беше най-близо до представите му за ада, дори на фона на мазето под книжарницата на Андерсън.

Маклейн имаше уговорка да се срещне със сержант Ричи пред офиса на адвокатско дружество и нотариална кантора „Карстеърс Уедъл“. Тя го чакаше пред входа пет минути по-рано от уговореното, плътно загърната в дългото си палто.

— Добър ден — посрещна го тя, потропвайки с крака. — Досега си мислех, че само в Абърдийн е студено.

— Мислиш, че това е студ? Чакай, докато натрупа сняг по планините, тогава ще разбереш какво е студ. Как минаха нещата с аукционната къща?

— Повечето от служителите са в двуседмичен отпуск за празниците, но успях да се сдобия със списък с имената и адресите на служителите, разчиствали магазина. Говорих с техния експерт по антикварни книги. През повечето от времето е бил там с тях и казва, че не е видял никой да влиза в къщата. Казва, че просто са разчистили магазина, натоварили са всичко в камион и са си тръгнали.

— А ключовете?

— Взели са ги от тези момчета тук — кимна тя към сградата.

— Е, тогава май е най-добре да си поговорим с тях.

Усмивката на рецепционистката изглеждаше леко уморена или вероятно беше попрекалила с ентусиазма по време на фирменото парти. Тя ги покани в елегантно обзаведения офис, където ги очакваше мъж в тъмен костюм, който определено беше твърде млад, за да е някой от старши партньорите в една от най-старите адвокатски къщи в града.

— Инспектор Маклейн? Аз съм Джонатан Уедъл — протегна ръка той. — А вие сигурно сте детектив сержант Ричи. Радвам се да ви видя в навечерието на празниците, но като се има предвид причината, поради която сте тук, подобно приветствие може да прозвучи леко неуместно. Как по-конкретно мога да ви бъда полезен?

— Опитваме се да проследим всички, които са имали достъп до магазина и къщата на Доналд Андерсън през последните няколко месеца. Разбрах, че вие сте съхранявали ключовете.

— Да, разбира се, детектив сержант. Бяхме натоварени да стопанисваме имота на господин Андерсън, докато той беше в затвора, и да изпълним завещанието след смъртта му.

— Можете ли да ми кажете какво ще се случи с имота?

— Всичко ще бъде продадено. Както знаете, аукционната къща вече изпразни магазина. Всичко ще бъде разпродадено, а приходите ще бъдат дарени на детската болница. Бих казал, че дарението е малко противоречиво, но те ще го приемат.

И нищичко за десетте осиротели семейства, нямаше дори и предсмъртно извинение.

— И това е нещо, предполагам. Нямало е как да отнесе имуществото със себе си.

— Никой от нас не взема нищо със себе си след смъртта, инспекторе. Сигурен съм, че го знаете.

— Така е, разбира се. А колкото до магазина на Андерсън, трябва да се срещна с всеки, който е имал достъп до него или до ключовете.

Уедъл взе тънка папка от бюрото си.

— Очаквах това и имам подготвен списък на хората. Бихте ли искали да ги извикаме, за да ги разпитате тук?

 

 

Мракът вече бе обгърнал града, когато напуснаха офисите на „Карстеърс Уедъл“. Успяха да разпитат само двайсетина души: половината от адвокатите си бяха взели двуседмичен отпуск за празниците, а мнозина от административния персонал си бяха тръгнали от работа следобед. Но все пак свършиха нещо.

— Не очаквам да успеем да се видим с останалите през следващите няколко дни — каза сержант Ричи, докато двамата се връщаха пеш по Принсес стрийт, проправяйки си път през тълпите пазаруващи. Дъхът й се носеше на оранжеви облачета под светлините на уличните лампи и тя отново пристегна палтото си.

— Какво, не си ли падаш по идеята да работиш на Коледа? — попита Маклейн.

— Нямам нищо против, но не очаквам особена готовност за сътрудничество, ако цъфнем на вратата точно когато хората пълнят коледните си пуйки.

— Или докато слушат речта на кралицата. Значи, не си падаш много по Коледа, а?

— Не. Наистина не разбирам за какво е цялата тази шумотевица. Когато бях дете, разбира се, обожавах празника. Е, поне докато мама и татко бяха все още заедно. След като той си замина, нещата вече не бяха така розови.

— Защо?

— Ами най-вече защото мама нямаше много пари. Тогава се появи добрият стар „чичо“ Дерек — обясни Ричи и изобрази кавички с по два пръста от ръцете си в черни кожени ръкавици.

— Той тормозеше ли те?

— О, не. Просто искаше само мама, но не и децата й.

— Деца в множествено число? Значи, сте повече?

— Да, имам по-малък брат — Джейми.

Маклейн се постара да запомни информацията, осъзнавайки колко малко знаеше за последното попълнение в своя екип.

— А къде е той сега? Няма ли да навести сестра си?

— Скиор е. Ски инструктор, по-точно. Следва снеговете. В момента е в Канада, в Уистлър, доколкото знам.

— А майка ти?

— Свряна на топличко вкъщи с чичо Дерек и бутилка уиски.

— Баща ти?

— Това разпит ли е, сър? — спря се насред крачка Ричи.

Маклейн се почувства като глупак заради липсата на възпитание, но в действителност беше поизгубил тренинг за водене на неангажиращ разговор с някого.

— Извинявай, навик ми е.

— Предполагам, че така се става инспектор — усмихна се тя и двамата продължиха пътя си към участъка.

Маклейн обаче забеляза, че тя не отговори на въпроса му.

— Каква ще бъде следващата ни стъпка? — попита тя. — Още разпити на адвокатите? При тях поне не е необходимо присъствието на адвокат.

— Не съм съвсем сигурен дали среща с тях на работното им място ще ни бъде от полза. Търсим някого, който е достатъчно обсебен от Андерсън, за да завлече жертвата си в мазето му и да я убие там. Такъв човек може да изглежда съвсем нормален във всекидневния си живот и работа. Трябва да видя къде живеят, за да добия по-добра представа.

— Значи, смятате, че може да е някой от адвокатската къща?

— Те разполагаха с ключовете. А и откъде другаде да започнем?

— Няма да е лесно да разпитаме толкова много хора по домовете им.

— Знам, затова ще ми трябват всички детективи, до които мога да се добера, след което трябва да си разпределим имената от списъка. С повече късмет може да се видим с всички само за един ден, но е необходимо да стане скоро. Наистина не ми се ще да започнат да си разменят информация.

— Следователно искате да го направим още утре. Желязото се кове, докато е горещо.

— Май да — отвърна Маклейн и осъзна, че трябва да предупреди главния инспектор за допълнителните часове извънреден труд, както и да накара няколко човека да се откажат да празнуват на Коледа, което си беше сложна задача.

— Откъде ще намерите толкова хора? — попита Ричи, с което уцели сърцевината на проблема. Маклейн си задаваше този въпрос още от момента, в който видяха списъка на служителите на „Карстеърс Уедъл“.

— Бог да ми е на помощ. Ще се наложи да питам Дървеняка — отвърна той. — А след това ще ми трябва питие.

Кръчмата затвори рано. Все пак беше Бъдни вечер и персоналът в бара не можеше да работи цяла нощ. Любезно изхвърлено в студената нощ навън, твърдото ядро от пиещи постоя известно време, обсъждайки какво да правят след това, но в крайна сметка всички решиха да се прибират. Навъсения Боб някак си успя да си спре такси и той, Ричи и двама от младшите детективи се натъпкаха в него.

— Искате ли да ви откараме, сър? — попита Боб.

Маклейн ги погледна и осъзна, че му се ще да остане сам.

— Не, благодаря, мисля, че ще се прибера пеш. Хора, ще се видим утре сутринта. Помните, че инструктажът е в девет часа, нали?

Погледа за миг как таксито изчезна зад хълма и се отправи към дома си, свил рамене, за да се предпази от студа. Нощта беше тъмна, ниските облаци над главата му се движеха бързо, тласкани от всеки повей на вятъра. Може би по-късно щеше да завали дъжд или дори сняг, но Маклейн можеше да мисли единствено за краката си, които не стъпваха много уверено по паважа, за заплетените обстоятелства, които свързваха смъртта на Одри Карпентър и Кейт Маккензи с Доналд Андерсън, за книгата на Джо Далглийш и безумните й теории, за Мат Хилтън и за всички удобно потиснати мисли, които той беше успял да измъкне от него.

Въздъхна пред сложната бъркотия и посегна към джоба си за ключовете още щом стигна до ъгъла на своята улица. И внезапно спря намясто. Поклати глава, сякаш се опитваше да се освободи от въздействието на твърде голямо количество изпит алкохол, но всъщност не беше пил повече от обичайното след работа.

И все пак някак си краката му го бяха отвели право пред изгорялата сграда на бившия му апартамент в Нюингтън.