Джеймс Осуалд
Книга на душите (21)

21.

Навъсения Боб не бе сам в служебната кола. Докато се настаняваше отпред, Маклейн видя зад волана детектив Макбрайд, а възрастният сержант се бе разположил на задната седалка.

— Хубав костюм, сър — отбеляза Макбрайд, маневрирайки в натоварения следобеден трафик.

— Дори не подхващай темата, детектив. Бил е на дядо ми. Освен това за времето си е бил много модерен.

— И днес е така. Един приятел наскоро поръча да му ушият нещо подобно, което му струва цяло състояние.

— Ако този му става, ще му го подаря да си има и един резервен. Дяволски неудобен е — отвърна Маклейн и се разшава на седалката, опитвайки се да не мисли за шева на панталона си, впит в най-деликатните му части. Никак не бе чудно, че дядо му беше успял да създаде само един наследник.

Отне им доста време, за да стигнат до района, където беше апартаментът му. Когато наближиха, Маклейн разбра каква е причината. Бяха затворили цялата улица и с това бяха блокирали движението в доста голяма част от града. Недалеч от мястото графикът се отклоняваше по еднопосочен път, оцелял след пожара на сградата на Удбъри. Трябваше им само още един пожар — и цялата южна част на града щеше да стане непроходима.

— Скоро ще се наложи да оправят тази работа — каза Макбрайд и показа служебната си карта на униформения полицай, застанал пред синьо-бялата лента за ограничаване на достъпа, след което бавно се придвижи напред по улицата. Пожарните коли все още бяха на мястото, въпреки че маркучите им бяха прибрани. Камионът на разследващия екип от пожарната също беше тук, паркиран на отсрещната страна на улицата, където предишната вечер Маклейн беше оставил господин Шийн. Половин дузина коли стояха настрани и изглеждаха по-скоро изоставени, отколкото паркирани. Близо до тях се виждаше очуканият бял микробус „Форд Транзит“ на криминалистите, задните му врати зееха широко отворени. До него беше спрял огромен камион с платформа, от който разтоварваха метални части от скеле.

Паркираха възможно най-далече от мястото на инцидента. Още със слизането от колата Маклейн погледна към това, което през последните петнайсет години беше неговият дом. Фасадата на сградата все още изглеждаше непокътната, но не беше останал нито един здрав прозорец. Черните петна от сажди около отворите приличаха на преобърнати сълзи. Отдалеч се виждаше, че част от покрива е пропаднала, но силуетите на комините все още се издигаха на фона на притъмняващото небе.

— По дяволите! Ама че… Съжалявам, сър. — Макбрайд погледна засрамено върховете на обувките си.

— Не, Стюарт, мисля, че си прав. „По дяволите“ е точният израз. — Маклейн погледна нагоре към това, което някога беше прозорецът на всекидневната му. Точно в този момент в небето летеше самолет, който се снижи по посока на Инглистън. В един сюрреалистичен миг Антъни видя силуета на самолета през отвора на прозореца и пропадналия таван. След това самолетът се изгуби по пътя си.

— Защо дойдохме тук, сър? — обади се Навъсения Боб, който беше излязъл от колата без палто и пристъпваше от крак на крак, разтърквайки ръцете си, за да прогони студа. Единствен той от тримата не си бе направил труда да погледне към сградата и изглежда, умишлено избягваше да го стори.

— Не съм сигурен, Боб — отвърна Маклейн. — Исках просто да видя какво е останало. Май не е много.

Той се приближи към микробуса на криминалистите и се огледа за някой познат. Изведнъж се разнесе писък, който прозвуча като квичене на притиснато прасенце. Преди да разбере какво става, Маклейн се озова в съкрушителна прегръдка, която изкара въздуха от дробовете му.

— Ема, моля те. Не мога да дишам — изхриптя Антъни и с мъка се измъкна от прегръдката на криминалистката. Тя отстъпи крачка назад и осъзна къде се намираха.

— Когато чух… адреса… помислих, че…

— Всичко е наред, Ема — отвърна Маклейн и взе ръцете й в своите. — Аз не бях тук, когато е започнало.

— Казаха ми, че си бил в болницата.

— Погълнал съм малко дим и дробовете ми трябва да се прочистят — обясни той и се покашля, сякаш да подчертае казаното. — Виж, не се притеснявай за мен. Ще се оправя. Кажи ми какво става? Открихте ли вече нещо?

— Не можем да влезем вътре, защото все още се опитват да укрепят сградата.

Маклейн заобиколи микробуса и си проправи внимателно път през отломките, разпръснати по улицата, за да се добере до тротоара. Работниците бяха започнали да сглобяват скелето за укрепване на фасадата и работеха много по-внимателно от друг път. Изглеждаше, че цялата стена от пясъчник леко се люлее, но това вероятно бе зрителна илюзия заради преминаващите високо в небето облаци. Странно, но входната врата на сградата изглеждаше непокътната и все още подпряна с парче счупена плочка по стар навик от предишните наематели студенти, а зад нея се виждаше осветен от прожектори тесен тунел.

Нещо се шмугна в краката му и Маклейн почти подскочи от изненада. Когато погледна надолу, видя черна котка, която душеше панталона му и се отъркваше в крака му с изцапаната си муцунка. Наведе се и поднесе ръка да я подуши, след което почеса животинката зад ушите. Обърна се отново към сградата и погледна към прозореца на приземния етаж, където възрастната госпожа Маккъчън седеше вечер и наблюдаваше света около себе си. Огледа се за някого, когото да попита, и видя един от пожарникарите да излиза от тунела зад входната врата.

— Какво стана с възрастната дама, която живееше на приземния етаж? — попита той, когато пожарникарят погледна към него. — Успяла ли е да излезе? Добре ли е?

— Не мога да кажа, приятел. В момента там май няма никой. Питай Джим, той ще знае.

Маклейн му благодари и тръгна към камиона на разследващите пожарникари, следван неотлъчно от котката. Почука на вратата и Джим Бъроуз вдигна глава от бюрото си.

— Инспекторе, радвам се да видя, че вече сте във форма. Миналата вечер не изглеждахте никак добре.

— Димът ми дойде малко в повече. Не знам как вие, момчета, се справяте с него.

— Носим дихателни апарати. А и обикновено не ни се случва да се втурнем в горяща сграда, без да сме съставили предварителен план. Извадили сте късмет, че сте жив.

— Знам — отвърна Маклейн и потисна неволния рефлекс да свие рамене. — А и трябваше да внимавам повече, преминал съм основен курс за пожарникари.

— Впрочем какво правехте там? Просто минавахте наблизо и решихте да се проявите като герой?

— Никой ли не ви е казал? — изненада се Маклейн. После осъзна, че всъщност не е имало причина да говорят за това с пожарникарите. — Живея тук. В апартамента в дъното на последния етаж. Е, поне живеех, така да се каже.

Бъроуз го изгледа с неразгадаема физиономия и промълви:

— О, съжалявам. Значи, старецът…

— Господин Шийн. Той живееше тук от над петнайсет години. Така и не разбрах какво беше първото му име.

— Открихме и други тела. Четири в дясната страна на сградата, на втория етаж. Всички бяха зле обгорели. По двама в апартаментите на първия етаж. Имаше и едно пред главния вход — дребно, заровено под доста отломки, вероятно е някой от приземния или от първия етаж.

— Апартаментите на първия етаж бяха отдадени под наем, доколкото знам. А малкото тяло… — Маклейн се отпусна тежко на близкия стол и внезапно се почувства изцеден. Котката, която го бе последвала до мобилния офис, скочи в скута му и побутна ръката му с глава, за да я погали.

— Знаете ли кой може да е? — попита Бъроуз с тих и загрижен тон.

— Госпожа Маккъчън. Господи, жената беше доста възрастна. Може би е прекарала живота си в този апартамент. Беше любопитен стар прилеп, но определено не заслужаваше това. Никой от съседите ми не заслужаваше това.

Двамата поседяха смълчани за момент. Все още седеше и галеше котката, когато Навъсения Боб и детектив Макбрайд се появиха на вратата.

— Чудехме се къде ли се изгубихте — каза Навъсения Боб и се качи в тясното пространство, като едва след това забеляза котката. — О? Кое е новото ти приятелче?

— Всички обитатели на сградата са загинали миналата нощ, Боб. Десетима са мъртви. Оцелях само аз.

— Не всички. Изглежда, на котката й е останал поне един последен живот.

Маклейн вдигна мъркащото животно към лицето си и се взря в очите му, чудейки се за момент какво да прави с него. Вероятно трябваше да се обади на Асоциацията за закрила на животните, за да я отведат, но това му се струваше някак си непочтително.

— Господин Бъроуз, какво е състоянието на сградата? — попита той накрая.

— Със сигурност всички тела са извадени. Укрепването със скелето ще ни отнеме няколко часа, но момчетата ще приключат с него през нощта. Не можем да отворим улицата, преди да приключим, а от „Контрол на движението“ цял следобед ми крещят по телефона да побързаме.

— Ами криминалистите? Кога ще могат да влязат вътре?

— За какво? Там няма да намерят кой знае какво.

— Трябва да опитат.

— Е, със сигурност няма да стане по-рано от утре.

— Окей — отвърна Маклейн, остави котката на пода и се изправи. Животното отново се завъртя край краката му и замърка. — Благодаря ви за усилията.

— За нищо. Това ни е работата.

 

 

Въздухът навън миришеше на влажно и обгоряло дърво. Маклейн не го беше усетил досега, погълнат от необичайността на всичко наоколо. И сега, сякаш се събуждаше от сън, в съзнанието му започнаха да изплуват все повече детайли. Колите, които обикновено бяха паркирани пред сградата, бяха вдигнати върху платформите на камиони. От едната си страна те все още изглеждаха лъскави и нови, но от другата боята им беше цялата напукана и на мехури от силната горещина. Една от колите се беше подпалила и гумите й бяха разтопени като шоколад, оставен на слънце. Криминалистите трябваше да ги огледат, преди да ги върнат на собствениците им. С малко повече късмет, някоя от тях може би щеше да се окаже собственост на наркодилърите. Може би тя щеше да им даде липсващата следа, която да разплете целия случай.

Но случаят не беше негов. Беше на Дъгит. За днес вече бе успял да вбеси старши инспектора веднъж и щеше да е добре да не го повтаря.

— Макбрайд, опасявам се, че на теб, като най-младо попълнение в екипа, се падна късата клечка — обърна се Маклейн към младши детектива и му разказа всичко, което бе узнал от Бъроуз, след което му каза да намери подходящ начин информацията да стигне до шефа. — Само не му казвай, че аз съм бил тук, защото го знаеш какъв е. А, освен това ще ти се наложи да се върнеш в участъка пеш — добави той и протегна ръка, за да поиска ключовете за служебната кола.

Макбрайд понечи да възрази, но се спря. Несъмнено се беше досетил, че докато стигне до участъка, Дъгит най-вероятно щеше да си е тръгнал. Или пък щеше самият той да реши да посети местопрестъплението.

— Вие какво ще правите? — попита той и подаде ключовете на Маклейн, който ги подхвърли на Навъсения Боб.

— Аз ли? Днес трябваше да съм в отпуск по болест, който да продължи поне до края на седмицата, затова Боб ще ме откара на Брейд Хилс. След това ще се заеме да прегледа всички случаи, по които съм работил напоследък. Хайде, Боб.

Тръгна към колата и не се изненада, когато видя, че котката го следва. Навъсения Боб го настигна след малко.

— Какво искахте да кажете с онова „ще прегледа всички случаи“?

— Същото, което казах, Боб. В отпуск съм. Освен това онези от „Професионални стандарти“ ще ме разнищят. Някой трябва да се заеме с работата. Главният инспектор каза, че ти си точният човек, който може да поеме задълженията ми.

Стигнаха до колата и Маклейн се настани на мястото до шофьора. Преди да затвори вратата, котката скочи на коленете му, завъртя се веднъж и се сви на малка черна и космата топка, преди Навъсения Боб да е отворил шофьорската врата.

— Разбираш ли от котки, Боб? — попита Маклейн.

— Дори не питай.

— Изглежда, тази котка е решила да дойде у дома с мен.

В този миг дочу тропота на тичащи нозе. Преди да успее да се обърне, за да разбере какво става, вратата отзад се отвори и някой скочи в колата.

— Надявам се, че нямате нищо против. — Ема бе леко задъхана, но вече без бялата си защитна униформа.

— Какво правиш, Ема? — попита Антъни.

— А ти какво правиш?

— Отивам си у дома. По-точно в къщата на баба ми, където май ще е домът ми сега. След това ще сляза към града, за да си купя малко дрехи.

— Именно! — ухили се Ема. — Ако ще купуваш нещо от рода на този костюм, мисля, че ще ти трябва сериозна помощ в пазаруването.