Джеймс Осуалд
Книга на душите (15)

15.

— Господин Андерсън, отричате, че сте отвлекли и убили Кърсти Съмърс, но разследващите полицаи са открили доказателства в мазето ви, от които е видно, че тя е била държана там против волята си и че е била убита там.

Той седи в галерията и се взира в стареца на подсъдимата скамейка. Бялата му коса е остригана до скалпа в почти монашеска тонзура, костюмът от туид стои елегантно на стройната му слаба фигура. Очила с рогови рамки се крепят на върха на дългия изящен нос, а тъмните пронизващи очи са впити неотклонно в адвоката му.

Трябва да мрази Доналд Андерсън до дъното на душата си, трябва да гори от желание да скочи долу в съдебната зала, да прескочи ниската решетка и да изтръгне живота от гърдите на този ужасен човек. Единственото, което чувства обаче, е отчаяние и безпомощност. Не може да направи нищо, за да я върне. Няма нищо, което този съд да може да направи, за да върне времето назад.

— Не съм я убил аз — чува се спокойният глас на Андерсън. Прилича на търпелив учител, свикнал да обяснява на по-ниско интелигентни от него самия. — Може тялото ми да е направило тези ужасни неща, но то не беше под мой контрол. Беше под контрола на книгата. Тя ме накара да я убия.

— Това би трябвало да е така наречената Liber animorum, която твърдите, че сте намерили и закупили на някаква гаражна разпродажба — казва адвокатът и прави справка в бележките си. — „Книга на душите“.

— Точно така — отвръща Андерсън и усмивката му прилича на адска гримаса.

— Същата книга ли ви накара да отвлечете и убиете всички онези други жени? Лора Фентън, Даян Киниър, Роузи Бъкли, Джос Еванс? Сигурно я притежавате от доста време, господин Андерсън?

— Не, не, не. Това не бях аз. Книгата беше. Вижте, тя поема контрол над човека. Само по този начин може да се храни.

— Да се храни?

— От душите им, сър. Тя прави точно това — храни се с душите на хората.