Робърт Маккамън
Границата (8)

Осем

Над главите им се бе разстлало кисело жълтеникаво небе. Нямаше вятър, но във въздуха миришеше на изгоряло. Конете бяха плашливи, трудно се подчиняваха на юздите. Дейв яздеше редом с Оливия. Укрепената с метал врата се отвори пред тях и веднага, щом слязоха на пътя, зад гърба им я затвориха и зарезиха отново точно според нарежданията на Оливия. Ремонтите по стената бяха завършили набързо, а на кулите в четирите й ъгъла картечарите бдяха зад оръжията си и проучваха и смълчаното небе, и зловещата земя.

Двамата конници се насочиха към гимназията в долината долу. Тук-там по склона подминаваха я ръка, я рамо или глава на кошмарно създание, заклещени като странни цветя в пукнатините по земята. Пълно беше с лешояди — Дейв си помисли, че тях не ги е грижа какво месо ядат, тъй че и тези твари най-вероятно бяха заразени и се превръщаха в… какво?

Носеше узито в презраменния си кобур, а на колана беше окачил револвера „Смит и Уесън .357 Магнум“, принадлежал доскоро на Мич Вандервиър. В жилището му намери и четири кутии с муниции, по двадесет във всяка, а в самия револвер имаше четири патрона. Такава беше сделката: когато някой предадеше богу дух, между членовете на погребалния отряд се теглеха сламки или карти и печелившият взимаше оръжията и мунициите на мъртвеца. Така избягваха сбиванията и споровете, а предишния ден Дейв беше извадил най-високата карта при погребението на обезглавения Мич. Така се сдоби с 80 патрона за револвера и пет пълнителя за узито с по трийсет и два патрона. По този начин стояха нещата.

Оливия беше преметнала пушката през рамо, имаше и малка кожена торбичка, в която носеше още трийсет патрона.

Не си говореха по време на ездата. Още преди да тръгнат, се бяха договорили за мисията. Неколцина души предложиха да отидат с тях за допълнителна защита, но предложенията им бяха направени с половин уста и Оливия им отказа — щяха да се справят и сами.

Прекосиха откритото пространство, осеяно с кратери с ръбове, разтопени, съсирени и почернели от извънземните оръжия. Асфалтът на пътя беше напукан и също осеян с кратери и Оливия си каза, че Земята се е преобразила в планета, която горгоните и мъглявите може би разбираха по-добре; съсипан бордей в лапите на война, който след още година или две вече нямаше да е годен за човешки живот. Заразите щяха да обхванат всичко, ако вече не бяха плъпнали навсякъде.

Оливия си нареди да спре с тези мисли, преди да я погълнат, и бездруго в очите й пареха сълзи, а сърцето й тежеше от болезнена тъга и в главата й тиктакаше старата бомба, която твърдеше, че би било толкова лесно и така редно да се присъедини към Винсент. Духът й беше толкова близо до изгасването! Жизнената й сила — прокъсана и разрушена. Усещаше как я напуска ден след ден. Знаеше си, че когато двамата с Дейв се приберат обратно зад стената, поне двама-трима души ще са се застреляли. Губеха все повече и повече, и все по-бързо с всеки изминал ден.

„Бялото имение“ — помисли си Оливия, докато приближаваха гимназията. Ето го името на Итън — написано на износената от времето табела. Самата постройка беше в руини. А на паркинга… какво беше това? Тези огромни… неща… проснати там и покрити с лешояди като тъмни мърдащи кожи… Масивните им, страховити тела бяха изпечени на въглен и бълваха черни течности като прегоряло автомобилно масло. Тук-там се различаваха силуетите и на паднали по-дребни бойци, но поне те вече се бяха стопили до остатъци от лъскаво черно вещество — като ивици гума. Оливия знаеше какво представляват, беше виждала такива и преди. Останки на мъгляви войници, изкипели и стопени до голо нищо. Но тези същества… тези чудовища… имаше нужда да се съсредоточи върху нещо друго, и то бързо.

— Дейв? — каза с отслабнал глас, — какво е станало с колите? Тук преди имаше коли, нали така?

— Не питай — рече той, понеже Хана Граймс му беше разказала какво е видяла през бинокъла, и той я помоли — тя беше корава дърта кокошка, ама от най-коравите! — да си затваря устата в името на Христа. Така че засега Хана не бе повдигнала темата, макар вероятно и това да беше само въпрос на време. Превръщането на земни метали в извънземна плът беше нов номер — разнесеше ли се вестта из „Пантър Ридж“, лудницата им беше в кърпа вързана.

Конете процвилваха, трепереха и не искаха да стъпят на паркинга.

— Хайде, хайде — подкани Дейв жребеца си, но животното въртеше бясно очи и хриптеше като свличаща се лавина, все едно искаше да каже: „Ти може и да си кръгъл идиот, но аз не съм. Дотука, каубой!“.

— Какво са тези? — Оливия най-накрая се насили да се вгледа в чудовищата, въпреки че конят й взе да отстъпва, сякаш се боеше да стъпи в катранена яма. — Дейв?

— Каквото и да са, мъртви са — той слезе от седлото и се огледа къде да върже жребеца. Последния път, когато беше тук — преди няколко месеца — използва предната броня на един пикап. Същия, който наскоро се беше вдигнал на разходка и сигурно лежеше малко по-нататък, сервиран на лешоядите.

Дейв забеляза в асфалта отпечатъци, вероятно предизвикани от тежестта на невъзможните чудовища. Плът от метал. Живот от неодушевени предмети. Хубав номер, ако си способен на него. Спомни си цитат, който май му беше попаднал в книга по времето, когато самият той беше ходил в гимназията — беше му залепнало в съзнанието, понеже му се стори, че звучи яко. Как точно беше? Нещо като… „Всяка свръхразвита технология прилича на магия“. Това ли беше? Не, но по смисъл се доближаваше^[1]. Е, ето ти тук свръхразвита технология в пълния й магически блясък.

„Дявол да го вземе“ — помисли си. Оръжията на пришълците ставаха все по-странни и по-смъртоносни. Оръжейна надпревара, както го нарече Итън.

— Аха, и ние сме заседнали на шибаната й межда — промърмори Дейв в отговор, което накара Оливия да попита: „Какво?“, но той просто сви рамене и заведе коня до знака „СТОП“, който се намираше недалеч от входа на паркинга. Беше сгънат почти надве, сигурно от същия взрив, избил и стъклата на училището. На спътницата си каза:

— Ако искаш да останеш тук, нямам нищо против. И сам ще намеря библиотеката.

Оливия вече слизаше от седлото. Приближи притеснения си кон и също го върза за знака. Стараеше се да не откъсва очи от Дейв, но изпитваше ужасната нужда да разгледа по-подробно мъртвите твари и знаеше, че не е в състояние да остане тук сама.

Свали пушката от рамото си — плавно движение, в което ставаше майсторка. Никога през живота си не беше вярвала, че ще се превърне в жена воин. Но ето я на̀, готова да се сражава, ако се налага. Каза:

— Да вървим!

Изкачиха напуканата бетонирана пътека до каменните стъпала, които водеха към сградата. Едната врата беше избита навътре и свалена от пантите, но другата висеше накриво като пияница в неделя вечер. Или, каза си Дейв, както навремето висяха пияниците в събота вечер. Отвътре се лееше сумрачна светлина, кално жълта като грозното небе. Под краката им хрущяха стъкла — звук, който на Оливия й се струваше ужасно силен в стихналата сграда.

Не, не стихнала. От тавана на стотици места капеше вода. Мокри листи бяха залепнали за пода и бяха добили цвета на силен чай. При преминаването на Дейв и Оливия плочките поддаваха, самият под им се струваше гъбест, сякаш го крепяха изгнили греди на ръба на срутването. Подминаха шкаф, представлявал навремето витрина за трофеи — гордостта на спортните отбори на училището, сега разбит и с потъмнели и петносани от влагата купи. Голяма фреска на едната стена, най-вероятно дело на самите ученици, изобразяваше земното кълбо и хванали се за ръце хора около него. На места мазилката беше изпадала и част от фреската бе обезобразена от големи кафяви петна, но избелялото послание „Семейството на Човечеството“ все още се четеше.

— Тук е била учителската стая — каза Дейв, когато подминаха една отворена врата. — Столовата се намираше натам. Намерих лекарствата в един от кабинетите малко по-нататък. Библиотеката би трябвало да е още по-навътре.

Оливия кимна. Падащата вода кап… кап… капеше. Локвите се плискаха около захвърлени тетрадки и боклуци, изсипали се от отворените шкафчета, докато учениците панически са се опитвали да се доберат до дома в онзи априлски ден. Лесно беше да си представиш как учителите и директорът са се мъчили да въведат ред; училищното радио припуква, родителите нахлуват из коридорите в търсене на децата си, а междувременно по новинарските емисии показват как по цял свят горгонските кораби унищожават градове. Сега тук витаеха само призраци, каза си Оливия. Призраците на един предишен живот — не само призраци на американската мечта, но и мечтата за семейството на Човечеството.

— Добре ли си? — попита Дейв.

Тя кимна:

— Да.

Наясно, че това не е вярно, той продължи:

— Няма да се задържим много дълго.

Оливия не коментира.

Продължаваха да напредват в жълтеникавия здрач. На изкривения под лежеше позеленял тромпет. „Гедеон е напуснал сградата“ — каза си Оливия^[2]. За малко да се разсмее, но в тази руина бяха запечатани твърде много тъга и твърде много изгубени и изпарени очаквания и обещания. Не смееше да си мисли какво ли е сполетяло повечето ученици, родители и учители. Нищо чудно част от тях да вилнееха със сиваците… ако не във Форт Колинс, то някъде другаде.

Дейв я върна в реалността:

— Това ще да е, как мислиш?

Беше спрял в коридора точно пред нея. Срещу редиците шкафчета имаше врата с надпис БИБЛИОТЕКА и напукано междинно стъкло.

— Да хвърлим едно око — предложи Дейв, но преди да отвори вратата, извади своя „.357 Магнум“ от кобура на кръста и свали предпазителя.

Оливия го последва в библиотеката и остави вратата отворена.

Вътре цареше пълен хаос. Същинска катастрофа. Експлозия бе избила прозорците, отворила бе път за нашествието на дъжда и вятъра и с времето те бяха съборили всички стелажи. Книгите бяха разпилени по пода и просмукани с вода. На ивици по стената и пода растеше жълто-зелен мухъл, за който и двамата посетители знаеха, че не бива да се пипа. Във въздуха се носеше неприятно сладникава миризма — отвратителна миазма на разложението. Част от тавана беше паднал и от него висяха жици и тръби. Книгите на пода бяха слепени от влагата и мухъла.

Двамата мълчаливо оглеждаха помещението.

— Пфу — заяви накрая Дейв. Намръщи се и му се прииска да имаше подръка цигара. — Предполагам, че никое от копелетата не обича да чете, а?

Това вече разби защитата на Оливия. Тя се разсмя, чисто и от сърце, и на Дейв смехът й му се понрави. Усмихна се сковано и за кратко и сви рамене. Тук осветлението не го биваше. Не му харесваше идеята да клекне на колене в тази гадост и странния мухъл и да рови за пътни карти. Библиотеката изглеждаше така, сякаш някой я е преровил от край до край и няколко пъти я е разтръскал. Каза си, че му трябва лопата, за да разкопае всичко по пода… или поне гумени ръкавици. Наруга се, че не се е сетил да вземе. Но така и така бяха тук, откъде да започне?

Хубав въпрос.

Започна с опит да премести с крак няколко книги и дори успя да мръдне горния пласт, но отдолу страниците се бяха подули и бяха залепнали за пода. Някои от книгите бяха споени в плътна каша и нямаше начин да се отгатне какво са представлявали. Дейв не видя нито една, която да съдържа карти или пътни атласи, и се запита дали изобщо ще ги познае, ако ги види в тази мокра купчина.

— Това ще свърши ли работа? — Оливия стъпи върху оръфан глобус, търкулнат на пода.

— Съмнявам се. Надали… — Дейв и сам долови колебливата нотка в гласа си. — Дори ако намерим карти, нямам представа какво точно търсим. Христе… въобще не си го представях така… — той срита встрани няколко разложени книги. — Голям съм глупак, така излиза.

— Не си глупак — възрази Оливия. — Просто си обнадежден.

— Да. Само че в последно време и това може да се брои за глупост.

Оливия започна да мести с върха на ботуша си парчета и мокри корици от книги. „Дотук с величието на идеите и интелекта на хората“ — помисли си. Разкри подвързано в синьо томче за братята Харди^[3] и това почти я пречупи отново. „Трябва да си силна“ — каза си. Лесен за даване съвет, но труден за изпълнение. Тя отбеляза:

— Познавам те от доста време и знам, че си човек, който не вярва в… да го наречем чудеса. Но заради хлапето си си променил мнението, така ли? Дейв, ако това място изобщо съществува, може да е навсякъде. А и защо? Какво му подсказва да отиде там?

Дейв продължи да рови из влажната каша. Нямаше друго оправдание, освен да промърмори:

— Той е странно хлапе.

— Да. И аз го знам. Но понякога… нали знаеш… сънищата са си просто сънища. Имала съм една камара кошмари. Ти също, убедена съм.

— Да — отвърна Дейв. Погледна към Оливия, озарена от мрачната жълта светлина. — Знам, че е лудост. Знам, че е лудост и идването ни тук, и това търсене също. Но пък… и ти знаеш, че Итън е прав. Джей Ди също го знае. Не можем да се крепим още дълго. Ще се наложи да се преместим, да намерим някакво друго място, ако искаме да останем живи.

— И смяташ, че Бялото имение е място, което ни трябва?

— Един Господ знае, но „Пантър Ридж“ е свършен… — Дейв свали мръсната си бейзболна шапка, избърса капчиците пот от челото си и след това отново си сложи кепето. — Итън е различен, Оливия. Не знам дали е за добро, или за зло. Но досега ни помогна… Вярвам в това. Наречи ме луд или глупав, или каквото щеш, но ето ме тук… Само това мога да ти кажа.

Оливия нямаше какво да възрази на думите му. Видя в отсрещния край на помещението картотечния шкаф на библиотекаря и плота за записване на книгите. Имаше паднал рафт с дивидита и докато крачеше натам, под краката й пукаше. Сред целия хаос на плота бе останала да стърчи малка метална статуетка на футболен играч, стиснал американско знаменце в единия си юмрук и гушнал под другата мишница ръгби топка, все едно държи любимо дете.

При следващата крачка отдолу се разнесе плътно, мазно изпльокване на разпадащи се гнили дъски и подът под Оливия внезапно поддаде. Десният й крак пропадна през дупката и тя изпищя. Представи си как полита надолу чак до мазето и за малко да захвърли пушката, за да се вкопчи в книгите около себе си, но след това падането спря — в мрака долу висеше само единият й крак.

Дейв на мига притича към Оливия и й помогна да се изправи. Посъветва я:

— Полека, полека! Добре ли си? Нарани ли си крака?

— Здравата си ударих коляното. Но това е всичко. Внимавай с пода, че хапе.

— Аха, видях. — Дейв надникна в дупката, но всъщност не можеше да види нищо в тъмата отдолу. Чуваше се, че капеше вода, и от мазето се надигаше кисела, мухлясала миризма като от злотворна градина с отровни гъби. — Внимателно!

— Ти също. Хей! — Възкликна Оливия, забелязала нещо интересно. — Онзи картотечен шкаф на стената. Струва си да го отворим.

— Добре. Хайде, да не се разделяме.

Заобиколиха плота на регистратурата и отидоха до картотечния шкаф, който, изглежда, беше преживял непокътнат всички вилнели в библиотеката бури. Дейв отвори горното чекмедже и откри дебели пачки от годишните течения на училищния вестник „Газет“. Във второто чекмедже имаше канцеларски пособия — моливи, химикалки, гумени ластичета, кламери и всякакви подобни дреболии. Третото беше почти празно, като изключим няколко листа принтерна хартия, а в четвъртото и последно имаше два капана за мишки.

— Зад плота са скрити още чекмеджета — забеляза Оливия.

Започваше да куца все по-силно и по-силно, явно коляното й беше пострадало по-сериозно от първоначалното й предположение. Щеше да се подуе като едното нищо, каза си. Magnifico! — точно каквото й трябваше: няколко дни да куцука наоколо като същинска старица.

Тя отвори горното чекмедже зад плота и откри набор моливи, бележници, кламери и нечий запас от различни вкусове дъвка „Орбит“. Следващото чекмедже съдържаше дебел, подвързан в червено и златно алманах „Планинар“ от миналата година, няколко стари мобилни телефона, които сигурно са били конфискувани в Деня, и…

… почти скрито под алманаха стърчеше ъгълчето на още една книга. Оливия вдигна „Планинар“ и видя на корицата магистрала, виеща се през борова гора. Беше „Пътният атлас на Ранд Макнали за САЩ“ отпреди три години. Между „Планинар“ и „Макнали“ имаше сплескана мъртва хлебарка.

— Виж! — каза Оливия и извади пътния атлас. На корицата с червен маркер беше изписано строгото нареждане на библиотекарката: „Да не напуска помещението“.

— Намерихме каквото ти трябва — с немалка доза триумф сподели Оливия с Дейв.

Той дойде да види книгата отблизо.

— Да! — Не се беше хващал да говори с възбуда от много време насам и се изненада сам от себе си. — Добре, чудесно. Прекрасно! Поне е някакво начало… — Той нави атласа и го пъхна в колана на джинсите си. — Не знам какво ще търсим, но…

Подът изпука. Звукът беше тихичък, но заплашителен.

— Мисля, че трябва да… — „се махаме оттук“, канеше се да продължи Оливия, но не й дадоха възможност.

Странна твар изпълзяваше от дупката в пода на библиотеката.

Надигна се, люлеейки се като кобра.

Беше слаба и със сива плът, явно едно време е била жена, защото имаше провиснали голи гърди и тук-там по някой кичур дълга бяла коса. Хлътналите в черепоподобното лице очи се стрелкаха насам-натам в търсене или на източниците на човешките гласове, или на мястото, откъдето се носи ароматът на прясно месо. Подобните на куки нокти драскаха да освободят напълно тялото, но нещо сякаш пречеше и устата на тварта се изкриви от разочарование, а от сухото й гърло се разнесе тихо цъкане. Оливия понечи да писне, но се спря. Нямаше време за това. Стиснала устни, се приготви да стреля с карабината.

Подът на библиотеката се нагъна и надигна като мръсна океанска вълна. Мокрите плочки зяпнаха като усти, а между тях път навън си проправяха дращещи ръце. Дейв първоначално си помисли, че двамата с Оливия са се натъкнали на гнездо на спящи сиваци, и това отчасти беше вярно… но в следващите няколко секунди, докато подът продължаваше да се цепи и лъскавата сива плът се измъкваше изпод него, той осъзна с нов, стряскащ ужас, че в мазето на гимназия „Итън Гейнс“ се е измътило нещо много по-различно.

Като тийнейджър беше работил в бригада за разрушаване на стари къщи и извлачване на гредите и тухлите от тях. „Хей, хей — викна един горещ августовски следобед бригадирът, — я глейте тука!“

И така благодарение на него Дейв беше видял, заклещени в стената, която току-що бяха съборили, над дузина плъхове, които пищяха и дращеха в опита си да избягат, само че бяха съединени и на практика вързани опашка за опашка в кръг и не можеха да тръгнат в нито една посока, имаше и няколко умрели и започнали да се разлагат, а живите продължаваха да се блъскат диво, оголили зъби, с блеснали очи и дрезгаво пъхтящи в отчаянието си.

„Това е Цар на плъховете — каза бригадирът. — През целия си живот съм срещал само още един. Засядат в някое тясно пространство, пикаят един върху друг и опашките им се срастват. Гадна работа!“

Бригадирът беше вдигнал лопатата си и се беше захванал да размаже Царя плъх, който умря в кървава и отвратителна каша. На Дейв се падна честта да изхвърли останките в кофата за боклук.

Сега, много години по-късно, тук, в този кошмарен свят, Дейв Маккейн видя през дупката в строшения под да изпълзява Цар на плъховете, съставен от сиваци.

Краката им се бяха срасли в рехава маса, съставена от дълги, тънки пипала, напомнящи донякъде на опашки на плъхове. Някои от телата бяха погълнати от други, почти изчезнали едно в друго, канибализирани или абсорбирани, и като цяло в кръга на Царя на плъховете имаше над двайсет души, представлявали навремето мъже, жени и деца, а главите и ръцете им невинаги се намираха точно на местата, където се очаква. Бяха издокарани в мокри, петносани в черно останки от дрехи. От мазето бълваше ли, бълваше люспеста сива плът. Съсипаните лица и деформираните глави се люлееха на шиите си. В някои от зейналите усти блестяха зъби като малки бръсначи, а в други се виждаха редове акулски куки разкъсвачи.

Дейв незабавно осъзна, че имат два проблема.

Кръгът на Царя на плъховете споделяше обща цел и напредваше в една и съща посока, и при това гърчещото се чудовище преграждаше изхода от библиотеката.

С изкривено от ужас лице Оливия отстъпи назад и се притисна към Дейв. Тварта се бореше да се измъкне от мазето и влачеше нагоре полепнали по плътта й мокри книги и мухлясали страници. Царят на сиваците не издаваше друг звук освен съскане и стържене, но на Дейв започна да му се струва, че вече успява и да събере пипалата под себе си в опит да се изправи. Каза си, че ако двамата с Оливия възнамеряват да излязат живи оттук, сега е моментът да опитат.

Откри огън с магнума си, чийто огнен рев се оказа невероятно шумен и ярък. Два изстрела — и две от кошмарните лица станаха на каша. След това се обади пушката на Оливия и проби дупка в белокосата глава на женската твар, която първа започна да се катери навън. От раната бликнаха черни струи. Дейв сграбчи водачката на „Пантър Ридж“ за рамото, издърпа я след себе си покрай плота и извика възможно най-силно:

— Да се размърдаме!

Масата от сплетени сиваци се движеше все по-чевръсто и запротяга към тях змиеподобни ръце. Сивите клещи на седмопръста длан сграбчиха десния глезен на Оливия и тя за малко да падне в гмежта, но Дейв се напъна здраво и я удържа. Оливия прати куршум в онова, което някога може и да е било човешко рамо, и се освободи, като беше наясно, че ако не успее, след миг ще е мъртва.

Дейв стреля отново в едно от лицата. Сива плът и тъмна течност опръскаха стената на библиотеката. От гърлата на Царя сивак се надигна нисък стон, досущ хор на прокълнатите. Съществото взе да се тътри напред на лакти и сиви кореми, а разбитите глави висяха обезсилени. Крайниците пипала драпаха по пода и оттласкваха туловището. Оголените зъби на останалите глави щракаха към Оливия и Дейв и сива гора ръце се протягаше към тях за кървав обяд. Двамата човеци в стаята откриха отново огън от разстояние не повече от четири-пет фута. Револверът на Дейв щракна празен и той извади узито от кобура му, след което обсипа чудовището с деветмилиметрови куршуми.

С квичащ, пронизителен писък, излизащ от всички усти едновременно, мутиралият кошмар внезапно започна да отстъпва и да се смъква обратно назад в пещерата под пода. Покрай него остана достатъчно място да се мине. Дейв бутна Оливия към вратата, без да забравя за коляното й, но със съзнанието, че трябва да опази двама им живи. Изстреля последния куршум от пълнителя си в сивото тяло и зърна в дълбините му нещо, наподобяващо изкривено детско лице — или израснало там, или погълнато от останалите. Очите бяха отворени и устата, на която липсваше и долна челюст, зееше широко, сякаш изкривена от вечен глад или мъка.

След това Дейв изскочи от вратата. Двамата се втурнаха към дневната светлина, Оливия проклинаше повреденото си коляно и куцаше колкото се може по-бързо. Дейв не се отделяше от нея и й подложи рамо да се облегне. Мислеше си, че ако който и да е от двама им посмее да погледне назад, това ще рече, че здравият им разум завинаги ще остане задраскан на картона на библиотеката в „Итън Гейнс“.

Не се обърнаха нито веднъж, но Оливия хлипаше, когато отвърза коня си и се метна на седлото. Дейв беше твърде корав за сълзи, но стомахът му го предаде. Закуската му — бисквити и няколко лъжички пастет — се надигна нагоре. Конят му долови мириса на мутирала плът по него и се опита да избяга, преди той да се намести добре в седлото.

Нямаше нужда двамата с Оливия да се подканят с „Давай“ или „Хайде“, или „Да се махаме оттук“.

Пришпориха конете.

Докато галопираха към несигурното убежище на „Пантър Ридж“, лешоядите зад гърба им излитаха, обезпокоени от суетнята. Вдигаха се на орляци от овъглените трупове, които досега кълвяха, но след малко пак накацаха като черен саван върху мъртвите чудовища на паркинга и взеха да се карат за местата си на трапезата.