Робърт Маккамън
Границата (4)

Четири

Итън.

Момчето се събуди.

Струваше му се, че някой го е повикал — по името, което беше избрал за себе си, за да си създаде някаква самоличност. Бяха го извикали не високо, а тихичко. Достатъчно, та да остане да лежи в леглото на отреденото му жилище с отворени очи, заслушано в мрака.

В апартамент 246 не беше съвсем тъмно. Мъждукаха слабо два фенера на свещи. Стените бяха облицовани с евтин кафяв гипсокартон, килимът на пода — с цвят на жито. Срещу спалнята имаше украса от боядисани в синьо и сребърно метални квадрати. Плод на нечий артистичен вкус, помисли си Итън. Седна в леглото и облегна гръб на възглавниците. Беше гладен, жаден и нервен. Носеше тъмнозелена долница от пижама, принадлежала вероятно на някой мъртвец. Костите все още го боляха, а контузиите си усещаше натежали от събралата се кръв. Искаше да се завърне към съня, да се гмурне обратно в покоя му, но не можеше… защото в мислите му се въртеше нещо… нещо важно… и той не можеше да се досети какво е то.

Чувстваше се като празна дупка в очакване да бъде запълнена. С какво? С познания? Със спомени? Не съзираше нищо отвъд пробуждането си по време на тичането през онова поле в дъжда.

Вода — помисли си. — Жаден съм.

Само че беше наясно, че последните остатъци от вода се разпределят пестеливо и хората тук отказваха да пият дъждовната вода, понеже е пълна с химикали или отрови. Те обаче ядяха конете, които пък пасяха трева, а тя се напояваше от дъжда. Така че на практика всички все пак поемаха от химикалите. Предположи, че дори изваряването на дъждовната вода на огън не им стига, за да й се доверят напълно. Така че бутилираната вода намаляваше все повече и повече и когато свършеше, хората тук все пак щяха да бъдат принудени да пият от дъждовната.

Итън разбираше защо ги е страх да не попаднат в някоя от схватките между горгоните и мъглявите, но от какво друго се бояха и ги принуждаваше да се гушат тук, зад каменните стени?

Нямаше представа колко време е спал. Джей Ди му беше донесъл пижамата и малко други дрехи, като например два чифта дънки с кърпени колене и няколко тениски — една сива и другата пурпурна, с лого със стиснат юмрук на групата „Блек Дестройър“, която Итън никога не беше чувал… или не помнеше да е чувал. В покритата с жълти плочки баня той изтърка калта от себе си с помощта на кофа с пясък. Огледа контузиите си в огледалото на светлината на свещите. Гърдите му бяха синьо-черни от рамо до рамо. А когато се обърна, успя да извърти глава достатъчно, за да зърне и отражението на грозните черни синини на гърба си. Изглеждаха много сериозни. Предположи, че май трябва да се радва на липсата на спомени за причината им, тъй като му се струваше, че е преживял всичката болка на света накуп.

Жаден съм, помисли си. Но и в кухнята, и в банята крановете бяха пресъхнали, а тоалетната представляваше суха дупка. Дейв му беше казал, че от него очакват да си върши работата в същата кофа с пясък, която му бяха дали. За да получи вода, трябваше да слезе в столовата, където се раздаваха порциите, а килерът там — както го осведоми Дейв — беше здраво заключен и пазен от въоръжена охрана след вечерното хранене, колкото и оскъдно да беше то.

Итън се хвана, че зяпа сините и черни квадрати на стената срещу леглото си.

Можеше да си представи как се топят и се превръщат в поток от чиста, прясна и бистра вода, която се стича по стената и се събира в локвичка на пода.

Както се взираше в тях, сините и черните кутийки започнаха да трептят и да се сливат в лъскава повърхност.

Плувният басейн — каза си той. — Свързано е с… плувния басейн.

Но не знаеше какво точно е свързано. Плувният басейн беше празен, като изключим отпадъците — вероятно останки от натрошени градински мебели — и няколко инча мръсна дъждовна вода в дълбокия му край.

И все пак… имаше силното чувство, че трябва да стане от това легло и да отиде до плувния басейн, и там може би щеше да разбере какво точно го привлича. Надигна се, навлече тениската на „Блек Дестройър“ и пумите си и излезе от апартамента във външния коридор, който водеше към бетонното стълбище. На половината път надолу мярна на хоризонта сини примигвания, които може би бяха светкавици, но може да бяха и безконечната битка на пришълците. Продължи надолу през паркинга и тръгна по криволичещата алея в посока към плувния басейн.

Над „Пантър Ридж“ се беше спуснала тишина. Нощта беше гореща и влажна, натежала от заплахата за още дъжд. През прозорците на някои от апартаментите Итън виждаше успокоително да танцуват малки пламъчета на маслени лампи и фенери. Свидетелство, че не е единственият буден. Видя светлини и на наблюдателниците: на кулите вероятно имаше охрана денонощно, не оставяха картечниците без персонал. Той стигна до група от шестима души, седнали в кръг на паркинга, с няколко маслени лампи по средата. Държаха се за ръце и се молеха със сведени глави. Продължи нататък. Подмина мъж с коса до раменете и без риза или обувки, навлякъл просто чифт дънки, седнал на земята с присвити към гърдите колене.

— Може да дойдат нощес — сподели той с Итън. — Но хич няма да ме изпапкат. Не, не и мене! — и с тези думи вдигна автоматичния пистолет, който се въргаляше до него и опря дулото му в черепа си.

Захили се срещу Итън. Гримасата му бе изкривена от лудост, така че момчето продължи по пътя си.

След малко стигна до плувния басейн, обграден от остатъците на някогашна декоративна желязна ограда. Имаше и порта. Много от паната на оградката бяха паднали, останалите — ръждясали от корозивния дъжд. Портичката беше отворена и висеше на една панта. Итън си помисли, че в комплекса доста хора също се крепят на косъм. Отиде до ръба на басейна и надникна в него, но видя само онова, което беше мярнал за малко и предишния път: разнообразни парчета, навярно части от дървени столове и разни други боклуци, плаващи в няколко инча вода в дълбокия край — олющеният надпис на стената гласеше „5 фута, скоковете забранени“ — и нищо друго.

Няма нищо, помисли си.

Но въпреки това…

… имаше нещо.

Пред очите му беше образът на сините и сребърните квадрати, които се сливаха, блестяха и се превръщаха в бистра вода.

Итън се спусна по стълбичката в плиткия край на басейна. Синята боя на дъното беше потъмняла и се лющеше на цели набръчкани къдели. Под нея се виждаше гол сив цимент. Момчето тръгна по права линия към средата на басейна и надолу по лекия наклон към дълбокия му край. Нагази в мръсната дъждовна вода около сифона.

Запита се: Какво ли има тук?

Логичният отговор гласеше: Нищо.

Движението му във водата накара боклука да отплава встрани. Итън заджапа в кръг около сифона, понеже това му изглеждаше правилна постъпка. Дали тук в крайна сметка не се криеше нещо, зачуди се той. Дали не долавяше дълбоко, потайно движение… като сливането на сини и сребърни квадрати на стената? Постоя известно време в дълбокия край, наострил всичките си сетива за нещо, в чието съществуване не беше убеден, а после, пак по средата на басейна, се отправи обратно към плиткия край. Имаше ясното усещане, че съвсем наблизо е скрито нещо, но…

Внезапно го стресна дрезгав глас:

— В името на всички лайнари, какви ги вършиш там?

Итън погледна надясно и видя Дейв Маккейн да държи узито си, прицелено някъде съвсем недалеч от него.

— Чух вратата ти да се отваря и затваря — обясни Дейв. — Живея точно до теб. Какво правиш тук? Вода ли си точиш?

— Не, сър. — На Итън му се стори, че Дейв не си е лягал тази нощ, понеже още беше облечен в дрехите, които носеше и вчера, и не си беше свалил бейзболната шапка. — Просто излязох да се поразходя.

— Тия ги приказвай на баба си.

Итън реши, че истината е най-добрият избор. Истината поне във вида, в който я разбираше.

— Имах чувството, че трябва да дойда тук.

— Така ли? За нощно плуване, а?

— Не, сър. Просто имах нужда да дойда дотук, това е всичко.

— Защо? За да пиеш вода?

Итън поклати глава:

— Наистина съм жаден, но Оливия каза да не се доверяваме на дъждовната вода. Това е причината да пиете само бутилирана… — той се сети за затворническата стая и проверката, която беше преживял. Как го каза Джон Дъглас: „Правим проверка дали си човек, или не си“. Итън знаеше за какво става дума, но искаше да го чуе и от друг. — Смятате, че дъждовната вода е отровна, нали? Заради всичките извънземни чудеса в атмосферата? — той вирна брадичка към озареното от светкавици небе. — Какво правят те с хората? Превръщат ги в твари, които се налага да убивате ли?

— Все още не знаем — отвърна Дейв. — Не знаем защо някои неща идват тук, като си придават човешки вид. Може и да са били някога хора и да са били променени от тях… — махна в посока към проблясващите на хоризонта мълнии. — Нищо чудно да си играят с човешки играчки. Просто има страшно много неща, които не знаем.

— Но това не е всичко, нали?

— Не — отвърна Дейв. — Никак даже.

— Разкажи ми.

— Първо излез оттам.

Когато Итън изкачи стълбичката на басейна, Маккейн насочи узито си към земята и отстъпи няколко крачки.

— Какво има още? — подкани го момчето.

— Нощем идват сиваците — обясни Дейв.

— Сиваците — повтори Итън. Не му хареса звученето на названието — нито в устата на Дейв, нито в неговата собствена. Но все пак попита: — А те какви са?

— Мутирали хора — Дейв никога не беше увъртал и не се канеше точно сега да започне. — Някои от тях са… силно мутирали… в чудовища, които вече не приличат на хора. Не знаем какво го причинява. Може да е нещо в атмосферата, в дъжда или пък е болест, донесена от ония. Сиваците идват нощем. Не всяка нощ, но определено се опитват да влязат тук… гадна работа. Ние смятаме, така, де, Джей Ди смята, че кожата им вече не може да понася слънчевата светлина. Или нещо ги кара да стоят скрити дневно време. Както казах, не знаем със сигурност и не сме срещнали човек, който да знае.

В главата на Итън се въртяха сума въпроси и се караха кой да бъде зададен пръв. Започна с този:

— Защо ги наричате „сиваци“?

— Понеже са сиви. Или поне горе-долу. Изгубили са напълно цвета на плътта си. Не знам кой първи ги нарече така, но им отива. Започнаха да прииждат преди около три месеца. Отначало бяха малцина, после се събираха все повече и повече. Според мен имат нещо като радар или сетиво, или каквото там ги струпва на едно място… Може би се подушват едни други… — Дейв си позволи тънка, измъчена усмивчица. — Не са ни останали много муниции. Радваш ли се все още, че се присъедини към веселата ни компания?

— По-добре е, отколкото там, навън.

— Ахъ. Е, сиваците се опитват да се доберат до нас, понеже са плътоядни. Те си прибират мъртъвците, което предполага, че ядат труповете. Това ги държи доволни известно време.

Итън кимна.

— Но аз не съм сив и не съм мутирал. Защо тогава ме заведохте в онази стая, където убивате твари?

— Прибрахме те в Сигурната стая, понеже имахме… нека ги наречем „нашественици“. Това са същества, които приличат на хора и може и да са били едно време или още да си мислят, че са… но сега са друг вид форма на живот. По мнението на Джей Ди — и на Оливия също — те са хора, избрани от извънземните да си правят експерименти върху тях. След това са ги пуснали на свобода. Като извънземни бомби с часовников механизъм, предполагам. Да речем просто, че съм виждал някои много интересни реакции на разтвора. Имахме тук и друг доктор. Той се самоуби заедно с жена си и сина си миналия декември, но именно негова беше идеята да вкарваме нещо в кръвообращението, за да изпитваме новодошлите. Благодаря на Господа, че го измисли, иначе щяхме да сме пуснали при нас истински ужасии, без да го разберем, преди да е станало твърде късно.

— Дъждът — каза Итън. — Смятате, че той създава сиваците, така ли? Ако е така, нима никой тук не се е променил?

— О, напротив. Започва се със сиви, пепеляви на вид петна. Те се разрастват бързо и след това костите започват да се изменят. Държахме под наблюдение първата жертва, докато преживяваше всичко това. Наложи се да я оковем, което беше ужасно жестока постъпка, но нямахме избор — Дейв изгледа мрачно момчето, преди да продължи. — След няколко дни, когато цялата беше изкривена и деформирана, започна да й расте втора глава, просто уста с малки, остри като игли зъби. Тогава се намеси баща й и я застреля. Беше на дванадесет годинки.

— Олеле! — прошепна Итън или поне си помисли, че го е направил.

— Имахме още четири случая. За всичките се погрижихме, преди състоянието им да се влоши прекалено. Несъмнено в атмосферата има отрова… — заключи Дейв. — Понякога дъждът вали кално кафяв или жълт като пикня, но не сме сигурни, че това причинява мутациите. Никой не е сигурен в нищо. Но да, това е причината да зависим от бутилираната вода. Пазим конете под навес, но въпреки това са изложени на дъжда, а и той се процежда през покриви и стени и тече вътре… Ядем конете, така че няма начин да го избегнем. Докторът смята, че на ефектите им трябва време да си проличат, и че може би зависят от химическия баланс на конкретния човек. Както при вирусите или при рака. Някои го прихващат, други не… — Дейв сви рамене. — Какво да прави човек? В крайна сметка се гътва. Просто… въпросът е колко време ти се чака.

— Защо си изчакал ти например? — Итън многозначително изгледа картечния пистолет.

Дейв вдигна узито пред лицето си и го огледа, сякаш то беше смъртоносно произведение на изкуството. След това го отпусна отново до хълбока си.

— Хубав въпрос — призна. — Познавах много хора, които решиха да не протакат. Прецениха, че между горгоните, мъглявите, сиваците и простата стара безнадеждност най-добрият вариант е да минеш през райските двери… — спря се за момент и поумува върху отговора. Накрая каза: — Предполагам, че още не съм готов. Но утре може и да съм. Зависи просто от…

„… времето“, канеше се да продължи, но го прекъсна червена сигнална ракета, която рязко се извиси към висините, изстреляна от наблюдателницата на западния ъгъл на стената.

След секунди я последва воят на сирената с манивела, разположена във вътрешността на комплекса. С едновременно кух и зловещ глас Дейв заяви:

— Какъв си късметлия. Идват точно днес!

Дейв хукна към стената, а от блоковете наизлязоха и други от обитателите им, въоръжени с пистолети и карабини, надянали каквото им е било под ръка. Тогава Итън чу и воя на сиваците.

В началото идваше отдалеч, странно нашепване на дисонансна песен, което равномерно се усилваше все повече. Итън вече беше забелязал, че по протежение на стената, на няколко фута под намотките бодлива тел, са издигнати дървени мостчета и сега защитниците на „Пантър Ридж“ слагаха стълби и се катереха нагоре. Втора червена ракета излетя от най-южната кула, което Итън сметна за знак, че сиваците атакуват от две посоки. Искаше да види какво става, така че изостави басейна, хукна по пътя и се качи на стената по най-близката стълба. Точно когато я достигна, по стълбата го изпревари Оливия Куинтеро, чиято късо подстригана сива коса много приличаше на корона. Спря за миг, колкото да го изгледа намръщено. Под мишница носеше пушка и на колана на дънките й беше окачен револвер в кобур. Беше навлякла жълта блуза в стил „уестърн“ с избродирани по раменете метличини. Тъмните й очи изглеждаха почти абаносови на цвят. Нареди:

— Махай се оттук! Хайде!

Оливия се покатери, без да изчака да види дали Итън я е послушал, или не. Той остави въоръжен с пушка мъж да се качи след нея. След това на свой ред се закатери към мостчето, понеже не можеше да устои да не види гледката.

Писъците го блъснаха като приливна вълна. Каменната стена му стигаше до гърдите. Когато се взря навън през намотките бодлива тел, в първия миг му се стори, че се е размърдала цялата земна повърхност. Стотици ли бяха? Или повече? Щъкаха по склона на хълма към стената. От най-южната кула изстреляха бяла осветителна ракета. Докато тя цвърчеше и падаше, Итън успя да види, че някои от нападателите носят парцаливи останки от дрехи, но повечето са голи и голотата им разкриваше пепелно сива плът, която падаше на мазни буци от костите, досущ разтварящо се отвратително желе. Имаше и други, също сиви, но с покрита с люспи плът или пък с щръкнали от нея остриета като шипове на бронирана костена плочка. Пълният мащаб на ужаса се стовари върху Итън като ритник в корема. Долу към подножието на стената напредваха жилести същества с приплеснати черепи и гърбави тела, истински човешки тарани. Имаше и такива, които търчаха на крака, дебели като дървесни стволове, или куцукаха на желатинови крайници, както и твари, които кретаха под краката на събратята си като разлагащи се рачешки туловища.

В авангарда на нечовешката вълна подскачаха твари с бронирани гърбове и ноктести куки вместо ръце. Те се хванаха за стената и започнаха да се катерят към бодливата тел. Смразен от шока, Итън видя как един от катерачите поглежда нагоре и се ухилва, а лицето му беше сиво с очи като цепки, хлътнал навътре нос и с тънки устни, между които се виждаха зъби като малки триончета. Миг по-късно това подобие на лице се взриви под един от първите картечни откоси и трупът увисна, гърчейки се на няколко фута под бодливата тел с куки, все още забита в хоросана между камъните.

Огън откриха и други пушки, пистолета и автомати. Макар че бурята от куршуми разкъсваше телата на сиваците, тварите продължаваха да се катерят в смазваща вълна срещу стените на крепостта на „Пантър Ридж“. Нещо се удари в обкованата с метал порта със сила, която накара мостчето под краката на Итън да затрепери. Между камъните блъвна прах. Неколцина стрелци откриха огън по невидимия звяр. Последва втори удар на чудовищна маса в портата, но не беше така мощен и явно още няколко изстрела довършиха нападателя.

Пред Итън на светлината на бялата ракета се вълнуваше море от деформирани, гротескни твари, които някога са били хора. Той видя мъже, жени и деца, превърната в съскащи и пищящи чудовища, породени или от извънземна болест, или от отрова в дъждовната вода. Видя гърбави силуети с алчни погледи и скелетоподобни тела със сива, тънка като хартия плът, която изглеждаше като…

Видимият човек.

Той си спомни.

Трудеше се върху модела си на „Видимият човек“^[1] с прозрачната му пластмасова кожа, през която се виждаха всички вътрешни органи, вени и артерии на човешкото същество. Беше го взел от… къде? „Уол-Март“? Не, от „Амазон“. Седеше на бюрото в стаята си… в къща, за която нямаше спомени… под зелена настолна лампа… Пластмасовите органи бяха подредени така, че да му е по-удобно да ги боядисва… Внимаваше много, понеже искаше всичко в комплекта по анатомия да бъде както трябва… за училищен проект… Имаше и жена, която влиза в стаята… тъмнокоса… и казва…

— Назад! — викна жената редом с Итън.

Той с ужас осъзна, че по бодливата тел се беше изкатерило люспестокожо чудовище с черни, хлътнали очи в едната глава и наченки на втора — израстък с размер на грейпфрут с бели, слепи зъркели на стъблото на шията. То тъкмо промуши ръка през намотките да стисне гърлото на Итън, но миг по-късно Оливия Куинтеро блъсна хлапето встрани и застреля съществото право в слепоочието, мозъкът му се пръсна и втората глава взе да квичи и да щрака с малките си бебешки зъбки, докато тялото се хързулваше надолу и назад.

Ако погледите можеха да изпепеляват, Оливия щеше да остави Итън намясто. Зареди нов куршум и стреля отново в скупчените сиваци, които неуморно драпаха по стената с ноктестите си пръсти. Някои успяваха да стигнат до бодливата тел и се пресягаха през нея в опит да докопат всичко, до което лапите им достигнат, преди да бъдат застреляни и да паднат. Сивокожо жабоподобно чудовище с изпъкнали очи и дълга абаносова женска коса внезапно скочи нагоре и се приземи на бодливата тел отляво на Итън, смаза я и по петите му се изкатери мъжко същество с четири ръце — две с нормални размери и два гъвкави израстъка, изникнали от гръдния му кош — които вършееха трескаво и откъснаха телта от рамката й. Итън видя Дейв Маккейн да стреля с узито си право в лицето на чудовището, но веднага щом окървавеното му тяло рухна, го замениха две други, едното тънко като жица и с пепелява плът, покрита с малки остри шипове, и другото — масивен звяр с деформиран череп като глава на чук и с лице, което сякаш се състоеше само от зейнала острозъба паст и очи с размера на черни мъниста.

Чукоглавият звяр блъвна от ужасната си уста рев, който не звучеше дори близо до издаван от човешко гърло звук. Преметна се през телта и тупна на мостчето. Намираше се само на няколко фута вляво от Итън. Вкопчи покритите си с шипове пръсти в раменете на младеж, чийто револвер изгърмя в гръдния кош на чудовището, но зейналата му паст вече късаше парчета плът от лицето на жертвата. Въпреки че по сивака стреляха всички оръжия, които можеха да се обърнат натам, той зина по-широко, за да лапне цялата глава на жертвата, и с мощно, отвратително тръсване я откъсна от тялото. След това оловната буря най-сетне блъсна звяра през бодливата тел, а обезглавеното тяло рухна на земята от противоположната страна.

Прииждаха и други твари, катереха се все по-бързо и по-бързо. Късаха телта от рамката й, лапваха куршума и падаха, но местата им заемаха все нови и нови сиваци.

Оръжията започваха да щракат на празно. Отчаяни ръце ровеха за патрони в кобури, джобове и кутии с муниции. Някои от защитниците си носеха брадви и дойде ред да се захванат със сеч и трошене. Итън ясно долавяше как леденият воал на паниката се разпростира над крепостта. Тварите, напомнящи човешки същества от дълбините на измъчени кошмари, продължаваха да късат телта на нови и нови места и се промушваха през нея. Узито на Дейв Маккейн стреляше ли, стреляше и внезапно замлъкна, а той трескаво ровеше из джобовете си за допълнителни пълнители. Пушката на Оливия Куинтеро се обади и събори от стената зловещ паякоподобен силует. Тя спря да вкара с удар поредния пълнител в оръжието си и за малко да я награби жилеста твар с дълга бяла коса, желирана плът и назъбени като в паст на акула зъби. Оливия удари звяра в гърдите с дулото на пушката и допълни удара с куршум в челото, с което прати нападателката да лети заднешком в мрака. Писъкът на чудовището звучеше като стържене на нокти по черна дъска. От усилието и страха лицето на Оливия беше окъпано в пот. Тя извади пистолета си, прицели се и започна бавно и методично да сваля неуморно катерещите се твари.

Итън прозря истината.

Нападателите бяха твърде многобройни. Тази нощ сиваците щяха да победят събралите се под защитата на „Пантър Ридж“. Картечниците на наблюдателните кули все още стреляха, обаждаха се и пушките и пистолетите на бойците по стените, но Итън знаеше, че куршумите скоро ще свършат и всички оръжия ще се превърнат в тояги. Видя дузини твари да катерят стената и към нея напредваха още купища — цяла армия подвижни злокачествени тумори — и му се стори, че самата земя се е вдигнала на вихрен бунт.

Каза си, че сиваците трябва да бъдат отблъснати от стените. Да бъдат отърсени от лицето на хълма, погълнати от самата земя, и каква ли мощ бе необходима, за да се случи това?

В разгара на стрелбата и сред писъците и виковете на една от жените защитнички, нападната близо до него, изпита нуждата да долепи длани до камъните на стената пред себе си, като че ли докосва самата земя отвъд стената. Или я оформя, извайва я. Сякаш я командва и изисква да изпълни волята му, и като на длан съзря видение на онова, което искаше да се случи.

Ясен, звънък вътрешен глас му нареди да го стори, убеди го, че това е правилната постъпка точно както и разходката до плувния басейн беше правилна. Просто докосни камъните, рече този глас — неговият собствен, но по-силен и по-уверен — просто докосни камъните и виж в съзнанието си мощта…

… земетръсна мощ.

„Та аз съм просто дете — помисли ти Итън. — Не мога! Не мога да го направя!“

Но още докато си го казваше, осъзна, че сиваците са напът да преодолеят стената и по нея се катерят още много, а патроните свършват и не разполага с много време, понеже след малко всички, заедно с него, щяха да са мъртви.

Земетресение, помисли си той.

Можеш! — рече му гласът. Неговият собствен, но по-различен. По-възрастен глас може би. Глас, който знаеше неизвестни на Итън факти и може би такива, които той се боеше да научи. Трябваше да си го признае, ужасѐн до пълно вцепеняване. Парализиран в очакване на края.

Можеш — увери го гласът. — Подчини се. И опитай.

Направи го сега, преди да ти свърши времето!

Итън нямаше представа как да постигне подобно нещо, но осъзна, че се очаква да вложи усилие. И да, струваше му се пълна лудост, но трябваше да опита.

Положи длани на камъните.

Надзърна навън, към гмежта в мрака.

Пое си дълбок и дълъг дъх във все още натъртените си дробове и когато издиша, видя ясно в главата си как склонът на хълма помръдва като кожа на змия, и се съсредоточи върху видението, и измина секунда, а после и друга, без да долавя нищо друго, освен щракането на изпразващи се оръжия и писъците на сиваците, които катереха стената, и ударите на брадвите, които сечаха деформираната плът… нищо… съвсем нищо.

И точно когато Итън се канеше да отлепи длани от камъните и да се подготви да срещне смъртта си навярно, усети стряскаща горещина внезапно да се надига от дълбините на тялото му, тя изпържи плътта му отвътре. Може би, каза си, е като вълна електричество, което прогори ушите му и запука в косата му — или пък нямаше нищо общо, а беше просто усещане за твърда вяра, че ще успее, щом иска да спаси себе си и другите, и също толкова бързо насред царящия хаос и вихрещо се насилие усети как част от него — загадъчна част, която дори не проумяваше — набира чутовна сила.

Усети я да се изсипва от тялото му като водовъртеж и да влива волята си в пръстта.

Земята простена като пробуждащ се от дълга и мъчителна дрямка старец. След това старецът се протегна и отърси и в този миг целият хълм се надигна.

Не беше плавно движение. Пукнатини препуснаха по пътното платно и в прозорците на апартаментите зад Итън се трошаха стъкла. Жилищните блокчета в „Пантър Ридж“ стенеха с цепещо се дърво и откачащи се от опорите си тераси. Но стената отърси част от катерачите и обстреля с прахоляк и остри парченца деформираните лица на онези отдолу. Мнозина от защитниците нападаха на колене и някои дори рухнаха от мостчето. Итън също се озова коленичил, но се изправи несигурно, без да отлепя длани от камъните. Имаше чувството, че е част от самата земя, че направлява гърчовете й през заземяващата стихия на камъка, но въпреки това сърцето му препускаше като лудо и той вече беше прехапал долната си устна до кръв.

Една от наблюдателните кули рухна, а картечарят скочи от нея, за да се спаси. Склонът на хълма се разлюля отново, още по-яростно и мнозина от сиваците изгубиха хватката си върху стената. Падаха — чудовища, преплетени в чудовища.

Третата тръпка беше най-гневната.

От стените с експлозивен трясък се откъртиха огромни камъни. От прозорците на апартаментите блъвнаха още стъкла. Целият „Пантър Ридж“ се разтресе с тътена на разпадащи се древни планини. По склона зейнаха и се заусукваха пукнатини. Сиваците се олюляваха и пропадаха в тях, а пукнатините се разширяваха до два-три фута. Мнозина от нападателите останаха заклещени вътре, когато те се затвориха отново, скалите стържеха в деформираната плът и смазваха заразени от извънземните кости. Ноктести ръце посягаха от новите си гробове и мачкаха въздуха, докато не застинат неподвижни.

Това нападение от страна на земята, което продължи с поредица по-слаби земетресения, стигаше да докаже, че сиваците в по-голямата си част са запазили инстинкта си за самосъхранение. Те се обърнаха и побягнаха по хълма, мнозина влачеха със себе си мъртъвци, за да похапнат от тях по-сетне. Бяха нахлули с крясъци, но си тръгваха тихомълком, сякаш засрамени. Някои поглеждаха през бодливите си рамене и посланието им беше почти същото като девиза, написан на стената на жилищния комплекс: Утре е нова нощ.

А след това те се превърнаха просто в гмеж от обезобразени силуети, които тичаха, влачеха се, куцукаха в мрака по подножието на хълма и след още миг напълно се скриха от поглед.

Земните трусове стихнаха.

Итън свали ръце от камъните. Задачата му — колкото и невероятна да беше — приключи. Дланите и пръстите му пареха от горещината. Къпеше се в студена пот и дишаше тежко, беше уплашен до смърт, замаян и дезориентиран, но беше усетил, че избликналата от него изумителна мощ се прибра в скривалището си дълбоко в тялото му, успокоява се и се смълчава.

Каквото и да бе въплъщавал през последните няколко минути, сега отново си беше просто хлапето, което искаше да построи много готин модел на „Видимият човек“.