Робърт Маккамън
Границата (18)

Осемнадесет

В небето наистина грееше сияние. Под него навремето бе имало голям търговски център. Сега представляваше крепост, в сравнение с която „Пантър Ридж“ изглеждаше като кукленска къща.

Целият район, с изключение на пътя навътре, беше обграден с рула бодлива тел. Зад нея имаше барикади от талпи и отвъд тях — двайсет фута висока стена от тухли, камъни, парчета назъбен метал, счупени бутилки и всякакви други здрави, остри и гадни строителни материали. Сред бодливата тел лежаха гниещите трупове на двайсетина сиваци. Неколцина бяха разплескани до сиво желе на пътя. Наблюдателници с плоски покриви и картечници се издигаха на равни разстояния по цялото протежение на стените. Работеха генератори, които захранваха двата прожектора, проследили бронетранспортьора и училищния автобус при приближаването им. Огромна, покрита с метални шипове порта се вдигаше нагоре на вериги — досущ като в средновековен замък. Отвориха я, за да минат под нея превозните средства, и след това я спуснаха обратно на мястото й.

В част от мола имаше осветление. На паркинга бяха паркирани доста коли и няколко военни камиона, както и втори бронетранспортьор. Докато Хана следваше първия към очевидно главния вход на мола, тя — също както и Дейв, Оливия и Итън — видя да ги чакат група посрещачи в състав от десет войници с пушки. Мнозина на борда на автобуса хлипаха от облекчение, но Итън следеше и горгона, и човека, който според него се бе опитал да го докопа. Човекът се беше настанил на една от седалките и крепеше видимо пострадалата си дясна ръка, докато горгонът почти не беше помръднал по време на пътуването от магистралата до това убежище. Плешивият господин, който беше останал сгушен на пода недалеч от Хана, също беше човек, каза си Итън, но долавяше от него някаква странна вибрация и видя в съзнанието му просмукана с ужас смес от мрак и неясни плъзгащи се силуети.

Мъжът с ранената ръка непрестанно се озърташе към Итън и след това гушваше нежно ръката си. По лицето му бе избила пот. Дали пръстите му бяха счупени, зачуди се момчето. Беше протегнал сребърната ръка на разузнаване и се натъкна на непробиваема сфера, която сякаш защитаваше мислите на мъжа — минало, настояще и бъдеще. Сферата беше фосфоресциращо синя и толкова ярка, че изгаряше мисловното око. Наложи му се да изтегли сребърната ръка, но вече знаеше… Този човек по някаква причина помагаше на горгоните и те закриваха ума му с огромна мощ, понеже… Защо ли?

Понеже, каза си Итън, докато плъзгаше поглед от горгонската пешка към горгона и обратно, не искаха някой като него да види на каква мисия всъщност е тръгнал мъжът.

„Има някаква връзка с мен“ — реши Итън. Мъжът се беше опитал да го докосне с ръце. Какво ли щеше да се случи, ако беше успял?

Беше на косъм да спомене на Дейв. Да каже, че сигурно ще е най-добре тези трите твари да бъдат изхвърлени от автобуса или пък предадени на човека, който командва тази крепост. Но си помисли, че ако го стори, на горгона може да не му се хареса… а засега държеше пришълеца под контрол. Те искаха нещо, което сигурно беше много важно, за да използват всичките тези маскировки на тялото и ума.

„Мен ли?“ — запита се момчето.

И си отговори: Да, мен.

Автобусът спря. Хана отвори вратата. По стъпалата веднага се качиха двама войници с пушки, за да покрият пътниците. Последва ги латиноамериканец с черна козя брадичка и набола коса. Носеше цивилни дрехи и в джоба на кафеникавата си риза имаше писалка.

— Кой командва тук?

— Ами… предполагам, че все още аз — каза Оливия. — Аз съм Оливия Куинтеро.

— Добре. Аз съм доктор Хернандес. Тук има ли други доктори?

— Ето ме тук, Джон Дъглас — отговори Джей Ди. — С все изкълчения си глезен.

Джеферсън Джерико нямаше избор, освен да вдигне ранената си ръка.

— И тук. Джеф Къшман… с няколко счупени пръста, струва ми се. Известно време май ще ми е трудно да върша работа… — хвърли кос недоволен поглед към Дейв Маккейн, но наум си помисли, че това го е спасило от разкриване… Как ли обаче щеше да се отрази на задачата му?

— Възнамеряваме да свалим първо най-тежко ранените — заяви Хернандес. — Разчистете пътеката, доколкото е възможно, и да се захващаме със задачата! — той се намръщи при вида на мъртвия сивак. — Не… първо нека махнем оттук този боклук.

Разтоварването започна. Дойдоха още войници да помогнат за ранените. Погрижиха се за трупа на Гари Рууса, както и за ранените Лила Конти и Аарън Рамзи. Докато го вдигаха, Били Банкрофт ругаеше като пиян моряк, но го заведоха навътре в мола, където, както д-р Хернандес бе обяснил на Оливия, беше устроена полева болница с предостатъчни запаси лекарства. След това жената войник, която се намираше в бронетранспортьора, се качи на борда на автобуса и си свали шлема, под който се подаде копа рижаво-кестенява коса, на цвят като последните почервенели есенни листа. Беше на около тридесет и пет и имаше сурово, но със силна челюст лице с високи скули и тъмносини очи. На униформата й беше изписано „кап. Уолш“.

Итън проследи как тя спира на три фута от горгона, който безизразно се взираше в нея и примигна няколко пъти с очи. Момчето долавяше скритата в тварта мощ, но не и непосредствена заплаха. Дали да каже на Дейв, или пък не — запита се той. След това горгонът леко извърна глава да се вгледа в Итън и момчето, което осъзнаваше, че е нещо повече от момче, си каза, че засега ще запази тишина и ще остави събитията да се развиват необезпокоявани. Щеше да защити приятелите си, ако се наложи. Засега и това му стигаше.

— Аз съм капитан Елън Уолш — представи се униформената. — Втора в командната йерархия съм. Прекрасно място да се задържиш година-две, ако човек си пада по молове… — не се забелязваше и намек за усмивка. — Или ако си пада по безопасността… по относителната безопасност — поправи се, стрелвайки с кос поглед Дейв. — Тук сме събрали към триста цивилни и четиридесет и двама военни. Първо правило: всички на борда на автобуса ще предадат оръжията си, щом стъпят на земята. Всичко ще бъде описано и маркирано и ще отиде в пластмасова кофа. Може да си го вземете, когато разрешим. Второ: всички отиват в специален отдел, където ви събличаме и оглеждаме. Тук много-много не се свеним, да знаете. Всички ще отидат един по един до входа и ще бъдете съпроводени от войници с оръжия, които знаят как да ги използват наистина добре. Откъде идвате? — въпросът бе насочен към Дейв.

— От Форт Колинс.

— От тигана, та в огъня. Разполагаме с три инфрачервени топлинни сензорни камери горе на кулите на покрива. Забелязахме ви от близо миля. Голям късмет извадихте, Дейв. Понякога не успяваме да се доберем достатъчно бързо до местопроизшествието. Добре, да се размърдаме.

Раткоф и Воуп слязоха от автобуса първи и втори съответно.

— Ти! — капитанката беше застанала на асфалта и посегна да опре длан в гърдите на Воуп. — Отвори раницата и да видим какво носиш.

Раткоф се спря. Почти изръси „Вътре няма нищо особено“, но прецени, че това само ще озлоби жената. Воуп се колеба не повече от няколко секунди. Свали си раницата и я отвори, показвайки на капитан Уолш три мръсни ризи и два чифта джинси. Тя потупа страничните джобове в търсене на огнестрелно оръжие, което този мълчаливко да се опита да прекара, но не намери нищо.

— Добре — каза, — минавай.

Несъзнателно избърса длани в униформата си.

Итън следваше Хана надолу и се зачуди какво ли ще стане, когато горгонът бъде съблечен гол. Реши да стои по-далеч от Джеф Къшман, на чиято дясна ръка показалецът и средният пръст се бяха подули — нямаше желание да го докосва, каза си, че в това го дебне някаква опасност, но не знаеше точно каква. Синята сфера я криеше от него. Беше мощна енергия, която той не бе в състояние да пробие… Или може би още не беше достатъчно силен за това.

— Итън? — обади се Дейв, когато слязоха от автобуса и той предаде узито си на няколко войници пред сгъваема масичка за номериране, маркиране и след това прибиране в пластмасов контейнер. — Задръж за момент. Капитане, може ли да поговорим?

— Говори.

— Някъде насаме?

— Казах, че тук не си падаме по свяна и уединението.

Дейв положи длан на рамото на Итън. Взе квитанцията, която му подадоха, вгледа се в очите на Елън Уолш и заяви:

— Важно е. Това е нещо, което ще ви се иска да научите, преди да влезем вътре.

Тя прехвърли поглед от Дейв към момчето и после обратно. Изражението й беше сурово и очите й бяха виждали гледки, отпечатали черни белези в мислите й. Прецени, че е по-добре да го изслуша.

— Насам — каза и им махна и на двамата да се отдалечат на няколко ярда встрани.

— Когато съблекат това момче — започна Дейв, — ще видите нещо наистина различно при него… — той мерна Джей Ди да куцука към входа с патерицата си от арматура и подвикна. — Джон! Ела насам, става ли? Оливия? Ти също, моля те.

— Какво се мъти тук? — поинтересува се Уолш. — Парти на паркинга ли си правим?

— Доктор Дъглас сигурно може да ви обясни някои неща по-добре от мен самия… — Дейв изчака Джей Ди и Оливия да се присъединят към тях, а после попита: — Искаш ли да си вдигнеш ризата и да й покажеш, Итън?

— Явно се налага — отвърна момчето, макар да не беше особено възхитено от идеята и мисълта, че ако бъде докоснато, отново ще се прояви и сребърният феномен, но въпреки това изпълни искането.

— Какво, по дяволите, е това? — фенерчето на капитана светна, насочено към област точно над сърцето на Итън.

— Христе! — ококори се Дейв. — Исках да видите синините, но това е ново!

— Какво има? — притеснен, Итън погледна към областта, озарена от лъча на капитана.

Над сърцето му се бяха появили релефни сребристи татуировки. Не бяха големи, но изпъкваха ясно на фона на черната синина.

Бяха общо четири, изписваха .

Джей Ди се наведе да погледне отблизо.

— Итън, може ли да ги пипна?

— Да, сър… — същият въпрос, който зададе и Ники. — Няма проблем.

Докторът прокара пръсти по символите. При докосването му те станаха малко по-ярки. Итън не усещаше болка — всъщност не усещаше нищо. Стори му се, че се оформя и пети символ — бледо сребърно очертание, което се надигаше от тъмната околност, но все още беше невъзможно да се види формата му.

— Имаме доста да ви разказваме за този младеж — обади се Оливия. Усмихна му се слабо и след това се обърна към капитана да добави: — Той е нашият герой.

Итън пусна ризата си. Чувстваше се по-скоро като изрод, отколкото като герой. Вече можеше да сподели с Ники, че сега и той си има татуировки… само дето нямаше представа как са му направени.

— Добре — каза капитанът. Повтори: — Хубаво.

Стори му се потресена, както и беше.

— Хайде да идем при доктора. Ще доведа майор Флеминг и ще изслушаме историята ви. Виждала съм куп изроди наоколо, но това тук… хубаво, де! — тя премести фенерчето да надзърне в очите на Итън. Задържа погледа му за няколко секунди, докато обхождаше лицето му с лъча, после го изключи. Заяви: — Трябва да внимаваме, хора! Джъги! — подвикна на един от войниците. — Я ела насам и си вземи пушката. Бързичко!

Дейв кимна. И той би сторил същото. Потупа Итън по гърба.

Момчето под охрана пресече паркинга заедно със спътниците си.

„Моите защитници“ — помисли си той. Или той беше техен защитник? Започна да ръми леко, дъждът мазнееше по кожата. В далечината проблесна червена светкавица — ивица светлина, запътена нанякъде. Поставен в средата на групата, между капитан Уолш и приятелите си, Итън влезе в осветения участък от мола и сред група любопитни зяпачи — всички слаби и изтощени от неспирната война — осъзна, че се е впуснал в пътешествие в непознати земи, което на всяка цена трябваше да завърши.

* * *

— Виждам го — заяви майорът.

Гледаше една от картите на отворения на бюрото пред него атлас. Вдигна поглед към Итън, Оливия, Джей Ди и капитан Уолш. Раната на носа на Дейв беше почистена, дезинфекцирана и превързана. Изкълченият глезен на Джей Ди беше пристегнат с плътна марля и болката — намалена с две таблетки тиленол. Захранването на осветлението в сградата идваше от аварийните генератори на търговския център и няколко слънчеви батерии, намерени от войниците, докато се окопаваха тук, след като мъглявите и горгоните бяха разрушили по-голямата част от Денвър преди около година. Настолната лампа на майор Флеминг озаряваше с езеро от светлина Юта, но майорът не изглеждаше по-просветлен.

Беше висок, широкоплещест и все едно роден за военна служба. Беше изгубил доста килограми през последната година, но загубата само го бе направила още по-корав, както бе станало и с мъжете и жените под негово командване. Беше плешив, но щателно избръснат, с чифт гъсти кафяви вежди и стоманено сиви очи под очилата с телени рамки. Беше на четиридесет и две, но мрежата врязани в лицето му дълбоки бръчки го състаряваше с поне десетилетие.

— Значи нямаш представа какво има там? — обърна се той към Итън. — Всъщност не знаеш дори дали там има нещо.

— Не, сър — отвърна кротко момчето.

— Какво? — Рей Флеминг от едно време не обичаше да му говорят тихичко — харесваше да чува и да бъде чуван.

— Не, сър, нямам — отвърна Итън, — но вярвам, че трябва да отида там. Това е всичко, което мога да кажа.

— Взе ли кръвна проба? — обърна се майорът към д-р Хернандес, който стоеше в ъгъла.

— Да, сър. Нормална е, група А положителна. Дробовете му са добре, сърцето му е във форма, кръвното му налягане също е в норма. Във всяко друго отношение е нормално четиринайсет-петнайсетгодишно момче.

— Някой от групата да се е провалил на изпитанието?

— Нито един.

Итън изсумтя толкова тихо, че никой не го чу. Е, поне горгоните бяха усъвършенствали маскировката си. Бяха създали изкуствена кръв и органи, които можеха да минат за човешки. Бяха създали свой собствен „Видим човек“ в реални размери, само че видим само за него. Зачуди се колко ли души са били разпорили с хирургическите инструменти горгоните, преди да докарат точния химически състав.

— Ако разполагах с по-свястна лаборатория, можех да се справя и по-добре — додаде докторът като продължение вероятно на постоянен спор помежду им. — Налага се да се оправям с…

— … каквото има под ръка, знам, че е така — довърши вместо него Флеминг. Втренчи в Итън суровия си и предпазлив поглед. — Казваш, че си убил горгон без оръжие. Как по-точно?

— Пожелах си да изчезне. Взриви се на парченца.

— Тази версия не ми допада. Нека чуем обяснение, което има смисъл.

Дейв внезапно се пресегна и дръпна ризата на хлапето, за да разкрие четирите странни символа, изникнали от тъмната му синина. Флеминг вече ги беше видял, но биячът искаше да му напомни съществуването им.

— А това има ли обяснение? Някаква логика, а? Както казах, той предизвика земетресение. Така че… убиване на горгон без оръжия… да, вярвам, че е възможно!

Той остави ризата на Итън да се свлече отново надолу, за което младежът бе благодарен, понеже все още не успяваше да си обясни чудноватата странност, която го променяше. Макар да запазваше привидно спокойствие, дълбоко в себе си представляваше треперещо от ужас кълбо нерви.

— Всички ли вярвате в това обяснение? — Майорът вдигна вежди и зачака.

— Аз вярвам — обади се Оливия. — Да, знам, че вярвам.

Джей Ди се усмихна кисело на майора. Облегна се на патерицата си и заяви:

— Смятам, че Итън не е нито горгон, нито мъгляв, нито пък тяхно творение. Мисля, че навремето е бил момче, но вече е нещо повече. Смятам, че онова, което е… в което се превръща… е нещо различно.

— Обясни.

— Ще ми се да можех, сър. Състоянието на Итън вече противоречеше на цялата човешка медицина, когато го намерихме. Сега… с тези символи, които ми приличат на древни руни… може би нордически, не съм сигурен… вече не разполагам с обяснения.

— Много успокоително.

— Вярвам — продължи Джей Ди с по-уверен глас, — че Итън е призован да иде до онзи връх. И вярвам, сър, че трябва да се доверим на онова, което го зове натам.

Пронизващият поглед на майора отново се спря върху Итън.

— Имаш ли най-малка представа защо би бил… — той се поколеба, опитвайки се да избере подходящите думи — привлечен да отидеш на онова място?

— Имам известна представа — отвърна Итън. — Смятам, че има нещо общо със спирането на тази война.

— О… значи ти можеш да спреш войната? — Флеминг стрелна с кос поглед капитан Уолш. — Едно хлапе може да прекрати война между извънземни, сражаващи се за…

— … границата — уточни Итън. — Това е, за което се сражават. Границата между онова, което вярват, че притежават. И не съм сигурен дали точно аз мога да спра войната, или не, но… — не му беше лесно да изрече следващата част, но се бе опитвал да го формулира още от напускането на „Пантър Ридж“ и знаеше, че маскираният горгон и човекът Къшман го преследват. Продължи. — Но може би онова, в което се превръщам, ще успее.

Флеминг помълча известно време. Отново огледа картата, преценяващо се втренчи за дълго време в момчето, а накрая отново сведе поглед към атласа.

— Доста път има дотам. Щом веднъж напуснеш Междущатска 70, пътищата в онези планини са лоши. Ако от магистралата е останало нещо… — той сви юмрук и тупна леко по планината на картата, сякаш почукваше на тайна врата, която само Итън Гейнс можеше да отвори. — Значи искате да продължите пътуването си с онзи училищен автобус, правилно ли обяснявам?

— Да — отвърна Оливия.

— Кой потегля?

— Всички ние — уточни Дейв. — Обсъдихме го и се споразумяхме помежду си.

— И ти ли, докторе? — Флеминг стрелна Джей Ди с поглед. — С този глезен?

— И аз също — отвърна Джон Дъглас. — С все повредения глезен.

— Брей — коментира майорът. Свали си очилата и прекара известно време в бърсане на стъклата с бяла кърпичка, преди да си ги сложи отново и да продължи. — Не мога да ви заделя от войниците си. Тук си имаме свои задачи. Автобусът ви е понесъл известни щети, така ли е?

— Пострада малко — призна Дейв.

— Можем да го ремонтираме, както и да направим някои подобрения. Как смятате да го зареждате? Ние самите сме доста зле, не знам дали ще можем да ви отсипем гориво.

— Ще се справим. Ще търсим дизелови цистерни по бензиностанциите по пътя и ще си изтегляме оттам.

— Разполагате ли с нужните инструменти? А с туби?

— Би ни свършил работа по-дълъг маркуч, да речем дванайсет фута.

Майорът кимна.

— Можем да ви осигурим такъв. Автобусът ви ще хаби доста гориво по онези склонове. Знаете го, нали?

— Знаем — отвърна Дейв. — Вижте, майоре… налага ми се да поспя малко. Всички сме уморени до смърт. Може ли да полегнем някъде наоколо? — вече бяха преминали през процедурата по обиска и сега нуждата от сън направо го събаряше. — Може ли да ни настаните всички заедно?

— Разполагаме с допълнителни спални чували, но непременно трябва да хапнете нещо, преди да легнете.

— Първо да поспим — отвърна Дейв и останалите закимаха в съгласие.

С изключение на Итън, който имаше работа за вършене.

— Добре. Капитан Уолш, намерете на тези хора място да се разположат. Господин Маккейн, нали нямате против да поставя охрана на младия ви господин за през нощта?

Това беше заповед и не подлежеше на обсъждане.

— Няма проблеми.

Итън не каза нищо — не можеше да очаква друг изход от ситуацията.

— Добре тогава. Поне пийнете малко вода. Има хляб и супа в столовата, ако си промените намеренията — майорът си погледна часовника. — Ще е отворена още час. Капитане, сега ти отговаряш за тях. Намери кой да остане на стража. Всички сте свободни… освен теб, Карлос. Остани да се навърташ наоколо още малко.

Когато капитан Уолш изведе групата, майорът сплете пръсти и се втренчи през сиянието на настолната лампа към Карлос Хернандес.

— Честен отговор. Аз ли съм лудият, или те?

— Сър?

— Искам да вярвам — каза Флеминг. — Мили Боже… как искам да повярвам!

Той въздъхна със звук, който му напомни за полъх край гроб, но може би… може би… този полъх носеше семената на надеждата и те щяха да попаднат и да се вкоренят на плодородна почва. „Границата — беше казало хлапето. — Ето за това се сражават.“ Важното беше… че звучеше някак си правилно. Флеминг му вярваше. И само нещо, което не идваше от този свят, би могло да знае подобен факт.

— Имаш пациенти, които се нуждаят от грижи. Очаква те дълга нощ.

— Да, сър — каза докторът и излезе от кабинета.

Флеминг поседя известно време, втренчен във въпросната забележителност на картата на Юта. След още няколко минути изключи настолната лампа с длан, която никой друг не видя да потреперва. След два часа изключваха светлините навсякъде с изключение на болницата, разположена в някогашния магазин на „Гап“, и тогава молът щеше да бъде обхождан от войници с фенерчета. Поседя в тъмното, замислен какъв е бил родният му град Сиатъл и в що за руина се беше превърнал днес. Предполагаше, че и останалата част от света е в същото състояние и как изобщо би могла да се върне към някогашното си положение? Без връзка с никого навън нямаше и начин да се узнае. Дали всички ядрени електроцентрали са били изключени по правилата, или няколко от тях са били изоставени и са се стопили, без хора да контролират охлаждането им? Ами стотиците хиляди — милиони? — „изроди“, както ги наричаше капитан Уолш, търчащи на свобода сред руините на градовете? Дори ако войната приключеше, какво щеше да стане с тях?

А и дали съдбата на Земята зависеше от хлапето, стояло допреди малко пред него?

Ако обаче… ако все пак беше възможно… то майор Флеминг нямаше да бъде човекът, застанал на пътя му.

За тази работа и бездруго имаше предостатъчно алчни и хищни твари.