Робърт Маккамън
Границата (25)

Двадесет и пет

Чуха експлозията и видяха взрива на около стотина ярда от автобуса.

Оливия се върна на мястото си. Закри лицето си с ръце, сведе глава и оплака Джон Дъглас в агонизиращо мълчание.

Шофьорката отвори вратата. Мокър до кости, извънземният в тялото на момчето се изкачи по стъпалата също със сведена глава. Хана затвори вратата зад гърба му. Когато съществото я погледна, тя видя — а и Дейв и Джеферсън, и Ники съзряха същото на светлината на лампата и отраженията от лъча на фенерчето — че вече и двете му очи са сияйно сребро. Лицето на земното момче бе угрижено, изглеждаше и по-изпито, и по-решително.

— Искам да разбера едно — обади се Дейв. — Как да те наричаме?

Извънземният отвърна:

— Итън. Как другояче?

— Но ти вече не си той, нали? Той отиде ли си?

— Да.

Едва тогава Оливия вдигна глава и видя очите му — и отново се затвори в мълчаливата си мъка. Итън изключи фенерчето, за да пести батериите, и се насочи към мястото си.

— Гърдите ти — каза му Дейв, преди да седне. — Да ги видим!

Вдигна лампата и когато Итън си свали тениската, на фона на насинената до черно плът, точно над сърцето, изпъкваха сребърните букви . Надписът изглеждаше завършен, без други части, които да се оформят изпод кожата.

— Какво означава това? — попита Дейв.

— Моят ранг — отвърна Итън. — Аз съм войник.

— Какво си ти? Като… командос от далечния космос, така ли? — попита Джеферсън, рискувайки да получи юмрук в зъбите.

— Нещо такова — отвърна момчето.

Забеляза, че дъждът е започнал да отслабва, а долови също и ново усещане — сякаш опънатата в съзнанието му нишка потрепваше предупредително.

— Преследват ни.

— Аха — кимна Дейв. — Мъглявите.

— Така ги наричаш ти. Названието на вида им се основава на неизвестна вам математическа система. Но… в случая са онези, които наричате горгони.

— Преследват ли ни? — Сърцето на Джеферсън се разтупа като десеттонен барабан. — Колко са близо?

— Все още са на безопасно разстояние. Военен кораб е. Неговото проследяващо устройство е фокусирано върху импланта в шията ти, мистър Джерико.

— Мамка му! — избухна Дейв.

Наведе се да сграбчи ризата на Джеферсън, но този път пасторът вдигна ръце, за да се предпази от наказанието, и изпищя мъчително, понеже нападателят му го блъсна и удара понесоха двата му счупени пръста. Дейв сграбчи мъжа за брадата.

— Не си ни казал за това, а? Защо? Понеже все още шпионираш за тях ли?

— Той вече не е шпионин — кротко заяви Итън. — Устройството му е имплантирано, когато са го прибрали навремето. Горгоните са си събирали хора като опитни зайчета.

— Аха. Знам всичко за онези проклети зайчета.

— По някаква причина — продължи Итън — кралицата на горгоните смята Джеферсън за много интересен…

Знаеше причината — любопитството към човешката анатомия — и нямаше желание да рови по-надълбоко в темата.

— Било му е спестено превръщането в оръжие, но са му поставили устройство за контрол и наблюдение. Вероятно е малко, с размера на топлийка според вашата система, но е мощно. Той няма представа как другояче може да бъде използвано, освен да му носи болка, когато не се подчинява.

— Изслушайте го… слушайте… — умоляваше Джеферсън.

— Ще ми дадете ли нож, за да го изрежа от копелето?

— Съмнявам се, че изобщо ще успееш да го намериш. Ако… извадиш късмет, нали такъв е изразът, то пипнеш ли импланта, това вероятно ще донесе незабавна смърт и на двама ви.

— Сигурен ли си, че ни трябва? Кълна се, че предпочитам да го изкарам навън и да го гръмна.

— Пусни го, Дейв — каза Итън. — Независимо какъв е бил… сега е на наша страна.

— Винаги съм бил. Кълна се, че…

— Затваряй си човката — изръмжа Дейв и се изкушаваше да разклати и втори зъб на пастора, но освободи хватката си и отстъпи назад. Попита момчето: — А сега какво ще правим?

— Продължаваме, докато още можем. Смятам, че горгоните са любопитни накъде сме се запътили. Кралицата вероятно ще иска да знае, защото тя несъмнено разбира, че нямаше да излезем на открито, ако не беше жизненоважно. А и скоро ще трябва да си потърсим гориво… — Итън положи длан на рамото на Оливия и когато тя погледна в странните му сребърни очи, видя не студа на космоса, а топлотата на състраданието. — Наистина съжалявам за Джей Ди и още повече че не можах да помогна. Но той така пожела и имаше нужда да следва пътя си, независимо дали сме съгласни с него, или не. А ние трябва да продължим веднага, щом сме в състояние.

— Искаш да кажеш, когато видя нещо през стъклото — поправи го Хана. Поне в момента разполагаше с два фара, макар че десният гореше по-слабо от левия.

— Да, когато видиш нещо — отвърна Итън. Премина по пътеката до седалката, която беше напуснал, но преди да стигне до нея, Ники се изправи. Сега се боеше от него — наистина се страхуваше, понеже разбираше, че той не е момчето, слязло с Джон Дъглас от автобуса. Знаеше, че няма да я нарани — той го видя ясно, — но при все това в него имаше странност, която тя вече не беше в състояние да понесе.

В окото й блестяха сълзи.

— Ти го прогони — каза Ники — и дори не му позволи да се сбогува!

— Време беше — обясни той с тих глас. Проследи как сълзата се търкулва по бузата до брадичката й и тупкащото в него сърце, което поддържаше кръвообращението и всички други системи, натежа от мъка, че това момиче се бе държало с все сили за човека Итън, а сега знаеше, че трябва да го пусне. Тя вече бе изгубила толкова много. Образите в съзнанието й бяха ужасяващи и трагични. Той я докосна само за миг и след това се оттегли, понеже дългът му бе по-важен.

— Той разбираше, че съм готов — каза новият Итън.

— Аз не. И няма да разбера. Жестоко беше да не го оставиш да живее!

Как би могъл да я накара да разбере, че без неговите сили човекът Итън щеше да е мъртъв много отдавна? И че да се сложи край на войната и да се даде шанс на расата им да оцелее, е задача от голям космически мащаб и тя трябва да бъде изпълнена… дори ако изисква решения като това — наречете го жестокост, ако щете.

Не беше в състояние да я убеди.

— От тази точка нататък имам нужда от пълния капацитет на тялото и ума. Рефлексите, нервната система… всичко. Не мога да ги деля с него, Ники!

— Не ме наричай по име! — отдръпна се тя от него, макар да не напусна мястото си. — Ужасяваш ме!

Нямаше как да отговори на това обвинение. Не можеше да изложи по-ясно и вярно простата истина.

— Ще ида да седна ето там — заяви Ники, обърна се, видимо погнусена, и отиде да се настани точно зад Дейв.

Итън се върна на мястото си. През прозореца видя, че дъждът спира. Бурята бе отминала, но предстояха други.

Хана запали двигателя, включи фаровете и изпробва чистачката. Моторчето й все тъй издаваше неприятен звук, но перото успяваше да поддържа стъклото чисто. Тя се съмняваше, че ще издържи дълго време да стърже по метала.

— Предполагам, вече може да потегляме. Всички готови ли са?

Никой не отговори.

— Хайде, дий! — промърмори Хана под нос с дрезгав шепот.

На ниска скорост започна да отдалечава автобуса от тялото, проснато на западните платна.

Трябваше да намерят бензиностанция — и то скоро. Хубавото на магистралата беше, че дори при пресичането на Скалистите планини имаше много изходи и много бензиностанции с дизел за тировете. Не минаха и двайсетина минути, преди фаровете да открият такъв изход — всъщност входна рампа, понеже все още пътуваха по източната лента, и когато Хана попита Дейв дали иска да опита оттам, той кимна: „Да, давай“.

Хана вкара автобуса в един паркинг за тирове. Отпред все още стояха изоставени камиони и коли със собственици, сполетени от неизвестна съдба. Дейв зашари с фенерчето и не му отне много време да открие, че и двете дизелови цистерни на бензиностанцията вече са били отворени и изпразнени, така че Хана продължи по пътя до следващия „Шел“. Там резервоарът също беше изпразнен. Дейв си прибра маркуча и се върна в автобуса с предложение да карат нататък.

От другата страна на междущатската имаше бензиностанция „Филипс 66“. Зад нея фаровете очертаха силуетите на няколко малки къщи, всичките тъмни. От една от тях Итън надуши да се носи гнилата, сладка до повръщане миризма на разложение. Ето нещо, което другите не бяха в състояние да засекат. Съобщи:

— Там има сиваци.

— Не спирай, за Бога! — ококори се Джеферсън. — Да се махаме оттук!

— Жадни сме, господа — обади се Хана. — Броячът за горивото направо се е разревал. Какво да правя, Дейв?

— Дявол го взел — коментира Маккейн.

Хана вкара автобуса под навеса на бензиностанцията, надвиснал над двете дизелови колонки. Дейв усети как целият настръхва: не се съмняваше, че ако извънземното твърди, че наоколо има сиваци, то не са далеч.

— Колко са?

— Не мога да определя. Повече от един, това е сигурно.

— Исусе! — възкликна пасторът. — Защо сме още тук?

— Ти решаваш, Дейв — обади се Хана. — Горим гориво дори намясто.

— Не трябва да оставаме — обади се Ники с треперещ глас. — Честно. Трябва да се махнем.

— Оливия? — подкани Дейв. — Ти какво мислиш?

Тя поклати глава с нещастно изражение:

— Не знам. Не се справям особено добре с мисленето в момента, но ако останем без гориво, по-нататък… ще е проблем.

— Добре. — Маккейн зареди нов пълнител в узито си. Ръката му трепереше, но не силно. Имаше работа за вършене. — Първо отивам да видя дали цистерната е празна, или не. Итън, ще дойдеш ли с мен? Може да ми потрябва защита.

— Да.

— Вие сте луди! — по лицето на Джеферсън вече блестеше тънък пласт пот. — Тези твари ще ни надушат! Все едно ги викаме на вечеря!

— О, я кротувай! — Дейв пъхна зареденото узи в кобура си. — Връщам се след секунда!

Двамата с Итън взеха фенерчетата. От опасно килнатия на една страна навес капеше дъжд. Не минаха и петнайсет секунди, преди под светлинните им мечове да попадне жълтата капачка на подземната цистерна. Тя си беше намясто и изглежда не беше отваряна.

— Гаси двигателя — каза Дейв на Хана, когато с пришълеца се върнаха в автобуса. — Джерико, нуждая се от помощта ти.

— Да си ги нямаме такива. Не мърдам оттук! А и благодарение на теб съм с два счупени пръста!

— Я ме чуй! Колкото по-бързо приключим задачата, толкова по-добре. Не е нужно да пълним резервоара. Просто трябва да прелеем достатъчно, че да продължим нататък. Хайде, къде си забрави топките?

— Няма начин!

— Дявол го взел, ако той не ще да помага, аз идвам — стана иззад волана Хана. Вече беше хванала в ръка колта си. — Какво трябва да направя, Дейв?

— Ти стой тук и си почини малко. Шофьор си ни, не муле. Джеферсън, изкарай си инатливия задник от седалката!

— Ще се погрижа никой да не пострада — обади се Итън.

Наясно беше с разпределението на ролите — Дейв имаше нужда някой да го прикрива, докато се занимава с отварянето на капачката на резервоара и с маркуча и ръчната помпа тегли дизела в тубите. Пасторът щеше да послужи за товарно муле при пренасянето на нафтата.

— Ето — Дейв зареди беретата и я подаде на Джеферсън. — Можеш ли да използваш оръжие, без да си гръмнеш пикалцето?

— Боже опази! — възмути се пасторът. Стана, взе пистолета с лявата си ръка и го претегли, за да свикне с тежестта. — Аха, мога да се оправям с него! — А след това се прицели в гърдите на Дейв. — Да знаеш, хич не обичам да се отнасят зле с мен!

— Свали оръжието — посъветва го Итън тихо, но твърдо и с убедителен тон.

— Можеш ли да спреш куршум от такова разстояние? — попита го Джеферсън. — Ще ми се да видя този номер.

— Няма да ме застреляш — Дейв насочи фенерчето си към очите на свещеника. — Първо, защото Хана ще те свали за няма и половин секунда, понеже вече е насочила оръжието си към теб. Второ, няма къде другаде да идеш и съвсем не ми се ще да мисля какво ще ти се случи, ако останеш тук. И… трето, ние сме единствените приятели, с които разполагаш в момента. Така че, господинчо Джеферсън Джерико, телевизионната звезда, аз твърдя, че трябва да правиш каквото Итън каже. Хайде да налеем гориво в този автобус — и то бързо. Хабиш излишно време. Сега идвай да вземем оборудването — Дейв се насочи към задната част на автобуса.

— Моля те — каза Оливия, която според Итън още беше замаяна от шока. — Просто прави каквото той иска, става ли?

Джеферсън се поколеба няколко секунди. Погледна към извънземното и после сведе пистолета, който сочеше към празното пространство на мястото на Дейв.

— Добре — каза той на Оливия с тон, отчасти отчаян и отчасти лукав. — Понеже ме помоли любезно! — Намери предпазителя на беретата, вдигна го и пъхна оръжието в ластика на мръсните си и опикани джинси.

Взеха тубите, маркуча и ръчната помпа и с помощта на щангата Дейв открехна капачката на цистерната. Докато той източваше дизел в едната от тубите, Джеферсън нервно наблюдаваше мрака, където се намираха къщите, а Итън стоеше наблизо, напрегнал сетива в търсене на движение наоколо. Беше сигурен, че ако възникне нужда, ще успее да защити всички от сиваците — за него по-скоро въпросът беше дали това физическо тяло ще издържи. Сърцето му биеше равномерно, дробовете работеха и за момента всичко беше наред, но Итън знаеше, че тялото не е създадено за постоянни тежки битки, макар че до изстрелването й енергията беше чисто мисловна, а едва след това, напът към мишената, се превръщаше във физическо въздействие.

— Забелязваш ли нещо? — попита Джеферсън, докато Дейв продължаваше да налива гориво.

— Нищо. Спокойно. Ще те осведомя, ако се зададе нещо.

— Спокойно, казва той. Да, бе! — Джеферсън беше извадил пистолета си и се целеше към къщите. — Как си дошъл дотук без космически кораб? Светлинен лъч ли яздеше, или какво?

— Горе-долу позна — отвърна Итън. — Съществуват измерения, които не можеш да възприемеш, и методи за пътуване, които са извън границите на познанията ти.

— Прости ни, задето сме толкова изостанали и глупави.

— Не, нищо подобно. Просто сте още много млада цивилизация. Съсредоточили сте се върху теми, които съответстват на младостта ви. От вас не може да се очаква да разберете подобни неща… о, поне още няколкостотин години.

— Ако оцелеем толкова дълго — намекна Джеферсън.

— Да — съгласи се Итън. — Самата истина.

— Джерико, помогни ми да вкараме този дизел в резервоара! — нареди Дейв и проповедникът остави Итън, за да изпълни нареждането.

Момчето сканира мрака от ляво надясно и обратно. Надушваше гнилата смрад на сиваците и знаеше, че се намират в онези къщи, но нямаше представа колко са на брой.

— Дръж стабилно, не разливай! — нареди Дейв на Джеферсън.

Внезапно Итън ги усети — гъделичкане по плътта на момчето и подобие на електрически разряд по гърба му.

В тъмното долови странно движение. Ниско до земята. Не беше предизвикано от човешко същество. Успя да различи три силуета, които бързо тичаха към бензиностанцията. Зърна блясък на влажни очи, лъчът на фенерчето ги освети за част от секундата… отново твърде ниско до земята.

Сиваците бяха много гладни.

— Те идват — каза Итън и се изправи с лице към нападателите. — Трима са. Не са с човешки размери обаче.

— Какво представляват? — попита Джеферсън и в бързината да се обърне разля гориво от контейнера по стената на автобуса.

— Внимавай, дявол го взел! — изруга Дейв.

Сиваците почти ги бяха връхлетели, но избягваха конусовидния лъч на фенерчето на Итън. Обикаляха, за да опитат атака от друг ъгъл.

— Кучета са — отвърна извънземното. — Били са, по-точно казано.

Джеферсън се опита да извади оръжието си. Дейв нареди:

— Съсредоточи се върху задачата!

Итън проследи дъгата, по която се движеха нападателите им. Три кучета, някогашни нечии любимци. Две бяха по-бързи от третото, което му се стори по-тежко и по-масивно — може да беше покрито с костена броня. Итън си представи, че в рамките на две години хората в тези къщи са се превърнали в сиваци, животните са ги изяли и вероятно е имало и други кучета. С времето сигурно и тези трите щяха да се нахвърлят едно на друго. Той насочи лъча на фенерчето в посоката, от която идваха псетата, и те отскочиха като опарени от контакта със светлината. Отново проблеснаха влажни очи… пет броя. Третото същество още не беше догонило другите две.

— Да се махаме, да се махаме! — подкани Джеферсън, но нямаше как да прелеят по-бързо горивото в резервоара.

— Трябва да източим още — заяви Дейв. — Итън, ти нали следиш тия твари?

— Следя ги. За момента се боят от светлината.

Джеферсън си извади пистолета, свали предпазителя и гръмна два пъти в посоката, накъдето сочеше фенерчето на Итън. В асфалта рикошира куршум, но не се чуха животински писъци на болка.

— Хайде де, побързай! — подкани го Дейв и извънземното тръгна заедно с тях обратно към отвора на цистерната, за да източат нова порция гориво.

Тварите се спряха точно на ръба на лъча светлина и заръмжаха. Сега вече и третото куче се присъедини към другите две. Итън не можеше да различи контурите им, но виждаше блясъка на седем очи. Ръмженето беше ниско и накъсано, звучеше по-скоро като трополене на бетонобъркачка. Определено и трите кучета бяха едри.

— Хайде бе, човек! — изпъшка Джеферсън, но Дейв и бездруго правеше всичко по силите си.

Трябваше да вкарат още по пет галона във всяка от двете туби, после да ги прелеят в резервоара на автобуса и щяха да са си изпълнили задачата.

И Хана слезе от автобуса с голямото си пушкало. Видя каква е ситуацията и застана до Итън, прицелила колта към зловещия шум на мутиралите зверове, гладни за прясно месо.

Една от тварите притича през лъча на фенерчето. Беше сива и плешива, по протежение на гръбнака й растяха шипове. Деформираната сива твар се стрелна напред с оголени зъби, от които капеха лиги. Трите й очи сияеха в червено. Преди Хана да успее да гръмне кучето, то се обърна и избяга.

— Мисля, че гадината имаше две усти — отбеляза видимо разтърсена шофьорката на автобуса.

— Така е — съгласи се Итън.

— Побързайте, господа — мъдро посъветва Хана, хванала стабилно колта с двете си прошарени с вени ръце.

Тварите налетяха от друга посока. Итън се завъртя, използвайки фенерчето си като оръжие, но още докато го насочваше, на ръба на осветения конус в пространството забеляза нещо по-странно. Беше третият звяр — едно време може би аляско хъски, сега сиво, плешиво и сбръчкано, с гръб и хълбоци, покрити с бронирани люспи. Муцуната му беше изкривена, челюстите не се припокриваха и навън стърчаха редове остри като на акула зъби, очите не се намираха на точните си места и от бронята на левия му хълбок растяха два допълнителни крайника. Щом тварта се втурна към Итън и Хана, допълнителните крачета също се размърдаха, сякаш че тичаха насън.

Хана изпъшка задавено и стреля два пъти, колтът плю огън. Единият куршум рикошира в асфалта, а вторият се стрелна към неизвестни светове, но тварта вече връхлиташе със зинала челюст и зъби, които се плъзгаха напред да сграбчат крака на старицата.

Итън замахна с дясната си ръка. На извънземното му стигаше само да визуализира нужната му сила и тя се появяваше. Между дланта му и мутиралото куче въздухът затрептя и в следващия момент звярът се търколи с глава, завряна под покритата със струпеи опашка, и отново изчезна в мрака.

— Благодаря — успя да каже Хана.

— Мисля, че трябва да се върнеш вътре — посъветва я Итън и тя се прибра.

Докато Дейв пълнеше втората си петгалонова туба, Джеферсън изля горивото от първата в резервоара на автобуса. Успя да разлее, но не много — беше се съсредоточил в задачата си, доколкото му беше възможно при наличието на обикалящите наоколо зверовете, сега смълчани в прегръдката на глада си.

Още едно куче се стрелна навътре в кръга и се засили към Дейв. То беше по-малко, но имаше редица шипове по гърба си. Зъбите му щракаха във въздуха в предвкусване на пира. Итън протегна ръка и видя съществото да се премята и да изчезва. Представи си как звярът се взривява във въздуха — достатъчно беше да почерпи енергия от извънземния си резервоар, и желанието му се изпълни толкова бързо, че животното вероятно нямаше време да усети болка. Парчетата нападаха на асфалта зад колонките, а другите две твари се сбиха за останките на другаря си.

— Добре, последни пет галона — каза Дейв, вдигайки тубата. — Джерико, събирай оборудването и го прибирай на борда.

Пасторът изобщо не възрази.

Последните капки гориво влязоха в резервоара. Дейв, Джеферсън и Итън се качиха, вратата се затвори и те върнаха снаряжението на мястото му отзад.

— Да вървим — подкани Дейв, извади узито си от кобура и го насочи към корема на Джеферсън. — Върни пистолета.

— Добре де, добре, полека! — пасторът предаде беретата без съпротива и биячът се настани на мястото си до Оливия. Итън чу Ники да изпуска дъха, който бе затаила.

Хана никога не се беше радвала толкова да запали двигател. Палчето за бензина не показваше „Пълно“, но стигаше да изминат поне сто и четирийсет мили с Божията милост.

Старата шофьорка включи фаровете и даде на заден към Междущатска 70. Преди да успеят да напуснат бензиностанцията, едното сиво куче — по-голямото, предположи Итън — трескаво се хвърли върху автобуса. Чу се тупване, което стресна всички, но Хана вече набираше скорост и потеглиха отново напът.

Джеферсън Джерико тръгна назад между седалките.

— Къде си мислиш, че отиваш? — изправи се Дейв да му препречи пътя. — Върни се на мястото си.

— Трябва да говоря с Итън.

— Върни се на мястото си!

— Няма да му нав…

— Няма да потретвам! — Дейв положи длан на приклада на узито.

— Няма нищо — обади се Итън. — Той просто трябва да ми зададе няколко въпроса.

— Не го искам близо до теб — заяви твърдо биячът.

— Мога и оттук да питам — реши Джеферсън. — Но ти сигурно вече знаеш какво съм си наумил?

— Така е… — Сега беше просто да чете съзнанията им, въпрос на секунди. — Дейв, той иска да научи повече за силата ми. Откъде я черпя и как я контролирам. Джеферсън много се интересува от силата във всичките й форми.

— Дяволски си прав, така е — съгласи се Джеферсън. — И точно това искам да науча. Как го правиш?

— Насочена енергия — отвърна Итън. — Мога да модулирам интензитета. Човешката ръка е ефективен инструмент за насочване на енергия. Също е и удобен прицел. Всъщност става и с двете ръце. Аз съм същество от, както вие бихте го нарекли, концентрирана енергия. При нужда мога да обитавам разнообразни тела. Ако се съсредоточа достатъчно върху някое желание, то се изпълнява. Земетресението беше трудно. Момчето трябваше да бъде убедено, че може да го извърши, но аз още не бях готов да поема пълен контрол над организма му. А и то не беше готово. Напътствах го колкото се може по-добре и колкото се може по-нежно.

— Организъм — повтори Дейв с нотка на горчивина. Странно беше да чуе тези думи от устата на един тийнейджър. — Представяш ни го толкова хладнокръвно! Той беше още дете и добър човек. Не се е писал доброволец.

— Трябва ли да съжалявам за избора си? — попита Итън и остави въпроса да витае над главите им.

— Не — отвърна Оливия. Каза го все още тихо и тъжно. — След всичко преживяно заедно изглежда нечестно просто да го изхвърлим зад борда.

— Както казах и на Ники, за него тук нямаше място. Итън знаеше, че в крайна сметка ще трябва да го овладея целия. Подхождаше на целите ми и стори онова, което го помолих.

— Организъм — повтори Дейв отново, сякаш в устата му бе заседнал гаден вкус. — Ние сме много повече от годни за превземане тела!

— Знам, че е така, но в името на по-голямото добро беше нужно да се направи жертва. Не се съмнявам, че го разбирате.

Дейв го разбираше, но проклет да беше, ако го признае. Освен всичко друго предположи, че извънземният вече знае какво си мисли.

— Да — каза миротворецът.

— Роден ли си? Сътворен ли си? Как? — поиска да узнае Джеферсън.

— Сътворен от по-висша сила. Следвам дълга си и съм древен според вашите мерки за време, но не ми е известно нищо повече за мен самия.

— И си бил сам там, в космоса? — попита Оливия. — През целия отрязък от време?

Итън се забави малко с отговора. Сребърните му очи бяха сведени, лицето — мрачно.

— Има и други като мен, но са далеч. Получавам информация, обработвам я и я изпращам, следвам дълга си — повтори той.

— Силата ти трябва да има граници — възрази Джеферсън. — Не може да е безкрайна. Нали?

— „Безкраен“ е въпрос на определение. Силата, която притежавам, в това тяло е по-ограничена, отколкото в оригиналната ми форма, но се нуждая от тялото за средствата на комуникацията.

— Отново сме на магистралата, другари — осведоми ги Хана. След като бе чула всичко това, изречено през устата на момчето, гласът й трепереше леко. — Автобусът ни ви благодари за горивото, сега нека се надяваме и гумите да издържат.

— Има ли Бог? — попита Джеферсън с втренчен в Итън поглед. — Така, де… Възползвал съм се от Него с години. Сторил съм… някои доста големи злини в името на Бога. Донякъде съм изненадан, че не ме е поразила светкавица или нещо такова, но просто продължавах по същия начин. И все едно… един вид изпробвах Господ, понеже Той ми позволяваше да продължавам. Та кажи ми, ако можеш… има ли Бог?

Итън не отвърна. Как можеше да им обясни, че и неговите познания са ограничени и има неща, които не му е позволено да знае? Спътниците му очакваха отговор и смятаха, че трябва да е виждал лицето на съществото, което наричаха Бог, и може би вярваха, че той е представител на съществата, наричани „ангели“ в местната версия за божественото. Той събра мислите си и каза:

— Мога да ви разкрия, че във всички посоки на космоса има разум. Както съм се убедил, голяма част от свързаното с възхода и падението на една цивилизация е оставено на собствената й воля… дори на отделния индивид. Дали вашият Бог е същият, какъвто го знаят горгоните и мъглявите, или някоя от другите — и това мога да ви кажа — милиарди цивилизации „там, нейде“, както го описвате? Всяка култура си има собствена митология и морал, собствена структура на ценностите. Бих предположил, че съществото, известно ви като „Бог“, има много имена на най-различни езици в сърцата и умовете. Разберете ме… не разполагам с всички отговори. По-вероятно е да ви повдигна повече въпроси, а някои от тях да се окажат извън възможностите на разума ви. Не се обиждайте, но е така. Ето ме обаче тук. Бях призован тук от сила, чието могъщество не мога да обхвана и самият аз. Бях сътворен от нея. Тя ми е възложила задача и ми е дала нареждания. Намеренията ми — и тези на цялото същество, като част от което съм призован тук — са да спра тази война и да спася света ви. Не съм получил точни инструкции как да го постигна, но ми е дадена, както вие бихте го нарекли, указателна точка. Връх Уайт Меншън. От мен зависи — и е изпитание на вашето желание за оцеляване — да стигна до тази точка и да продължим оттам.

— Изпитание ли? — попита Дейв. — Искаш да кажеш, че е възможно всичко това… цялата война и последиците й… да са просто проверка дали си струва да продължим да живеем, или не? Това хич не ми звучи като проява на Божия любов, нали? И дори ако успееш да спреш войната… какво ще стане със света? Нашия свят. Той е прецакан, човече! Всички хора, които познавахме и обичахме, са мъртви. Всички онези сиваци, кой знае колко милиона са по целия свят… Нищо никога няма да бъде същото като преди!

Итън кимна. Стискаше здраво устни. Сребърните му очи бяха вторачени в Дейв.

— Научил съм се поне на едно по време на дългото си битие — каза миротворецът. — На търпение. Вярвайте, че онзи разум, който ме е призовал тук и е допуснал пътуването ми, има цел. Аз вярвам. Ако вярвате в нещо, сега не му е времето да се отказвате… — той насочи поглед към Джеферсън. — Това тяло и системите му имат нужда от почивка. Сещаш ли се за други въпроси?

— Не — отвърна пасторът. — Това беше всичко.

Той се върна на мястото си и се втренчи в пространството, обмисляйки развитието на живота си и неговия смисъл. Не можеше да се пречупи точно сега, това беше сигурно, а претеглянето на твърде много „добро“ и „лошо“ в миналото му можеха да са фатални, така че щеше да остави всичко това настрани, да се опита да изтрие тези мисли и да продължи като всички останали… от мястото, където се намираше.

В Номер 712 се възцари тишина.

Автобусът пътуваше в пълен мрак. Отново заваля дъжд, но не достатъчно силен, че да надмогне на чистачката. Миля след миля пътят се търкаляше под колелата им.

Оливия заспа и сънува, че седи с Джей Ди на терасата на апартамента си. Докторът я хвана за ръка, сведе глава към нея и каза тихо:

— Има изход оттук, Оливия. Трябва да има начин да се оправи всичко, да се поправи светът.

— Вярваш ли в това, Джон? — попита тя насън. — Наистина ли вярваш в това?

Той я стисна за ръката и се усмихна, а в сините му очи се отразяваше не мръсно жълтото небе, а предишното — ясното и чистото — и лицето му й се стори много по-младолико, отколкото го помнеше.

— Мила ми Оливия — каза той нежно, — можеш да разчиташ на това!