Робърт Маккамън
Границата (13)

Тринадесет

— Ох! — прошепна Оливия и това тихо, ужасено възклицание всъщност оповестяваше разпадането на света на парчета.

Мъждивата светлина на бледия изгрев разкриваше целия размер на кошмара. Беше катастрофа на квадрат. Беше сбор от пожар, прахоляк и смърт. Беше огромно мъртво влечуго във всекидневната и никой не можеше да го изхвърли на боклука. Ранените се препъваха в неспирен поток, полека-лека изнасяха и мъртъвците, а Оливия седна на напукания паркинг, почти под сянката на катастрофиралия горгонски кораб, скри лицето си с ръце и й се искаше да плаче, да захвърли всичко, но Итън все още стоеше до нея и тя не можеше да се отпусне, понеже и в този ад продължаваше да бъде предводителката. Итън не я бе изоставял и дори сега стърчеше наблизо, загледан в окървавените и покрити с прах силуети, които изникваха от здрача.

Беше забелязал наоколо да щъкат няколко войници на мъглявите. Знаеше, че някъде в комплекса има още един горгон, вероятно скрит дълбоко в руините — мъглявите нямаше да си тръгнат, докато не го ликвидират. Итън беше покрит с прах и умора, а влажните му дрехи смърдяха на горгонска гадост. Корабът вече бе започнал да губи шарките си, цветовете му избледняваха до мрачно сиво еднообразие. След няколко дни смрадта на гнило щеше да е непоносима. Въпреки това сиваците сигурно щяха да довтасат тази нощ в търсене на месо и като нищо да седнат на трапезата на мъртвия извънземен кораб. Самата мисъл за това накара момчето да потрепери, а споменът за краткия миг, в който зърна горгона…

Той беше взривил чудовището. Беше го изпарил безследно, като просто си го пожела. Ръката му се беше върнала в нормално състояние — и дланта, и мозъкът, всичко. В норма. Но си мислеше, че нормалното за него доста се различава от това за всички останали, които бяха преживели катастрофата. Струваше му се, че си спомня как е видял нещо като побеснели стършели или огнени куршуми да се врязва в горгона и да го разкъсва на парчета. И онзи откат, който го събори, сякаш наистина бе стрелял с ужасяващо мощно оръжие… Огледа отново дланта на дясната си ръка, както бе направил вече няколко пъти. Не видя нищо друго, освен линиите на съдбата.

А след това си позволи да помисли по въпроса. И остави изводите да се запечатат дълбоко.

Аз не съм обикновено хлапе. Джей Ди беше прав. Аз съм нещо различно.

Вече… вече не съм съвсем човек.

От руините все още излизаха оцелели. Неколцина — окървавени и пребити — се навъртаха около Оливия и я чакаха да заговори, да вземе контрола, отново да превърне „Пантър Ридж“ в сигурна крепост, но тя не го правеше и те продължаваха нататък. Обкованите с метални листове дървени порти бяха отворени и хората започваха да излизат навън. Някои отказваха, въпреки че ги подканяха приятели или любими — замаяни и изгубили надежда, те сядаха на земята и никой не бе в състояние да ги помръдне. От време на време в останалите неразбити апартаменти отекваха изстрели, но нямаше начин да се каже дали се стреляше по мъгляви войници, или по плъзгащия се горгон, или обитателите им отнемаха собствените си животи.

— Боже мили! Оливия!

Към Оливия и Итън закуцука Джон Дъглас в опръскана с кръв бяла тениска и хаки панталони. Бе намерил ръждиво парче арматура и с него внимателно си помагаше да остане на крака поради изкълчения си десен глезен. Беше отнесъл няколко синини и цицини, но нямаше сериозни травми. Кръвта по тениската му беше на пациенти, на които бе помагал да напуснат руините. Беше се изплъзнал от смъртта, понеже излязъл на входната врата да гледа шоуто на извънземните фойерверки, видял кораба да пада и след като викнал да предупреди всички, които биха могли да го чуят, се втурнал към болницата, за да събере оттам каквото успее. Както винаги след здрач, вратата била с катинар и заключена. Корабът сякаш връхлитал право отгоре му. Нямало време да търси ключа. Покрай него вече тичали хора. Сблъсък с Пол Едисън бе довел до изкълчването на глезена, но Пол беше помогнал на Джей Ди да се измъкне от мястото на катастрофата.

— Исусе — сподели той с Оливия с дрезгав и прегракнал глас. — По едно време реших, че сигурно си загинала! А ти? — Прикова Итън с подпухналите си очи. Беше го посочил почти обвинително, но след това си пое дълбоко дъх, с който да се вземе в ръце и да се съсредоточи, и попита: — Ти добре ли си?

— Да, сър — отвърна Итън. Прободната рана от гвоздея на бедрото му не беше сериозна, не и в сравнение с раните на хората, които бе видял да напускат руините… пък и на няма и двайсетина фута от тях лежаха единадесет трупа, покрити с окървавени чаршафи и одеяла.

— Джон! — възкликна Оливия, сякаш току-що бе познала доктора. — Опитвах се да намеря Винсент. Той ме викаше. Чух го да ме вика… но не успях да го намеря. Ти чу ли го?

Джей Ди въпросително вдигна вежди към Итън и после се обърна към събеседничката си.

— Не, Оливия, не съм.

— Итън беше с мен — обясни тя със спокоен и равен тон, но очите й бяха хлътнали и в тях се четеше лудост. — Той се погрижи за мен. Мисля… че там отзад имаше нещо лошо. Нещо… — тя се помъчи да открие подходяща дума и накрая повтори. — Лошо. Мисля, че Итън… ме опази от него.

— В руините имаше един горгон от кораба — сподели Итън с доктора.

— Ти си я предпазил от него? Как?

Беше време да каже истината, все едно колко невероятно ще прозвучи. Когато Итън заговори, той се взираше право в очите на лекаря и изрече с тон на възрастен:

— Убих го. Направих го на парчета… — след което додаде: — Пожелах си да го изпаря и така и се случи. Но там някъде има още един. Мъглявите го търсят. Не бих желал да виждам горгон отново.

Джей Ди остана смълчан. Беше блед, а на брадичката му тъмнееше пурпурна синина — в суматохата при бягството го бе фраснал нечий лакът. Накрая съумя да пророни:

— Е, не съм виждал горгон на живо и дявол да ме вземе, ако ми се прище нявгаш. Спести ми подробностите, става ли?

Итън кимна и повече не обсъждаха темата.

Внезапно покрай тях като вихър изтича момиче, което седна до Оливия, прегърна я и се разплака. Беше русото девойче с превръзката на окото, което Итън бе видял да лежи на земята и да оглежда звездите снощи. Сега забеляза, че по превръзката са налепени декоративни камъчета във формата на звезда. Беше, каза си, добър опит да се извлече най-доброто възможно от лошата ситуация. Превръзка за око в ролята на моден аксесоар или на жизнеутвърждаващ фактор. Дългата руса коса на момичето и лицето й бяха изцапани с прахоляк и сажди. Носеше джинси, тъмночервена блуза и сини найкове — извънредно изтъркани, но може би най-чистите от всички дрехи, които Итън бе видял досега. Докато новодошлата прегръщаше Оливия и не спираше да плаче, и възрастната жена се просълзи за момент, но след това се овладя — прегърна момичето и попита с почти нормален глас:

— Ники, ранена ли си?

Новодошлата поклати глава, все още притиснала лице в рамото на Оливия.

— Добре, това е хубаво! — доскорошната предводителка на опълчението галеше косите на момичето, а собствените й очи бяха зачервени от сълзи. Добави: — Ще се измъкнем оттук, да знаеш. Още не сме свършени.

Итън направи ревизия на жилищния комплекс, докато Джей Ди куцукаше наоколо да се погрижи колкото му е по силите, за окървавена двойка латиноамериканци, които се нуждаеха от помощ, за да стигнат до лекаря. Малко момченце на седем-осем годинки се бе хванало за ръката на майка си. Бащата имаше голяма прорезна рана на лицето, а косата му бе побеляла от прах. Итън тихо каза:

— Трябва да се махнем оттук. Трябва да се измъкнем преди здрач.

— И къде точно възнамеряваме да ходим?

Каза го момичето с превръзката на окото. Взираше се в Итън, сякаш го смяташе за побъркан.

— Ти кой си? — Попита остро. После се поправи: — Чакай… чакай. Ти си момчето, което докараха преди няколко дни. Казваш се… Итън?

— Да. Итън Гейнс. Е… — той сви рамене. — Това е псевдоним. Не си спомням истинското си име… — опита се да извае подобие на усмивка, но не успя.

— Бях първи курс в тази гимназия — изсумтя Ники. — От къде на къде избра това име?

— Така се случи. Видял съм табелата вероятно. Не е по-лошо от всяко друго. Ти си Ники… коя?

— Стануик — здравото й око, макар и кървясало от прахоляка и дима, беше шоколадово кафяво.

— Къде са родителите ти?

— И двамата са мъртви — отвърна тя безизразно. Итън предположи, че трагедията се е разиграла още в първите дни. — И голямата ми сестра също.

— Съжалявам.

— И аз. А твоите? — попита Ники спокойно, като че ли обсъждаха марка маратонки.

Светът бе станал жестоко място, каза си Итън, и онези, които оцеляваха, бяха видели и преживели много. Ако не бяха успели да свикнат досега, вече да са си теглили куршума.

— И тях не си ги спомням.

Момичето имаше белег точно над превръзката на окото, както и няколко по-малки на бузите. Един по-сериозен на брадичката минаваше на косъм под долната й устна.

— Ники е при нас отдавна — отбеляза Оливия. — Дойде през онова първо лято. Трябва да стана. Ще ми помогнете ли?

Итън и Ники я изправиха на крака. Тя се олюляваше леко и момчето се приготви да я подкрепи, ако падне, но Оливия се овладя и кимна:

— Благодаря!

Забеляза група от шестима, които вървяха по пътя в тяхна посока — двама практически носеха третия. Разпозна между тях Джоуъл Шустър, Хана Граймс, Гари Рууса и…

— Мили боже! — възкликна Оливия с глас, задавен от емоции. — Ето го и Дейв!

Сърцето на Итън подскочи. Дейв Маккейн беше единият, подкрепящ слаб възрастен човечец с бяла брада и дълга побеляла коса, събрана на опашка. Дейв беше покрит с прах и оръфан, но изглежда, беше преживял катастрофата невредим — в неизменните си джинси, накъсана почти на парцали черна тениска и обичайната си тъмносиня бейзболна шапка. Кафявата му, прошарена брада бе съвсем посивяла от прахоляка. В кобура на хълбока се поклащаше узито, от този на кръста стърчеше прикладът на магнума. Като изключим кървавата резка на носа му, изглеждаше просто поразтърсен, но не и пострадал. Видя Оливия, Итън, Ники Стануик и Джей Ди и изражението му изобщо не се промени, само им кимна за здрасти и каза с дрезгав глас:

— Хайде да оставим Били да полегне ето тук. Джей Ди, мисля, че десният му крак е счупен. Ти как си?

— Изкълчен глезен. Нищо особено — докторът сви рамене, но честно казано, си умираше от болка в глезена. — Били, а ти как се чувстваш?

— Като лайно на пиратка — изсъска старецът през стиснатите си зъби. — На хората със счупени крака обикновено не им е хич добре. И без доктор ми е ясна тая работа. О, Исусе… полека с дъртия ми задник, де!

Оливия прегърна Дейв и накрая го стискаше толкова силно, че той изсумтя от болка. Прегръдката вдигна от него облак прах.

— О, Боже мой, мислех, че си мъртъв!

— И като нищо щях да съм — призна той, отвръщайки на прегръдката, но не толкова силно и с повече грижа за ефекта върху отсрещната страна. — Седях си на терасата и размишлявах. Видях сферите и след това чух онова чудо да приижда и да вдига все повече и повече шум. Имах време да си взема оръжията и след това скочих. А после не знам какво стана. Но помня, че търчах като заек… — той впери поглед в Итън. Нямаше намерение да му казва, че е скочил не от собствената си тераса, а от тази на хлапето, след като бе изритал вратата да се опита да го спаси. Мрачно се взираше в редицата тела под чаршафите и одеялата. — Някаква идея колко са?

— Все още не — отвърна Оливия. — Но са много.

— Мамка му! Мама му! Мамка му!

Тъкмо полагаха Били Банкрофт на тревата и той изпускаше пара, понеже пръстите на изкривена ръка докоснаха ранения му крак.

— На седемдесет и шест не съм имал ни една строшена кост през живота си!

Очите му — яркосини — се плъзнаха по редицата трупове. За малко се смълча, а после добави, без да се обръща конкретно към никого, а към всички едновременно:

— Джак Келър да е някъде там? Джоуъл, хвърли един поглед заради мен, бива ли?

— Аз ще погледна — предложи Дейв. Захвана се със задачата бързо и ефикасно. Третото тяло беше в особено лошо състояние, а петото — още по-зле. Деветото беше… — Ето го, Джейк.

— По дяволите! — Задавено отбеляза Били. — Дребното копеленце се измъкна, а след последната партия покер ми дължи петдесет долара. Е… почивай в мир. Измамник!

— Не можем да останем тук — каза Итън и се изненада от властната нотка в собствения си глас — отново бе надянал увереността на възрастен. Насочи вниманието си към Дейв. — Знаеш, че не можем. Нямаме време да изнесем всички тела и…

— И къде предлагаш да идем? — По тона на Ники можеше да се познае, че е на ръба на паниката. — Там, навън? Това е нашият дом… защитата ни… не можем… не бива…

Тя замлъкна безпомощно, втренчена в огромния горгонски кораб в средата на руините, и единственото й око помътня. Коленете й поддадоха. Итън пръв я подхвана, преди да падне, а после и Джоуъл Шустър се притече на помощ. Двамата нежно я положиха на земята, а Ники простена и закри лицето си с ръце. Заплака отново и Оливия пак седна до нея да я погали по косата и да я утеши.

— Живяла е на няколко мили оттук в обикновен квартал — разказа Куинтеро, обръщайки се най-вече към Итън. — На „Уествю авеню“, така ми каза. Твърдеше, че една нощ цялото каре пламнало. Къщите започнали да се взривяват. Когато пристигна, дрехите й бяха на парцали, тя самата — в шок и тежко ранена. Така че… това беше нейният дом. Или поне убежище, колкото и несигурно да беше.

— Итън е прав.

Дейв се сепна, понеже се канеше да заговори, но още не бе събрал смелост.

Джон Дъглас изкуцука напред на самоделната си патерица.

— Това чудовище… тази смрад… на мъртво месо. Още тази нощ ще привлече сиваците. Трябва да се махаме оттук, докато можем. Да намерим друго място. Няма да имаме време да погребем телата или да претърсим щателно руините… — той се намръщи. — Не можем да изоставим всички тези ранени. Проклет да съм, ако знам как ще пътуват обаче. Включително и аз самият…

Той погледна към върха на хълма, където пасяха седемте коня. Бяха нервни и когато два се бутнаха, без да искат, единият хвърли къч и запрепуска встрани. Седем коня… но никаква Великолепна седморка в нещастната сбирщина.

Всички мълчаха. После Итън осъзна какво е нужно да се каже и го изрече:

— Ще трябва да намерим камион. Нещо, достатъчно голямо да превозва… не знам… петдесет-шейсет души, така, де.

— Имаш предвид товарен камион? — попита Дейв. — С достатъчно голямо ремарке? Да, вярно! Все едно ще попаднем на такъв… — канеше се да каже „да се въргаля наоколо“, но се спря.

Може и да беше възможно да се намери камион влекач на товарната рампа или паркиран недалеч от някой склад. Индустриалната зона беше на няма и три мили оттук. А за гориво…

— Дизел — отсече Дейв. — Обзалагам се, че по цистерните поне в някои бензиностанции още има останало гориво. Или може би на тир паркингите. Ако успеем да намерим все някъде ръчна помпа, ще можем и да изтеглим гориво от дизелова цистерна. Трябва ни само десет-дванайсет фута маркуч. Може би ще попаднем на неразграбена железария. Обаче е нужно пределно внимание! В онези бордеи се крият хора, които може да са въоръжени и уплашени. И откачили също. Не забравяй!

Последното се отнасяше за Оливия — напомняше й за онзи път последния август, когато с Кал Норис бяха тръгнали да търсят храна и вода, а от прозореца на една къща гръмнаха Кал във врата и той кървя до смърт на „Уест Скайуей“.

— Не ни трябва непременно тир — обади се Оливия. На лицето й отново се бе изписала твърдост и погледът й беше живнал. — Може да използваме училищен или градски автобус. Стига да намерим някой, който все още има гориво в резервоара и акумулаторът му работи.

— Става! — Дейв се замисли за акумулаторите. Да намерят зареден, щеше да се окаже проблем. Но поне засега не можеше да си позволи да се тревожи и за това. — Чакай. Ние ли? Не, госпожо, този път ти няма да идваш с нас. Джоуъл, можеш ли да яздиш кон?

— Не съм се качвал на седло от дете, но това няма да ме спре.

— Аз мога да яздя — обади се Ники. Беше си избърсала лицето и вече нямаше нужда от опората на Оливия. — Преди да се случи всичко това, дори имах кон.

— Трябва ми някой с оръжие — Дейв вече си беше набелязал 45-калибровия в кобура на Джоуъл. — Ще ми се да имаме и трети ездач обаче. Гари, и ти си в групата!

— Добре, ама аз мразя конете и те също ме мразят…

— Аз ще ида — обади се посивялата възрастна жена на име Хана Граймс. Косата й беше бяла и разрошена, сякаш постоянно издухвана от буря. Вдигна грамаданския си пистолет, стиснат в нашарена със сини вени ръка. — Това вкарва ли ме в групата, господин президент?

— Става за пропуск… — прие Дейв, а наум си каза „Ако гръмне, земетръс ни чака“.

Погледна към Итън. Буквално се виждаше как цъка машинката в главата на хлапето. Връх Уайт Меншън. Да се доберем някак до там. — Намирането на ръчна помпа определено ще е проблем. Трябва да открием и камион. Акумулаторът ще е паднал със сигурност, но да се надяваме, че ще успеем да намерим и резервен… — В този момент се усети, че говори основно на Итън. — Ако успеем да намерим камион с малко гориво в него, достатъчно да го закараме до бензиностанция, където има дизел, още по-добре…

Доста рисковано, помисли си. Нищо чудно, че не бяха опитвали тази каскада досега. Но досега си нямаха кацнал върху тях горгонски кораб. Уморено продължи:

— След това ще търсим лекарства в болница, аптека или „Док ин дъ бокс“. Може да се наложи да тръгнем на юг. Ясно?

— Ясно — кимна Итън, който разбираше точно за какво му говори биячът.

— Всичко това трябва да свършим, преди да се стъмни — обясни Дейв на Оливия. — Най-добре да съберете всичката храна, вода и оръжия, които успеем да намерим. И всичко друго полезно… — той със съмнение се загледа в димящите руини и огромния гниещ труп на горгонския кораб. Над главите им започваше да се събира циклон от лешояди.

— Не оставяйте никого да влиза много навътре обаче — додаде и Оливия бързо закима в съгласие. Дейв допълни: — За един ден си имаме предостатъчно загинали.

Надяваше се да няма повече жертви.