Робърт Маккамън
Границата (29)

Двадесет и девет

Джеферсън Джерико побягна нагоре по стълбите и се озова изправен пред автоматичните карабини на двама войници, облечени в безупречни тъмносини униформи на морски пехотинци, с бели шапки и бели ръкавици. Изглеждаха така, все едно са направо родени да го направят на парчета. Бяха напънали спусъците и лазерните прицели чертаеха червени точки по гърдите на пастора, близо до сърцето. Един от пехотинците използва комуникатора си.

— Акс Две Нула — каза младежът, на вид двадесетгодишен, но със суровата, решителна физиономия на човек, който е и виждал, и предизвиквал жестока смърт. Налагаше му се да говори високо, понеже алармата още виеше. — Един от новодошлите е на Ниво четири. Какво става там долу?

Не му отговори никой.

— Грег? Къде си?

Джеферсън беше вдигнал ръце и ги беше сложил зад тила си по тяхна команда.

— Имаме пробив — каза им той. Гласът му бе слаб и трепереше. — Поне така казаха. Не знам какво е влязло, но има пробив.

— Знаем това — отвърна войникът. После отново се обърна към комуникатора си. — Грег? На линия ли си, човече! Какво става?

— Долу има горгон — смотолеви Джеферсън. — На Ниво три. Под нас.

— Грег, отговори ми!

Зад двамата пехотинци пасторът съзря поредния коридор. Тъкмо беше стъпил на площадката, когато тези двамата се изправиха пред него с готови за стрелба оръжия. Самото стълбище продължаваше и над тази площадка нагоре към следващите нива на комплекса.

Младият войник натисна друга комбинация копчета.

— Акс Две Нула — повтори кода. — Фриско, там ли си?

— Горгонът — продължи Джеферсън. — Прилича досущ на човек. Влезе и нещо друго, но не знам какво е… — той имаше чувството, че горещата кръв нахлува право в лицето му, а от облялата го студена пот трепереше целият и си каза, че всеки момент ще припадне, но се боеше да помръдне, понеже смяташе, че тези двамата ще го застрелят без колебание. Олюля се, а пред очите му танцуваха черни петънца.

— Фриско, кажи нещо!

— Може ли да помоля за малко вода? — попита Джеферсън. Посмя да погледне през рамо към стълбите, понеже се боеше, че макар и накъсан на парчета, Воуп идва да го убие. — Моля ви… мисля, че…

— Затвори му човката! — Нареди морският пехотинец на партньора си, който пристъпи напред, завъртя Джерико и го блъсна в стената. След това опря дулото на карабината си между плешките му и го пребърка, макар че вече го бяха претърсвали, когато заедно с останалите влязоха в гаража.

— Фриско — повтори пехотинецът в комуникатора си. — На линия ли си?

— Няма да се обади — сподели другият войник. — Явно долу е пълна лудница.

— Какво става? — обади се нечий друг глас, достатъчно високо, за да надвика алармата. — Сержант Акърс, кажете ми!

— В момента проучвам положението, сър, но всичко е под контрол.

Момчето беше добър лъжец, помисли си Джеферсън. Сержант Акърс най-вероятно бе насран от ужас, но говореше със спокойна увереност. Пасторът извърна глава да види кой е новодошлият, макар че вече знаеше. Разпозна гласа му и имаше само една причина за съществуването на това съоръжение, което да бъде пазено и от агенти на „Сикрет сървис“, и от морски пехотинци.

В коридора стоеше президентът на Съединените щати.

— Джейсън! — обърна се Джеферсън към президента Бийл.

Лично го беше срещал един-единствен път преди много години, когато самият той бе известен като Леон Къшман и работеше в Арканзас като доброволец за Бил Клинтън. Джейсън Бийл по онова време беше млад студент по право в Мисури, четири години по-голям от Джеферсън, и така двамата — самоуверени и доста безгрижни мушмороци — се бяха озовали на парти, където пушиха трева и обсъждаха умението на Леон да се промъква в порно кината, което доведе до буйна дискусия за прелестите на няколко актриси в тази професия.

— Това съм аз! Леон Къшман! Не ме ли помниш?

Джейсън Бийл носеше тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на червени райета, вързана на толкова стегнат възел, че изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се задуши. На ревера му блестеше игла с американския флаг. Беше изтънял и костюмът и ризата идваха малко големи за съсухреното му тяло. Русата му грива беше посивяла напълно и пооредяла отпред, но беше сресана с преднамерена прецизност и най-вероятно напръскана с лак за коса. Все още беше хубавец, много фотогеничен, но под напрегнатите му сини очи имаше кръгове, тъмни като синини. Дълбоки бръчки се врязваха във високото му и благородно чело. Челюстта му бе провиснала и докато Джеферсън очакваше отговор, в ъгълчето на лявото око на Бийл начена тик, който накара цялата половина на лицето му да се гърчи, като че ли е бил ударен или очаква предстоящ удар и вече трепери при тази мисъл.

— Леон Къшман! — повтори Джеферсън. — Партито в апартамента на Джинджър Райт, май 1992-ра!

Първата дама, която нямаше нищо общо с Джинджър Райт, застана зад съпруга си. Наричаше се Аманда, с моминско име Гейл, дъщеря на президента на влиятелна финансова групировка от Мисури и самата тя — основателка на агенция за връзки с обществеността, помогнала на Джейсън Бийл да стигне от Щатския сенат до Овалния кабинет. Тя явно му помагаше и сега — беше се хванала за него така, сякаш го крепеше да не падне.

— Кой е този човек? — попита Бийл охраната си. Речта му бе някак забавена и неясна. Тикът продължи и се усили. — Защо е дошъл?

— Сър, моля, останете в покоите си! — обади се Акърс. — Държим всичко под контрол.

— Държа да зная. Алармите се включиха. Ванс не отговаря, когато му се обаждам, нито пък Бенет. Настоявам да узная точно какво е положението!

— Сър, моля ви…

— Сержант, след час ще правя по телевизията обръщение към американския народ. Те заслужават да знаят каква е ситуацията! — Президентът вдигна поглед към тавана, а лявата страна на лицето му се гърчеше като купа с червеи. — Тази аларма. Не може ли да я спрем?

— Веднага, сър! — отвърна Акърс. Джеферсън видя младия пехотинец да поглежда към Първата дама и тя кимна едва забележимо. — Ако благоволите да се върнете в апартамента си, сър, ще изключа тази аларма и всичко ще бъде наред.

— Скоро ще дойдат да ми оправят грима — заяви Бийл.

— Джейсън! — опита Джеферсън отново. — Писах ти! Помолих те за снимка с автограф! — Досети се какво име беше използвал при няколкото молби, които беше отправил за снимка с личен автограф, с която да впечатлява Играчите на едро. — Джеферсън Джерико. Не си ли спомняш?

Президентът отвори уста и после я затвори. Върху погледа му се спусна мътна пелена.

— Да се прибираме у дома, Манди! — Каза той на Първата дама, която също беше покрита с бръчки и отслабнала, макар че навремето беше много красива — спортистка, а не само ловка бизнесдама. Дългата й кестенява коса беше прошарена със сиво и хлътналите й дълбоко очи бяха празни и с цвят на пепел. Тя поведе съпруга си по коридора към двойни врати в далечния му край.

— Акс Две Нула — Акърс пробва пак комуникатора си. Обърна се към другия пехотинец с думите: — Дявол да я вземе тази аларма! — И отново разтърси устройството: — Кийт, там ли си? Отговори, човече!

— Дани, прието! — разнесе се задъхан глас. На заден фон се чуваше трополене на преминаващи хора, които тичаха покрай говорещия и го бутаха. — Спокойно ли е при вас?

— Имаме си нашественик тук, един от новодошлите. Бръщолеви за някакъв горгон на Ниво три. Каква е истината?

— Имахме пробив.

— Прието. Какво влезе?

— Ще трябва да го видиш, за да повярваш. Едва те чувам, слухът ми е прецакан. Тук сме затънали в лайна до ушите. Док идва насам. Изгубихме Джаксън, имаме и още петима в много лошо състояние.

— Изгубили сме Джаксън ли? Как?

— Не мога да говоря, Дани. С ужасно главоболие съм.

— Ясно, но какво се предполага да правя с кучия син тук?

— Задръж го. Ще проведем претърсване на всички нива, така че и при теб възможно най-скоро ще пратим някого. Край.

— На Ниво три има мъртвец — обади се Джеферсън. — Един от агентите. Горгонът го уби.

— Ти сядай долу — нареди му Акърс. — Правиш само много бавни движения, ясно? Опри гръб в тази стена. Дръж си ръцете на тила. Свий крака пред себе си и стой мирен.

— Познавам президента. Още като студент по право го знам. Какво искаше да каже с това обръщение по теле…

— Затваряй си плювалника и сядай долу! — вторият пехотинец заби дулото на пушката си право в лицето на Джеферсън и малката червена лазерна точка светна на челото му.

Джеферсън седна. И по-нататък щеше да има време да говори с Джейсън Бийл, ако президентът изобщо си спомнеше за него, а за момента реши да не задава повече въпроси. Искаше да остане жив и ако двамата пехотинци с пушките щяха да го пазят, тогава идеално го устройваше да си седи там, където се намира.

* * *

— Дявол го взел! — промърмори Ванс Деримън, докато оглеждаше щетите на пострадалия гаражен етаж. Как, по дяволите, щяха да махнат оттук този труп? И как изобщо щяха да ремонтират входа? Бенет беше мъртъв, някои от пострадалите — вече отнесени към лазарета, целият етаж беше на парчета, горе в небесата горгони и мъгляви още се сражаваха заради момчето — поправка, извънземното, приличащо на момче, — което му беше казало, че битката постепенно се измества встрани от Бялото имение. Главата му пулсираше и нервите му бяха изпържени, чуваше като през стена от памук и със сигурност имаше и вътрешни увреждания, понеже повърна кръв преди малко. Тази аларма… при все увредения му слух се забиваше в мозъка като свредел.

— Някой да спре тази аларма! — Извика Деримън. Гласът му прозвуча като бълбукане при говор под вода. — Исусе, спрете този шум!

Не можеше да мисли, не можеше да обмисли нормално нищичко. Нормалността беше силната му страна — поне преди извънземните да докарат войната си на този свят. Всичко беше подредено и номерирано, всичко си имаше рационално обяснение. Когато му изнесоха брифинг за Зона 51, просто го запечата встрани от основните си мисли. Зона 51 беше нечия друга отговорност, а той най-спокойно си изслуша брифинга с всичките щуротии за извънземни и кораби от други планети и артефакти, които в С4 се изследваха за военни цели, но в същото време не обръщаше капка внимание, играеше си наум на „Морски бой“ и мъдруваше защо Първата симфония на Рахманинов е била така варварски оплюта от критиците през 1897-ма. На трети април преди две години равномерният му живот бе разрушен. Беше помолил по-малкия си брат да закара Линда до убежище, понеже имаше задължения към президента и нямаше време. Беше получил обаждане по мобилния, че са успели и са при Националната гвардия в складов комплекс извън Рестън, но след това пришълците свалиха сателитите и изключиха мобилните клетки и оттогава насам нямаха връзка.

Генерал Уинслет се изклатушка до Деримън и каза нещо. Шефът на президентската канцелария чуваше само откъслечни звуци, които нямаха никакъв смисъл. Лицето на Уинслет бе зачервено и запотено. Очите му направо плуваха в кръв. Генералът стоеше, зяпаше проснатото на пода обезглавено чудовище и внезапно се обърна и направи няколко крачки встрани, преди да повърне. Един от войниците се приближи да му помогне и Фоги се остави да бъде отведен в лазарета.

Щеше да се наложи да накълцат чудовището на парчета, реши Деримън. Трябваше да го нарежат на хиляди парченца и да ги извлекат оттук едно по едно.

Дейв Маккейн застана до него. Заговори, но Деримън поклати глава.

Дейв опита отново, като се наведе по-близо и викна по-високо:

— Може ли да поговорим?

Ванс посочи ухото си:

— Почти нищо не чувам!

Алармата обаче беше спряла — писъкът й престана да забива в мозъка му шишове за лед. Той и бездруго вече беше окичен с тях.

— Дай ми малко време!

Дейв кимна и се отмести. Внимателно заобиколи парчетата отпадъци и излезе навън, където въздухът не миришеше на изгоряло влечуго, а вместо това — на горчив озон.

Итън и Оливия стояха заедно до мантинелата и гледаха далечните припламвания на синьо и червено, които пронизваха облаците. Преди малко бяха изпратили Хана и Ники към лазарета. И двете се бяха държали доста добре предвид обстоятелствата, но огромният труп в гаража и кошмарните останки на убития най-накрая ги довършиха. Ники беше припаднала малко след като видя клането и можеше да се нарани, ако Итън не я беше подхванал, а след като осъзна какво е представлявало чудовището, Хана заяви, че има нужда от нещичко да си лекува нервите. След това старицата седна на планинския склон и се разплака, а Оливия отиде да потърси помощ. Докато я отвеждаха, Хана им се усмихна криво, макар че набръчканото й лице беше мокро от сълзи, и обяви, че ако успее да се докопа до половин бутилка уиски, ще бъде свежарка като цвете под дъжда, което си беше добре — стига да не се замисляш какво има в дъжда тия дни.

— Джеферсън появи ли се? — попита Оливия, когато Дейв стигна до тях.

— Сигурен съм, че ще изникне отнякъде. Черен гологан се не губи — Маккейн се загледа в светлинното шоу. Далеч-далеч в гората като фойерверки падаха обхванати от син огън парчета от кораби и почти веднага сред мъртвите дървета започна да се вие дим. — Приближават ли се?

— Все още се оттеглят — отвърна Итън. Главата му пулсираше, нервите на тялото му все още бяха зле и слухът му бе ограничен, но беше способен да „чува“ с ума си много по-ясно, отколкото с увредените си аудиорецептори. — Според мен са твърде заети един с друг, за да мислят за мен. За момента… — гласът му бе приглушен, чужд дори на него самия. Каза си, че трябва да сподели с приятелите си и до какъв извод е стигнал. — Знаят, че не могат да ме хванат жив. Следващия път ще дойдат с намерението да ме унищожат… — Остави новината да отлежи няколко секунди и отново се обърна към Дейв: — Поради това се налага да стигна до Зона 51 колкото се може по-бързо.

Вече беше обяснил и на него, и на Оливия, че подозира — но не е сигурен — че в съоръжението с кодово название С4 може да намери нещо полезно. Нямаше представа какво точно, но човешките оръжия не биха могли да спрат тази война. Всъщност Итън се съмняваше, че чието и да е оръжие може да я спре, като изключим устройство, способно да взриви света… но пък горгоните и мъглявите се сражаваха за една линия в пространството, така че дори ако тази планета гръмнеше на парчета, оспорваната граница щеше да остане.

— Не знам как смяташ да спреш войната — обади се Дейв така навременно, сякаш се беше научил да чете мислите на Итън. — За да го сториш, трябва да унищожиш и двете страни, нали? Така, де… и двете цивилизации. Или дори техните светове. Как ще постигнеш това? Няма ли да… противоречи на целите ти, а?

— Да — каза миротворецът. — Моята цел не е да разрушавам светове, а да ги спасявам…

— Да, но ако търсиш извънземно оръжие… то как ще ти помогне да спреш войната?

Итън поклати глава:

— Самият аз вярвам… че по-висшата сила ме е довела тук с някаква цел. Единствената следваща стъпка, която виждам, е да убедя президента ви да ме вкара в комплекс С4… — той помълча за момент, загледан в пламъците в небето и пресмятайки, че вихрещата се битка отвежда корабите още по-далеч и по-далеч от Бялото имение. Допълни: — В момента единствено този ход има смисъл. Там несъмнено се намира нещо ценно, което мога да използвам. Единствено президентът е в състояние да ме вкара в С4 и както ви казах, той има и психически проблем, и самоубийствени наклонности.

— Смятам, че случаят е безнадежден — заключи Оливия.

— О, не говори така! — Дейв забеляза колко са потъмнели очите й и как са потънали в езера от черни сенки, а лицето й е изпънато от шока и мъката и колко близо се намира тя до катурването през ръба на собствената си скала. Обгърна я през раменете, понеже му хрумна, че една стъпка е достатъчна и тя ще си отиде. — Не можем да се предадем. Трябва да се доверим на Итън.

— Да се доверим на Итън — повтори тя безизразно. — Сигурно там, долу, има милиони сиваци. А по света? Китай… Русия… Южна Америка… навсякъде. Може да са милиард и нагоре. Дори ако Итън успее да спре войната… то какво ще правим със сиваците? А милионите, докарани до лудост или принудени да живеят като скотове през последните две години? Ами те, Дейв? Как може Итън да оправи това? Няма как да върне положението отпреди… — Оливия се втренчи в мантинелата пред тях и Дейв си представи как умува дали да не го прекрачи и да се хвърли от високото, поне да се избави от мъките. Тя завърши: — Твърде много изгубихме. Твърде много.

Дейв се обърна към Итън за помощ, но миротворецът мълчеше. Беше го оставил сам да върне Оливия от ръба. Съгласи се:

— Аха, загубихме ужасно много. Аз — жена си и синовете. Ти — съпруга си и привичния живот. Погледни ме, Оливия. Ще го сториш ли?

Тя се обърна и Дейв си каза, че погледът й е почти мъртъв, духът — също.

— Все още не сме се изгубили един друг — каза той. — Трябва да продължим. Ако Итън вярва, че трябва да стигне до Зона 51, тогава и аз го вярвам. Оливия, твърде далеч отидохме, за да се откажем сега! — той кимна към проблясъците на енергийните оръжия далеч сред облаците. — Те ще спечелят всичко, ако се откажем сега. Моля те… остани с мен… с нас… само още малко.

— Кажи ми — отвърна Оливия с все така кух глас — как ще стигнем до онова място? Колите им тук са напълно съсипани. Автобусът ни… — тя се поколеба в търсене на по-подходящи думи — вече е неизползваем. Не знам на какво разстояние е оттук Розуел, Ню Мексико, но бих казала, че е на доста път. Та как ще стигнем дотам, Дейв? Итън? Някакви идеи?

— Засега не. Ще трябва да говорим с мистър Деримън.

Прекъсна ги приближаването на Джеферсън Джерико, който се спъна в къс строшен камък и изруга, докато преминаваше през отвора. Беше блед и изглеждаше замаян — вървеше така, сякаш вече е открил бутилката уиски, за която копнееше Хана. Попита:

— Какво е това чудо там? Автобусът… той къде е?

— Онова чудо е автобусът — обясни му Дейв, когато проповедникът стигна до тях. — Горгоните разполагат с оръжие, което вдъхва живот на…

— Не искам и да го знам — увери го Джеферсън. — Исусе, каква бъркотия! — той се втренчи в Итън. — Ти ли го уби?

— Да.

— Воуп — обърна се пасторът към Дейв. — С него какво стана?

— Той… то… изчезна или беше транспортирано, или както там го правят. Ти къде беше?

Джеферсън чу далечния тътен и внезапно осъзна, че на няколко мили разстояние се води битка в небето. За момент вниманието му бе отвлечено от проблясъците светлина. Обясни:

— Бях на четвъртия етаж. Там са президентът Бийл и Първата дама. Двойка морски пехотинци си поиграха грубичко с мен, но накрая получиха нареждане да ме пуснат… — Намръщи се. — Всички ли сте добре? Как са Хана и Ники? Те наред ли са?

— И двете са в лазарета, който според мен е на този етаж, но по-навътре в планината. Физически са добре, но ги тресат нервите.

— Да, и мен също — Джеферсън хубавичко огледа Оливия и забеляза, че тя едва се крепи. Попита я: — А ти как си?

— И по-добре съм била. Итън разправяше, че трябва да се добере до Зона 51, за да търси… не знам какво… нещо, което може да е от полза за спирането на това… — тя махна към проблясъците и светкавиците сред жълтите облаци. — Не си представям как може да бъде спряно, все едно какво ще открием там.

— Зона 51 — обърна се пасторът към Итън, — където са летящите чинии…

Преди три години щеше да се изсмее от сърце и може би да покаже среден пръст на идиотите, които бръщолевят за правителствени конспирации и дисекция на крушоглави експонати в подземни лаборатории.

— Искам да вляза в изследователската лаборатория и да видя какви артефакти се пазят там. Мистър Деримън ми каза, че единственият, който има достъп до там, е вашият президент, а той е…

— Доста е изкукал, да. Веднъж съм го срещал, преди години, докато беше студент по право и работеше за Клинтън. Пушихме трева на едно парти в Литъл Рок. Предполагам, че бихме могли да се изнудваме един друг… — Джеферсън всъщност беше обмислял такъв вариант, но прецени, че армията от адвокати ще го смели на пихтия и разследванията на собственото му минало можеха да дерайлират всичко, построено от него. Така че майната й на снимката с автограф. Помътнелият му поглед се върна върху Дейв. — Те имат оръжие, което е превърнало автобуса ни в това… нещо?

— Неживи обекти в жива плът — потвърди Итън. — Много напредничаво и бързо сътворение на клетки, използвайки обекта като референтна мрежа. С други думи, съживяващ лъч.

— Свети мощи! — възкликна Джеферсън. — Пък аз си мислех, че 3D принтирането е голямата работа!

— Президентът — върна ги на темата Итън. — Видял си го.

— Така е. Не ме позна, но пък и аз изглеждам доста по-различно, отколкото преди. Не съм сигурен, че в настоящото си състояние Бийл би познал и родната си майчица.

— Поне имаш някаква връзка с него. Ако успеем да му я припомним, толкова по-добре.

— Първо трябва да минем през Деримън обаче — напомни Дейв.

— Да — Итън помълча известно време, загледан в битката, която се отместваше все по-далеч от Бялото имение — като цяло добър знак. В облаците блесна чудовищна синя светкавица, сини лъчи се разтекоха във всички посоки и огромен черен силует рухна през жълтата мъгла и въртейки се диво, се разби някъде отвъд планинските върхове. Едно на нула за горгоните, помисли си извънземният, но мъглявите несъмнено щяха да си отмъстят. Имаше и друга причина войната никога да не свършва: отмъщението води до отмъщение и… тъй си продължава до края на вечността.

Не мина много време, преди войниците и агентите на „Сикрет сървис“ да наизлязат от Бялото имение и под прицела на автоматични карабини да приберат групата обратно вътре. Правеха се опити за разчистване на гаража, но това си беше херкулесов подвиг. Никой нямаше представа какви мерки ще предприемат за счупената плоча на входа. Близостта на трупа на звяра накара Оливия да се олюлее и да се хване за Дейв за опора.

— Можеш ли да я заведеш до лазарета? — попита той войника до себе си. — Тя е в шок, има нужда от медицински грижи.

— Действай — каза и агентът — един от облечените в джинси цивилни мъже, които ги бяха свалили от автобуса. Той разбираше що е то шок. Беше пратен да охранява момичето с превръзката на окото и беше останал твърдо на мястото си, докато не чу стрелба в коридора, а след това се шокира до вцепеняване и изгуби безценни секунди от вида на тварта с човешка форма и змиеподобни ръце. Той беше от хората, проснали се по корем и открили огън по мъглявите войници. След като повърна кръв и носът и ушите му спряха да кървят, от лазарета му дадоха малко валиум. Валиумът в момента беше на мода. Сега вече агентът се владееше по-добре, но слухът му още беше слаб и в лявото ухо усещаше болка, която се стрелкаше през лицето му и надолу във врата.

— Трябва да се видим с мистър Деримън — заяви му Итън, след като войникът отведе Оливия.

— Заповедите ми са да ви ескортирам обратно до стаите ви.

— Спешно е — настоя момчето. — Горгоните и мъглявите отново ще дойдат. И следващия път няма да сте в състояние да оцелеете.

Агентът не можеше да се насили да погледне в сребърните очи на Итън. Взря се в мъртвия, обезглавен труп и остана замислен доста време. След това извади от джоба си комуникационното устройство и набра поредица цифри.

— Темпест Едно Едно — каза в микрофона. — Сержант Акърс, Деримън там ли е?

— Потвърждавам наличието му. Подготвя шефа. Ти как си?

— Бива. Слушай… Ще кача горе тримата новодошли. На моя отговорност. Страшилкото иска да говори с Деримън.

— „Амблър“ е в лошо състояние, Джони. Има нужда от лекарски преглед, но иска първо да мине речта.

— Всички сме в лошо състояние. Страшилкото вика, че било спешно, и аз му вярвам. Ако беше видял какво стана тук, долу, и ти щеше да му вярваш. Така че ги качвам. Край! — Агентът прибра устройството. — Да вървим, но да сме наясно — имам право да убия всеки един от вас, ако не ми хареса и едно ваше движение! — Заплахата му прозвуча кухо като цитат от „Наръчник на агентурата“, понеже беше ясно, че страшилкото е спасил комплекса от непоправимо унищожение. — Вървете пред мен в колона по един!