Робърт Маккамън
Границата (5)

Пет

Озарен от жълтата светлина на лампата, Джон Дъглас докладва:

— Седем мъртви и дванадесет ранени. Имам и шестима със счупвания. Джейн Питърсън няма да преживее контузиите си. Мисля и че трябва да преместим трупа на Мич Вандервиър колкото се може по-скоро, как смятате?

— Несъмнено — съгласи се Оливия.

Очите й бяха кървясали и обградени с тъмни кръгове. Седеше зад бюрото в апартамента си и беше наредила на плота проклетите жълти правителствени бланки и няколко тънкописеца в черен кожен калъф. Беше извадила от най-долното чекмедже на бюрото подаръка, който Винсент шеговито й беше поднесъл на петдесетия й рожден ден преди четири години — топка „Магическата осмица“^[1] с все черното мастило вътре и плаващия в него икосаедрон. Беше я оставила на плота пред себе си — просто частица от миналото. Частица, която е преминала през много ужасии и битки, за да достигне до днешния ден. Беше и част от Винсент и живота им заедно, който сега приличаше на магическа измишльотина — време на радост, което бе много трудно да си припомниш. Но „Магическата осмица“ връщаше капка от усещането. Мъничка капчица. La parte mas pequena. Оливия не взимаше решения с помощта на топката, но понякога… понякога си мислеше да опита, понеже нищо чудно Винсент да успее да се свърже с нея, да я напътства и утешава през черното мастило на неизвестността.

— Много харесвах Джейн — чу се да казва с безизразен глас. — Много мила жена. Да, трябва да преместим тялото на Мич. Ще се погрижиш ли?

Последният въпрос бе предназначен за Дейв Маккейн, който се беше проснал на оръфания кафяв диван и се взираше в пропукания таван. Поредицата странни трусове бяха извадили душата на старите сгради. Част от стълбищата бяха пропаднали, в източната стена имаше срутен участък, почти всички прозорци се бяха счупили и се крепяха само на тиксото, а имаше и пропаднали покриви. Дейв вече беше видял дузини пукнатини в стените на собствения си апартамент. Прецени, че е само въпрос на време, преди проклетата сграда да се срути. Подът на спалнята му така се беше килнал, все едно вървеше по палубата на кораб в открито море, наклонен под опасен ъгъл от висока вълна.

— Ще се погрижа за това — рече безизразно.

По ризата и маскировъчните панталони на Джей Ди имаше петна и струйки чужда кръв. Болницата — два апартамента с премахната междинна стена — се намираше в най-долната сграда и разполагаше с персонал от две сестри, едната от които беше работила като ветеринар във Форт Колинс, а другата — като зъболекарска сестра в Бойзи, Айдахо, още като млада, преди около трийсет години. Наборът медицински принадлежности се състоеше от лейкопласт в различни размери, шишенца аспирин и седативи, дезинфектант, няколко гипсови бинта за счупени крайници, няколко дървени шини и хирургически инструменти от рода на щипци и форцепси, както и зъболекарско оборудване, имаше и няколко шишенца болкоуспокояващи — „Демерол“ и „Викодин“.

— Трябва да преброим отново мунициите — допълни Оливия. Полагаше големи усилия да говори с твърд и равен глас. В стаята освен Дейв и Джей Ди имаше още трима души и всеки от тях споделяше част от отговорността за проследяването на запасите и мунициите. — Проверете какво е останало на всички.

— Аз имам пет пълнителя — отвърна Дейв. — По трийсет и три патрона във всеки. След това ме бройте празен — той седна на дивана и си свали бейзболната шапка. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, а очите му — мътни. — Не можем да посрещнем второ подобно нападение. Този път бяха прекалено много. Ако трусовете не бяха връхлетели… щяха да влязат вътре. Нямаше начин да ги накараме да си плюят на петите.

— Трусовете — обади се Кармен Ниега, слаба латиноамериканка, служила преди като данъчен адвокат в Денвър. Живееше с групата малко по-малко от четири месеца, беше пристигнала с половин дузина други скитници. — Случвало ли се е някога подобно нещо?

— Никога — отвърна Оливия.

Погледна към вратата, която зееше открехната, понеже вече беше невъзможно да се затвори в изкривената рамка. Итън Гейнс стоеше на прага и надничаше в стаята. Зад гърба му през гъстата супа на облаците започваха да се процеждат първите мътни лъчи на жълтото утро.

— Добре ли си? — попита го Оливия.

Той кимна с безизразно лице. Косата и дрехите му бяха побелели от каменен прах.

— Казах ти да се махаш от стената — изсумтя тя. Погледна към доктора. — Джон, мисля, че е в шок. Виж дали…

— Не, не съм — отвърна Итън, преди Джей Ди да успее да заговори. Влезе в стаята, провлачвайки леко крака, което му подсказа, че вероятно наистина е в шок. — Исках да ви кажа. Да ви кажа на всички… — той се поспря, опитвайки се да се сети какво точно се канеше да сподели.

— Да ни кажеш какво? — подкани го Дейв. Отново говореше грубо, понеже беше уморен до смърт и му предстоеше да събере бригада за погребване на жертвите, включително на обезглавения труп на близък приятел, който все успяваше да си спомни по някой виц и играеше покер с него и някои от останалите.

Итън заяви:

— Смятам… че аз предизвиках трусовете… — Намръщи се. — Знам, че бях аз.

За момент настъпи тишина. След това Джей Ди го подкани тихичко:

— Итън, нека идем до болницата, ще може да полегнеш и да си починеш, ще ти дам малко вода и успо…

— Казах, че аз предизвиках земетресението — повтори Итън.

— Да, несъмнено си ти — Дейв си сложи отново шапката и потри наболата си брада. — О, да, много добре се справи. Прогони сиваците, няма грешка. И почти разруши комплекса ни, но… хей… нямам против да спя в стая, която всеки момент ще пропадне. Ако таванът ми не се срути първи. Какво ти става бе, хлапе? Да не си си загубил ума с все спомените?

— Спри се, Дейв — предупреди го Оливия. Изправи се. — Итън, искам да придружиш доктора. Би ли…

— Не, няма да ходя никъде!

Итън пристъпи напред в стаята с такава решителна крачка и толкова целеустремено изражение, че Кармен Ниега, Ръс Уиткомб и Джоел Шустър отстъпиха, за да му направят място. Той подмина Джей Ди и спря до ръба на бюрото на Оливия. На светлината на лампите очите му горяха яркосини и плашеха с яростната си настоятелност.

— Казвам ви истината. Знаех как да докосна камъните в стената и… не съм съвсем сигурен… но… видях какво ще се случи в мислите си. Беше все едно давам нареждане на земята какво искам да направи. Онова, което видях. Само дето… излезе по-силно, отколкото си мислех, че ще стане. Успявам ли да го обясня добре?

— Не, Итън, не е вярно. То просто се случи, това е всичко. Нямам представа защо е станало в точно този момент. Извадихме голям късмет. Но ти не си предизвикал трусовете. А сега наистина искам да слезеш в болницата. Искам да си кротък и да си починеш, ако можеш.

Джей Ди изсумтя. На хлапето щеше да му е трудничко да отдъхне с всичките онези ранени, на които трябваше да се обърне внимание. Но все пак можеше да му даде глътка скъпоценна вода и две приспивателни и с това да си го свали от раменете за около дванадесет часа.

— Хей, слушайте всички! — провикна се Кит Фалкенбърг от вратата.

Беше към тридесетте, тъмноруса, висока, жилава и в предишния живот бе играла разпределител във волейболния отбор на Колорадския университет. Говореше пискливо, задъхана и от възбуда, и от напрежение:

— Чух го от Томи Кордел и след това видях с очите си. Плувният басейн! Земетресението го е цепнало точно през средата. Само че… той се пълни!

— Какво? — скочи на крака Дейв.

— Басейнът — повтори Кит, зелените й очи буквално грееха на покритото с мръсотия лице. — Пълни се с вода… от пукнатината! Хайде, трябва да го видите!

Отне им само няколко минути да излязат от изкривения блок и да слязат по хълма. Оливия крачеше начело. Джей Ди вървеше в ариергарда на групата заедно с Итън. Около басейна се бяха събрали вече към четиридесет души. Озарена от жълтата светлина на прииждащото утро, Оливия си проправи път през тълпата, следвана по петите от Дейв. Видяха същото, което бе зърнала и Кит: в средата на басейна назъбената пукнатина започваше от сифона и стигаше до плиткия край и изпод нея се лееше вода. Един мъж — Дейв и Оливия го разпознаха като Пол Едсън, който в предишния си живот бил музикант в джазбенд и свиреше страхотно на саксофон — стоеше в плиткия край и се беше навел да докосне бълбукащата вода.

— Студена е — каза Пол. Загреба с шепа и я вкуси. — Мили Боже! Мисля, че е минерална вода!

И други слязоха в басейна да пипнат и вкусят водата. Оливия се спусна по стълбичките и гребна шепа, след това я поднесе към устата си. Срещна погледа на Дейв. Каза, останала без глас също като Кит преди това:

— Живели сме тук с извор под плувния басейн. През цялото време. Чиста вода! — И побърза да влезе отново в ролята на лидер, изправи се в цял ръст и си наложи строгата маска. — Хора, донесете бутилки, кофи или каквато посуда имате под ръка и ги пълнете! Хайде, побързайте! Кажете и на всички останали да дойдат насам!

Нямаше нужда да се повтаря, а и съдейки по силата на водата, която бълваше от подземния извор, всъщност нямаше особена нужда да се бърза, като изключим необходимостта да се изпревари следващия заразен дъжд. Оливия си каза, че им трябва някакво покривало за басейна, начин да го предпазят от дъжда, и отново погледна към Дейв, но той вече беше отстъпил назад от ръба.

Беше застанал няколко фута вдясно на Итън и се взираше в момчето. Спомняше си съвсем ясно как то твърдеше, че „изпитало нужда да дойде тук“, след като го беше видял да върви по протежение на басейна. Нещо повече, пукнатината следваше маршрута на Итън — басейнът се беше разчупил точно под мястото, откъдето мина момчето.

Итън гледаше с натежали клепачи как водата продължава да приижда. Чувстваше се много уморен и се унасяше в сън. „Така ли се усеща шокът?“ — запита се. Гледаше как другите бързат да напълнят бутилките и кофите си, а след това усети, че до него стои Дейв Маккейн и го зяпа втренчено, сякаш никога досега не го е виждал.

— Какво има? — попита Итън.

— Просто гледам — отвърна Дейв.

— Какво?

— Не знам все още — призна биячът и това беше самата истина.

Обърна се да иде в съсипания си апартамент и да донесе бутилките, с които разполага. Все още му предстоеше и да се погрижи за погребението на Мич, както и за останалите мъртъвци. Джон Дъглас реши, че е време да отведе очевидно замаяното момче в болницата, да го натъпче с успокоителни и да го настани да почива, а след това с помощта на сестрите да се погрижи за счупените кости и другите контузии. Предстоеше му тежка сутрин… но пък те всички бяха тежки. Оливия излезе от басейна и помоли няколко души да измислят навес, с който да го пазят от дъжда, но още докато предлагаше идеята, се замисли за намаляващите запаси от храна и муниции, повредените стени и нарастващите орди сиваци. „Пантър Ридж“ нямаше да удържи още дълго дори с неограничен запас чиста вода. Тя вдигна поглед към мътножълтите облаци на утрото. Там, някъде във висините и навсякъде около останките на света, мъглявите и горгоните все още се биеха. Може би войната им беше безконечна, каза си Оливия — или поне щеше да се окаже война, която тя, пък сигурно и никой друг от защитниците на „Пантър Ридж“ нямаше да проследи докрай. Промърмори под нос:

— Добре…

Имаше толкова много работа и толкова много грижи. Не можеше да се пречупи точно в тази мъглива жълта утрин. Басейнът се пълнеше със съкровище от прясна вода. Това си беше същинско чудо, нали? Просто малко езеро надежда, което с всеки изминал миг ставаше по-дълбоко.

— Добре! — Повтори Оливия, понеже думата й прозвуча хубаво и силно.

А след това обърна гръб на басейна и отиде да потърси собствените си бутилки, в които да събере малко от течното чудо.

За погребенията на мъртъвците се погрижи отряд, в чийто състав влизаше и Дейв Маккейн. Колкото и да си мислеше, че са свикнали с тази задача, не бяха. Дейв работеше усърдно и равномерно и не говореше с никого от останалите, а когато запълниха новите гробове, запали цигара и отиде до басейна да пуши на спокойствие и да гледа как бълбука водата. Харесваше му издаваният от нея звук, напомняше му песента на поток, който препуска през смълчана гора. Бяха му останали шест цигари и ползваше последната си запалка „Бик“. „И без това е гаден навик“ — помисли си. Все щеше да се наложи да ги откаже. Нисък тътен от буря отекна в облаците високо горе. Или беше гръмотевица, или едната страна бе отбелязала точка срещу другата.

В болницата Итън спеше в затъмнена стая в прегръдките на две капсули залеплон^[2]. В съседното помещение Джон Дъглас и двете сестри се занимаваха с ранените. Утрото полека-лека напредваше. С него — и ремонтът на срутилата се наблюдателна кула, както и на източната стена, тук и там работниците се захващаха да запълват с допълнителни камъни и хоросан увредените места и по другите стени. Слънцето си оставаше бледа мазка в небосвода. Около обед заваля лек дъждец, но по това време зеленият брезентов навес вече беше опънат на дървена рамка над басейна, който продължи да се пълни от подземния извор.

В апартамента си Дейв Маккейн позяпа изсипалите се от пропукания таван над леглото му тръби и безжизнените кабели и накрая пресече килнатия под до килера, за да извади оттам спалния си чувал. Свали си обувките и бейзболната шапка, разгъна чувала на сивия си диван и се напъха в него. Час след опита си да поспи малко все още беше буден и размишляваше.

Беше въведен в тежкия живот на фермерите от родители с искрена вяра в Бога, Дявола и гордостта от добре свършената работа. Години наред се бе трудил на семейните царевични и соеви ниви. Когато горгоните се появиха точно след десет нула нула заранта на трети април, той се обади на майка си и баща си във фермата недалеч от Сидър Рапидс, Айова, да им каже, че те с Черил и момчетата ще дойдат след няколко дни, че всичко ще се оправи и не настъпва краят на света и да, голяма лудница е и е страшно донемайкъде, но военните ще се погрижат за тази работа.

След това CNN показа самолети, които избухваха в пламъци и падаха като сухи листа, и ракети, които се взривяваха, след като са улучили защитаващото корабите на пришълците силово поле, и президентът в Овалния кабинет обясняваше на всички да запазят спокойствие, преди да се изпари заедно с останалите членове на правителството. Навсякъде по света паникьосани тълпи търсеха водачите си и откриваха, че вече ги няма. Полицейските сили и военните се разпуснаха, за да защитават и скрият собствените си семейства и да намерят начин да оцеляват. След това пристигнаха корабите на мъглявите и спряха да работят всички мобилни и стационарни телефони, интернет, телевизиите, радиостанциите и електричеството.

Дейв, Черил и двамата им синове така и не стигнаха до Сидър Рапидс. Нито до дома на родителите й южно от Колорадо Спрингс. Така и не узнаха какво се е случило с тях или със сестрата на Черил в Сан Франциско. Всичко стана толкова бързо, че беше като сън. Цареше нощ, те се приготвяха да напуснат къщата на светлината на свещи и захранвани с батерии фенери и Дейв тъкмо изнесе чифт куфари през външната врата и тръгна към караваната, паркирана от другата страна на пикапа им. В следващата секунда безлики, облечени в черно войници с оръжия, които растяха от телата им, не само нахлуха в къщата, но и се движеха през стените като трепкащи призраци. Черил беше в задната стая с Майк и Стивън и Дейв им кресна всички да излизат в караваната незабавно, хвърли куфарите и тъкмо се пресягаше за пушката си, опряна до отворената врата, когато синя светкавица облиза прозорците. Помнеше добре оглушителния взрив и усещането първо да те ритнат в гърба с тежък ботуш и после да падаш като в черна яма… на голямо разстояние… падаш и падаш… все едно пропадаш от един свят в друг… и когато дойде на себе си, лежеше на земята недалеч от почернялата каравана, дрехите му димяха, горящата къща и пикапа бяха пропаднали в кратер и всички дървета в района се бяха превърнали във факли с причудливи сини пламъци.

Беше се опитал да стане, но тялото му трепереше, нямаше власт над нервите си, не можеше да накара крайниците си да се движат. Носът му кървеше и от очите му също капеше кръв. Заби пръсти в земята и се влачи по корем колкото му стигаха сили, крещейки имената на жена си и на синовете си. В небето над неговата голгота неземните твари криволичеха през мрака и оставяха сияйни сини и червени следи, които някой би могъл и да нарече красиви.

Дейв не знаеше колко време е стоял в къщата, след като огънят угасна, а той изпълзя долу, в кратера, и намери обгорените тела. Спомняше си, че вече имаше мъждива светлина, а той още си седи сред телата в димящите руини, опитвайки се да се досети къде са ключовете от караваната и как би могъл да смени четирите стопени гуми. После мъглявите войници се появиха отново, мълчаливи и призрачни, поели на незнайна мисия към неизвестна цел. Неколцина го огледаха, докато подминаваха ръба на кратера, или по-скоро безликите им, покрити с шлемове глави се обръщаха за част от секундата надолу към Дейв. Но за тях той не представляваше интерес с обгорелите си парцали, със съсирената кръв под носа си и с кървавите си, преливащи от лудост очи и уста, зейнала отворена с проточена от нея лига.

Той беше едно нищо според мащаба на тази война.

Спомняше си как си мисли, че е време да се маха. Време да тръгва, ако смяташе да го прави изобщо. Беше погледнал към скъпия часовник „Булова“^[3], който Черил му беше подарила за десетгодишнината им, и видя, че стъклото го няма и стрелките са застинали на 9:27, и това почти ликвидира последната му частица здрав разум. Но сигурно все някакъв инстинкт го беше подканил да се размърда, понеже си спомняше и как се олюлява по магистралата в мрак, вероятно принадлежащ на друга нощ, а земята бе обгърната от дима на горящите дървета, къщи и ниви. Фарове пронизваха пушека, пълни с паникьосани пътници коли и ванове се разминаваха с него на броени инчове. Дейв продължи да крачи към неизвестната си цел и май крещеше и беснееше заради свършека на света, защото в съсипаното си съзнание смяташе че да, наистина е настъпил.

Пътят му в крайна сметка го отведе тук, до крепостта, в която се беше превърнал комплексът „Пантър Ридж“, и макар че всеки ден се сръчкваше да събере малко провизии, да оседлае кон и да потегли на пътешествие до Сидър Рапидс да провери дали майка му и баща му са още живи, в действителност мислеше, че са мъртви и едно пътуване натам ще се окаже мъчителен преход през невероятен ад. Смяташе, че няма да успее да преживее две нощи на открито, не и със сиваците, които непрестанно диреха прясно месо. Ако не го пипнеха те, можеше да попадне в някоя битка между извънземни и да загине, изгорен на черна пепел, както бяха намерили смъртта си Черил, Майк и Стивън.

Дали това значеше, че има сърце на страхливец — питаше се Дейв. Въпреки всичките си сбивания по баровете и коравината, и бравадото^[4] не беше ли всъщност дълбоко в себе си уплашена малка сянка на мъжа, който се представяше, че е?

Понеже, честно казано… наистина се боеше. Умираше от ужас. Приятелите му бяха тук. Тук се чувстваше полезен. И в крайна сметка си знаеше, че тук и ще загине. И ако се съди по броя на сиваците, които бяха щурмували крепостта снощи, от смъртта го делеше само изстрелването на пет пълнителя за узито.

След това за него спектакълът свършваше. Тази нощ ли щеше да бъде? Утре вечер? Или следващата седмица? Ясно беше само, че ще е скоро. И когато всичко приключеше, най-вероятно щеше да настъпи краят и на всички останали тук, дори и ако всеки път странни земетресения изтриват глада за човешко месо от стомасите на онези чудовища.

Дейв лежеше в спалния си чувал на дивана и си пожела да разполага с онази последна бутилка „Джим Бийм“, която беше довършил преди около месец. Не можеше да се приспи. Не можеше да се отпусне заради две неща.

Итън, който с яростна увереност твърди „Земята стори каквото исках“.

Не можеше да пренебрегне факта, че точно там, откъдето момчето бе минало по дъното на плувния басейн, се беше отворила пукнатина да ги дари с прясна вода.

Повече нямаше нужда да се тревожат за разпределянето на бутилките. Да, имаха цял куп други грижи, но… водата вече не беше сред тях.

„Земята стори каквото исках от нея“, беше казало хлапето.

И единствен Дейв знаеше, че Итън е минал по протежение на басейна, и когато го попита защо, отвърна: „Имах чувството, че трябва да дойда тук“.

Просто твърдение. Но… в него се криеше нещо повече. Много повече. Дейв имаше свое собствено предчувствие и решително се измъкна от спалния чувал, обу се и си сложи шапката. Беше виждал как войници с черни шлемове се носят през стените на този апартамент и беше свидетел как чудовищните твари — доскорошни богобоязливи, работливи американски граждани — разкъсват бодливата тел, гонени от глад за човешко месо. Беше виждал и бляскавите следи на извънземни бойни кораби в нощното небе и осъзнаваше, че верни могат да се окажат неща, които дори не е и сънувал, и освен това в кошмарния днешен свят нищо не биваше да минава за невъзможно.

Дейв напусна апартамента си и пое надолу по хълма към болницата, защото имаше да зададе някои въпроси на едно загадъчно момче.