Робърт Маккамън
Границата (6)

Шест

Итън не беше в безопасност дори в крепостта на съня.

Отново стоеше отгоре на стената и се взираше в множеството изкривени, обезобразени и разлагащи се същества, юркащи се нагоре по хълма. Около него стреляха оръжия и част от нападателите падаха, но все повече и повече сиваци успяваха да са хванат за зидарията, да забият шиповете на пръстите си в пукнатините и да се покатерят със скоростта и решителността на бесния глад. Започнаха да се прехвърлят през бодливата тел, някои притискаха намотките с тела, за да успеят другарите им да се прехвърлят, други пък в бясна ярост се нахвърляха да късат намотките, за да докопат защитниците отвъд.

Стената щеше да бъде покорена. Мунициите свършваха и оръжията замлъкваха. Някои от защитниците останаха заклещени между съдиращите нокти и разкъсващите, остри като триони зъби, други панически скачаха от мостчетата и бягаха да търсят укритие. Итън отстъпваше от настръхналите шипове на тварите, които се катереха през бодливата тел пред него. Балансираше на ръба на моста, но внезапно пепелно сива ръка се стрелна през намотките и го сграбчи за гърлото. През бодливите възли се беше промушила скелетоподобна твар, наполовина човек и наполовина змия, и го дърпаше към себе си с ужасяваща сила.

Право в Итън се взираше жълтооко лице, покрито с пъпчиви сиви люспи и увенчано от маса черна коса. Тънките устни се разтвориха и отдолу се показаха вече нащърбени и начупени от гризане на човешки кости зъби.

Пастта зейна. По зъбите затанцуваха отблясъци от лампите.

Тварта заговори със сух шепот:

— Иди в Бялото имение.

Миг по-късно в слепоочието й се заби куршум и от раната бликна черна кръв. Звярът изненадано примигна с жълтите си очи. Хватката на кривите като куки нокти около гърлото на Итън се отпусна и сивакът рухна назад през бодливата тел, по чиито шипове останаха да висят парченца сива плът.

— Итън? Итън!

Някой го разтърсваше за рамото. Момчето бясно се задърпа, но дори в мрака на дълбокия си сън осъзна, че се събужда. Отвори очи срещу светлината на поставената на масата маслена лампа. Завесите на прозорците бяха спуснати и през тях се прецеждаше следобеден здрач. Отвън валеше дъжд и чукаше по счупеното стъкло, покрито с листове стиропор. На дузина места от тавана капеше вода. Итън нямаше представа колко време е спал в тясното си легло в малката стаичка, която беше част от болницата. До постелята му имаше поставен стол. Видя сурово лице със закривен като ястребов клюн нос. Дейв Маккейн си беше свалил бейзболната шапка, множеството „лизнати“ заврънтулки в косата му стърчаха безразборно. Миришеше като мокро куче.

— Джей Ди ме пусна — обясни тихо Дейв. Вратата между тази стая и останалата част от болницата беше затворена, поне доколкото кривата рамка позволяваше. — Каза, че си спал достатъчно и би трябвало вече да си добре.

Итън седна в леглото. Тялото още го болеше и беше малко замаян. Посланието на чудовището отекваше в главата му: иди в Бялото имение. Кимна.

— Добре съм. Е, поне съм малко по-добре.

Дейв изсумтя. На лицето му беше изписано мъчителното изражение на човек, който отчаяно се нуждае или от цигара, или от чаша уиски, а докторът му беше забранил да пуши тук и последната бутилка „Бийм“ бе само златен спомен.

— Трябва да ти задам няколко въпроса…

Говореше не толкова сурово, колкото напрегнато. Замълча и за малко се втренчи в кокалчетата на ръката си. Бейзболната му шапка беше окачена на облегалката на стола и по нея блестяха дъждовни капки. Напът към болницата Дейв бе усетил дъжда мазен и горещ по кожата си и се чудеше какви ли извънземни отрови има в него.

— Давай — подкани го Итън, доловил нерешителността на мъжа откъде да започне.

— Хубаво, де — съгласи се Дейв. — Добре тогава. Ти каза, че си предизвикал трусовете. Как е възможно? Така, де… ти си момче, нали? Човек? Нали си човек?

— Според мен си убеден в това — не си си донесъл узито.

— Възнамерявам да повярвам, че си човек. Не нещо, което само го наподобява. Някакъв експеримент, изпълнен от мъглявите или горгоните. Но… ако ти си предизвикал трусовете, как изобщо го постигна?

— Честно казано, не знам — призна Итън, а мислите му се връщаха все към „Бялото имение“. Опитваше се да изтрие този сън, но напътствието не желаеше да изчезне, напротив — нуждата да го последва ставаше все по-силна и по-силна. — Пожелах да се случи. Положих ръце на стената. Исках земята да отърси сиваците. Не се сещах какво друго мога да направя.

— Сложил си ръце на стената? И просто си си помислил какво искаш да се получи, и то се е случило?

— Да.

— А-ха. Хубаво, де. Премести ми шапката от облегалката на стола и я сложи на главата ми!

Итън за малко да избухне в смях, но каменното изражение на лицето на Дейв подсказваше, че би било лоша идея.

— Хубав фокус би се получил, нали? Не мисля, че съм способен да изпълня молбата ти.

— И що не? Ти предизвика шибаното земетресение! Използвай ума си, нали така каза, че си го направил? А сега не можеш да използваш ума си да преместиш една малка шапка?

— Трябва да си го пожелая… понеже… един вид е единственият изход. Не знам как го сторих. Просто си знаех… че в онзи момент… точно тогава… трябва да опитам, защото не исках да умра. Не исках и другите да умрат. Трябваше да сторя каквото мога… всичко по силите си. Така че… то просто избликна от мен. Усетих го. След това, когато всичко свърши, го усетих да се връща и да заспива.

— А какво точно усети? Какво излезе от теб и после се върна? — в гласа на Дейв се долавяше саркастична нотка.

— Ами енергия предполагам. Не се сещам как иначе да го опиша.

— Енергия… — сарказмът се увеличи. — Да, ясно. Петнайсетгодишно хлапе с енергия да случи земетресение, но не може да премести шапка на няколко фута. Можеш ли да се левитираш от леглото? Да видиш бъдещето? Можеш ли да ми кажеш как целият този кошмар ще достигне до щастлив край?

— Не — отвърна Итън, а по лицето му танцуваха сенки заради треперливото пламъче на лампата. — Не и не, и не мога.

Дейв прокара длан по челото си. Заслуша се как трополи дъждът отвън. Взираше се настоятелно в очите на момчето.

— Знаеше ли за извора под басейна?

— Не.

— Тогава какво правеше? Защо обикаляше из него?

— Смятах, че се намирам там, където следва да бъда.

— И нещо ти го каза? В смисъл на „заговори ти“? Така ли?

Итън сви рамене:

— Не з…

— Защо не знаеш? — Дейв с огромно усилие се сдържа да не кресне. — Или по-скоро… какво, по дяволите, знаеш? Не си наясно за истинското си име, нито откъде идваш или къде са родителите ти. Просто си се „събудил“, докато си тичал, нали така ми каза? И внезапно можеш да предизвикаш земетресение, а плувният басейн се пропуква точно откъдето си минал, и от него бликва чиста вода? Понеже си сметнал, че там ти е мястото? — Биячът се ухили налудничаво, със скрити зад гримасата яд и разочарование. — Христе! Добре, ти ни намери вода. А какво ще кажеш за още храна? И патрони също. От това имаме нужда, понеже няма да сме в състояние да спрем следващото нападение. Така че ни спретни още малко муниции, Итън! Можеш ли да го сториш за нас? Ако не… значи сме свършени. Разбра ли?

Итън се намръщи. Разбираше сериозността, с която му говори Дейв, но го гризеше съвсем друго и в ума му се въртеше само то. Каза:

— Бялото имение. Да си чувал някога за него?

— Какво? Белия дом ли имаш предвид? Във Вашингтон? Какво общо има…

— Бялото имение — повтори Итън. — Не Белия дом. Според мен е някакво истинско място и смятам, че имам нужда да ида там.

— Така ли? Е, аз пък смятам, че имам нужда да ида на шибаната луна. Да не си се побъркал, хлапе? Това ли е? Откачил ли си?

Итън се взираше в светлината на маслената лампа. Кой беше той, честно? Откъде беше дошъл? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но знаеше някои истини и реши да ги изрече.

— Смятам, че трябва да отида там. Смятам, че нещо желае да отида. Важно е, но не знам защо. Това място… жилищният комплекс… не става. Тук не бива да остава никой. Следващото нападение ще е последно за онези, които останат. Но вярвам, че Бялото имение е истинско място… и мисля… вярвам… че нещо ми казва да ида там — той погледна спокойно Дейв в очите. — Името ми се откри насън. Продължавам да мисля за него. Можеш ли да провериш от мое име дали то съществува наистина и къде се намира?

— О, сега пък си имаме прозрения в сънища, а? Какво следва? Ще обърнеш водата на вино? Направи я на уиски и съм твой роб до гроб!

— И лимонада би ме зарадвала — отвърна Итън със сериозно изражение. — Казвам ти каквото вече знаеш за „Пантър Ридж“. Сър — добави той, за да не прозвучи неуважително. — Можеш ли, ако обичаш, да ми помогнеш да проверя за Бялото имение? Да разпиташ дали някой случайно не го е чувал и къде се намира?

— О, че как. Ще проверя в интернет, как ти звучи? — Дейв се изправи. Сложи си бейзболната шапка, още влажна от мазния дъжд. Нямаше представа защо е дошъл тук да задава на момчето разни въпроси, но не беше получил отговори, които да го устройват. Може би искаше да има… нещо… някакъв отговор, в който би могъл да се вкопчи и да се държи за него. Вместо това… момчето сигурно беше побъркано и с този факт се изчерпваше всичко.

Итън стана от леглото и последва Дейв извън стаята. В съседната, която служеше за болнична чакалня, неколцина пациенти седяха на столове или в очакване на лечение, или по време на лечение. Както и в апартамента на Дейв, и тук от строшения таван висяха тръби и жици. Джей Ди беше зает с поставянето на шина на лявата ръка на унил на вид мъж на средна възраст с мръсна бяла тениска и джинси, а двете сестри се грижеха за други пациенти.

— Готов ли си да си ходиш? — попита Джей Ди, без да спира да се занимава с шината на мъжа.

Итън кимна. Дейв почти беше стигнал до вратата. Както в апартамента на Оливия, тази също не пасваше докрай в изкривената рамка.

— Внимавай — посъветва Джей Ди момчето. — Навън вали много силно и…

Мъжът с ранената ръка се обади:

— Хей! Чакай малко! Ти… синко… — Беше се втренчил в Итън. — Чакай. Познавам те отнякъде. Нали?

Дейв спря точно до вратата и погледна през рамо. Навън дъждът блъскаше здраво.

Итън не позна човека, който имаше къдрава сива коса, кафяви очи и лепната на контузеното чело ивица лейкопласт.

— Не мисля… така… — Сърцето му се разтупа от искрица надежда. — Вие познавате ли ме?

— Познат ми изглеждаш. Дойдох тук преди няколко дни с жена си. Струва ми се, че съм те виждал и преди. По дяволите, боли! — Сопна се той на Джей Ди, после съсредоточи вниманието си върху момчето. — Мисля, че съм те виждал, но не си спомням къде. Чакай малко… чакай… носеше… други дрехи. Риза… тъмночервена, с един откъснат ръкав.

— Точно така — Дейв се върна по-наблизо. — Така беше облечен, когато го доведох вчера. Та къде си го виждал?

Мъжът се накани да заговори, после нерешително замлъкна. Изглеждаше доста объркан.

— Хайде, кажи ни — подкани го Джей Ди и спря да увива гипсовите бинтове.

— Сетих се! — Възкликна пациентът. — Бяхме с друга група. В мола. На може би шест или седем мили оттук. Сградата беше съсипана. Опитвахме се да намерим ново скривалище, понеже старото ни го разбиха. Пришълците се биеха над главите ни… и ние си търсехме по-прилична бърлога да се скатаем. После… — той премести поглед от Итън към Дейв и обратно и отново изглеждаше неспособен да намери думи. — Извънземните сигурно току-що бяха минали оттам. Влязохме в помещение, където имаше трупове. Човешки, мъртъвци от може би няколко часа… проснати сред останките след взрив на стената. И… ти. Ти също лежеше там. Точно там съм те виждал. Само дето… ти беше мъртъв. Като останалите. Шестима души, всичките мъртви. Проснати сред онези ми ти тухли, ето там съм те виждал!

— Глупости! — изсумтя Дейв с надигащ се гняв. — Ако точно него си видял, очевидно не е бил мъртъв.

— Да, ама… беше мъртъв. Според мен взривът беше избил стената и ги беше метнал из помещението, но… лицето му… изглеждаше, все едно просто спи, и Кей ми каза да проверя и да се убедя… понеже беше дете и не биваше да го изоставяме. Та… потърсих сърцебиене и пулс и нищо не открих… — мъжът с ранената ръка втренчи поглед в пода. — Проверих. Наистина. Нямаше…

— Сгрешил си — прекъсна го Дейв. Лицето му беше почервеняло. — Адски си сбъркал! Може сърцебиенето и пулсът му да са били бавни, но… виж го само! Да ти изглежда умрял?

Забеляза, че Джей Ди се е втренчил в него и си спомни как двамата с доктора стояха в Обезопасената стая, взираха се в ужасните черни синини на гърдите и гърба на Итън и Джей Ди казваше: „Според мен е преживял много силно контузващо събитие. Някаква експлозия. Може да е попаднал във взривната вълна“.

— Грешиш! — повтори Дейв на човека със счупената ръка и след това се обърна и излезе, понеже въпросите водеха до други въпроси, за които нямаше отговори, и дори в полуделия свят, какъвто беше този напоследък, мъртвите момчета не се връщат от отвъдното. Продължи да крачи все по-бързо и по-бързо и излезе под пороя, който обсипа главата, гърба и раменете му с капки като малки оловни топчета.

„Бялото имение“ — помисли си, докато крачеше нагоре по хълма. Луда работа. Нямаше никакъв смисъл. То вече нищо нямаше смисъл. Каза си: „Бялото имение, цуни ме отзад!“.

Но си мислеше също и колко решително звучеше гласът на момчето, когато заявяваше: „Смятам, че трябва да ида там“.

И което беше по-притеснително… Вярвам, че нещо ми подсказва да ида там.

Дейв погледна през рамо и видя, че Итън го следва — слабичък силует, почти напълно замъглен от дъжда. Понечи да спре и да изчака момчето, но вместо това продължи напред. Не знаеше дали Итън е луд, или…

… нещо друго?

Никой не може да сътвори земетресение, мислеше си Дейв, докато вървеше през пороя. И тази чудесия с плувния басейн и Бялото имение, а сега и мъртвото хлапе в останките на взривения мол, облечено с тъмночервената риза с един ръкав, която беше носило и вчера.

И в същото време… момчето, което казва: „Вярвам, че нещо ми казва да ида там“.

Да иде къде? И защо? И как изобщо човек да открие какво е това проклето място и къде се намира?

Нямаше да е зле, каза си Дейв, оня тъй наречен глас, който говорел на Итън, да вземе да му сподели всички подробности, не само по малко оттук-оттам.

Дейв Маккейн може и да беше корав, твърд и закален от натрупаната горчилка покрай онова, в което се бяха превърнали този свят и животът му — животът на всички им — но все пак му идваше твърде много.

Олюля се насред крачка. Коленете му се подгънаха. Имаше чувството, че твърдият дъжд го бие по гърба и го сваля на земята. Имаше налудничавото усещане, че се разпада по шевовете, самият той се превръща в сивак насред отровената земя и щом веднъж в тази промяна прекрачи определена граница, никога не би могъл да се върне към предишното си „аз“.

Внезапно се озова на колене насред пътя и притисна длани към устата си, за да заглуши напиращата молба за милост — ако не за себе си, то за всички тях, всички, които страдаха и бяха загубили семействата си, и стояха тук като затворници в очакване на смъртта. В очите му пареха сълзи, но дъждът бързо ги отми. Помисли си, че ако се остави да заплаче, това ще го прекатури през ръба и цялата му престорена сила ще отлети и ще стане жертва на спасение^[1].

Така че просто остана коленичил насред пороя, вкопчен в последните останки на вярата си.

— Да ти помогна с нещо?

Биячът вдигна глава. До него се извисяваше Итън, който му подаде ръка.

Дейв искаше да повярва в нещо. В каквото и да е, стига да го преведе до утрешния ден. Зачуди се дали е грешно да вярва — поне в този момент — че Итън Гейнс наистина може да предизвиква земетресения, че беше усетил движението на извора под бетона на басейна и каменната почва, че е бил мъртъв и върнат към живота от неизвестна сила и че наистина го упътват към място, наречено „Бялото имение“?

Грешно ли беше — тук и сега?

Не знаеше, но поне в момента, докато извънземните се сражаваха по света и наоколо вилнееха кошмарни твари, породени от техните енергии и отрови, той вярваше. Съвсем малко, колкото да издържи до утре.

Въпреки това отказа подадената му ръка и се изправи със собствени сили.

Тръгна отново нагоре по хълма към своя разпадащ се апартамент — вече по-полека, но тласкан от новооткрита целеустременост, и след мъничко, оставило на Дейв Маккейн достатъчно лично пространство, момчето го последва почти по петите.