Робърт Маккамън
Границата (14)

Четиринадесет

Джеферсън Джерико, доскорошен господар на Ню Идън, се събуди на пейка в парка в непознат град, под болезнено прежълтяло слънце и сиво небе. Стреснато седна, а от дрехите и кожата му лъхна така добре познатата му миризма на изгорено. Само дето беше напълно възможно вонята да не е резултат от каквато телепортационна сила притежаваха горгоните, а защото наоколо стърчаха черни, криви скелети на изгорели дървета и малко по-нататък се виждаха купчина пепел и постройки в руини — навярно някогашно каре къщи.

Веднага щом се изправи, Джеферсън повърна… но стомахът му беше съвсем празен, така че на бял свят не се появи нищо. Докато бършеше протеклата от устата си лига, той откри, че има брада… не голяма, но бодлива… на може би две седмици. Дали бе прекарал толкова време в безсъзнание, или брадата се явяваше поредното нещо, което горгоните умееха да насилят от порите му точно както тя го беше насилила да направи тази последна крачка в земите на неизвестността? А дрехите му…

— Исусе! — промърмори, потресен до дън душа.

Носеше петносана от пот кафява тениска и чифт мръсни джинси. Маратонките на краката му бяха пробити и прокъсани. Чорапи липсваха напълно. Огледа ръцете си. Под ноктите му беше пълно с чернилка, а дланите му бяха мръсни. Линиите по тях се виеха като кални пътища, водещи през плодородни равнини. Никога през живота си не бе допускал така да се изцапа. Сигурен беше, че ако разполага с огледало, ще види и остатъка от маскировката, с която горгоните го бяха снабдили — вероятно все още приличаше на себе си под брадата, но те набързо го бяха превърнали в бездомен скитник от времената на космическата война. Дрехите му обаче бяха някак хлъзгави… материята не беше съвсем правилна. Имаше чувството, че е заклещен в капан от змийска кожа, и целият се втресе от ужас. Скимтейки тихичко, се захвана да смъкне отвратителната тениска през глава.

Разнесе се шум и Джеферсън се закова с вдигната над главата фланелка — несъмнено се беше случило нещо, което, чудесно знаеше, и двамата с разтупканото му сърце нямаше да харесат.

Трудно беше да се каже какъв точно е шумът. Приличаше на тихо свиркащо всмукване като от рязко раздвижен въздух. Приличаше и на бръмчене, досущ като задействало се малко двигателче. Каквото и да беше, идваше иззад него — много отблизо — и Джеферсън припряно смъкна тениската обратно надолу, за да освободи очите си, след което се обърна да се изправи срещу бъдещето си.

До останките на едно от изгорените дървета стоеше едър мъж. Беше масивен и с широки рамене, макар че по лицето му си личеше, че дълго е гладувал; скулите и очите му бяха започнали да хлътват. Имаше боксьорска физиономия със сплескан нос, дългата му до раменете коса беше сплъстена, а черната му брада — на поне два месеца. Тъмносинята му тениска, сиви панталони и черни кецове бяха също толкова мръсни като дрехите на Джеферсън, ако не и повече. Хлътналите в изгладнялото лице очи бяха малки и тъмни като парченца кремък. Носеше раница — маслиненозелена, навярно взета от магазин за военни стоки.

Мъжът просто се взираше безизразно в Джеферсън и не мигаше.

— Ти пък кой си? — гласът на пастора беше далеч от силния баритонов кънтеж, с който проповядваше пред паството на Играчите на едро — глас, улавян и пренасян по кабела до сто петдесет и шест мрежи. Божиите играчи на едро. Сякаш беше преди цяла вечност… стои на подиум със светнали зад него дузина умело насочени прожектори, вдъхновяващата му усмивка сияе като малко слънце, ръцете му са разперени и вестта му е сервирана така, както само умел търговец като него може да я поднесе… Тайната към богатството — към изкачването до върха на оня ми ти стоков пазар — е кодирана в Библията и аз я дешифрирах…

— Воуп^[1] — каза мъжът.

— Воуп ли? Що за име е пък това?

— Такова е — отвърна чернокосият — каквото да можеш да произнесеш.

— Ти горгон ли си? Пратен да ме защитава?

— Аз съм сътворение — отвърна Воуп. — Какво точно съм, да те засяга, не бива. Но… да, тук съм да те защитавам и напътствам… — малките злостни очета сканираха небето. — В този сектор няма врагове в настоящия кадър време. Можем да се движим свободно.

— Накъде? Къде точно отиваме?

— Следвай — изрече Воуп и закрачи бързо и решително през разрушения парк покрай преобърната пързалка и няколко люлки, почернели от извънземния огън.

Джеферсън го последва. Пресякоха някаква улица и подминаха изгорелите и разбитите къщи, пресякоха втора улица и сториха същото. Джеферсън знаеше, че вървят в посока на градския център, понеже виждаше и по-големи здания. Няколко от тях бяха разсечени като от гигантски и много остър нож.

— Къде сме? В кой град?

— Форт Кол Линс — отвърна Воуп, правейки пауза там, където не би следвало да има. — Кол О Радост.

— Какво знаеш за момчето, което се очаква да издиря? — На Джеферсън му беше трудно да поддържа същата скорост и с врагове в този сектор или без, продължаваше да оглежда небето и земята пред тях. — Аз съм търговец — добави, преди Воуп да успее да отговори. — Не би трябвало да съм тук. Не съм войник!

Събеседникът му не продума.

— Продавам разни неща — продължи Джеферсън и дори в собствените си уши прозвуча жалко. — Знаеш ли изобщо какво означава това?

Воуп не каза и дума. Не му и пука, помисли си Джеферсън. Минаваха през поредния квартал, този — частично оцелял от тоталната разруха — бяха съборени само няколко къщи. Много домове бяха заковани с дъски или поне преди време са били. После в тях бе влизано с взлом. Според Джеферсън повечето къщи приличаха на ковчези. Досущ като всички други, и това беше град на мъртъвци.

— Спри — внезапно рече Воуп и Джеферсън незабавно се закова намясто.

Стояха пред къща с дърворезби, с шест стъпала, водещи към веранда. На верандата имаше едно-единствено люлеещо се кресло. Адресът беше №1439. Прозорците зееха строшени и във вътрешността на сградата се таеше особено гъст мрак.

— Ще се случи тук — обяви Воуп.

— Какво ще се случи?

Не последва отговор от горгона в маскировка от човешка плът.

Отмина минута. В далечината Джеферсън чу лай на кучета, който премина във вой, и си помисли, че подивелите псета могат да убият човек със същата лекота както и смъртоносен лъч.

Люлеещото се кресло помръдна съвсем лекичко. Изскърца. И право пред очите на Джеферсън Джерико на седалката започна да се материализира силует. Първоначално се оформи като едва видим вихър, сякаш самият въздух се сгъстяваше, разбъркван от невидим пръст. Разнасяше се същото меко съскане — или шепот, или металическо шушнене — което Джеферсън беше чул в парка. Стига де, Стар Трек простотии… — помисли си той… но за три секунди и в пълна тишина пред него се материализира цяло тяло: първо под формата на призрачно блед силует, очертан от прескачащи се искрици синя енергия, а накрая — напълно одушевено и солидно. Люлеещото се кресло заскърца напред-назад и седналият в него мъж се втренчи в Джеферсън и Воуп с ококорени от уплаха очи. По плешивото му теме блестяха капчици пот.

— Остъйте ме на мира! — изхъхри той. — Моля ви… Исусе… остъйте ме на мира!

След като се огледа и започна да схваща къде се намира, сграбчи подлакътниците с косматите си ръце и се притисна отчаяно към седалката.

— Идвай с нас — нареди Воуп.

— Слушай… чуй, де… Не знам къде съм. Ясно? Не знам кои сте. Ще си седя, където съм си. Не мърдам оттук!

— Ще мърдаш — каза горгонът.

— Не — възрази новодошлият, но веднага с гримаса се хвана отзад за врата и с набъбващи в очите сълзи се примоли: — Моля… моля, остъйте ме! Стига толкоз болка!

— Ще мърдаш — повтори извънземното с равен роботски тон.

Мъжът стисна зъби. Трескаво разтриваше основата на врата си, сякаш това би успокоило болката, която имплантираното там устройство разливаше в тялото му. Но Джеферсън знаеше, че тя няма да секне. Още два удара на сърцето и мъжът се изправи и изпъшка:

— Добре! Хайде… прекрати го вече! — слезе по стъпалата, като се задъхваше с леко хъхрене. Стрелкайки насам-натам ужасените си кафяви очи, промърмори: — Христе… о, мили Боже… що за свят!

Беше дребен, може би пет фута и седем инча. Увисналите му като на булдог бузи се тресяха при говорене — личеше си, че навремето е бил дебел. Изглеждаше, че и под мръснобялата риза и черните му панталони плътта също е хлабава и виси на гънки. Сериозно беше погладувал. Или… може би, помисли си Джеферсън, горгоните искаха да изглежда точно по този начин. Имаше прошарена сива брада и сигурно беше на четирийсет и няколко. Говореше с бруклински акцент или поне на пастора така му прозвуча. Бе обут с черни официални обувки, изподрани като стой, та гледай, но вероятно едно време са били скъпи.

— Хубави обувки — отбеляза Джеферсън. — Или поне са били, така, де. Трябват ти маратонки. По-удобно е.

— Да, бе — мъжът присви очи, оглеждайки събеседника си. — А ти кой си? Човек ли си?

— Джеф. От Нашвил, Тенеси… — така реши да се представи. — Човек съм.

Помисли си: „Не задавай обаче този въпрос на Реджина. И на Ейми Уиксън също“. Само дето Ейми беше мъртва, самоубила се беше, но „оставяйки подире си безсмъртна любов“, както пишеше в бележката. Малка кучка късметлийка, ей такава беше тя.

— Бърт Раткоф — каза на свой ред мъжът. — От Куинс, Ню Йорк… — но вече се беше втренчил във Воуп. — Аха, ти си един от ония. Откъде си? От шибания Марс?

— Не казваш смислено — заяви горгонът. — Ще ме наричаш Воуп. От тук нататък и двамата ще правите каквото наредя… — Немигащото втренчване в двамата му спътници правеше лъскавите му очи още по-безизразни и страховити. — Провал в подчинението води до получаване на болка. Следвайте ме.

Той се извърна и закрачи отново към центъра на града, а Джеферсън и Раткоф му се подчиниха.

— Как те спипаха пък теб? — попита Раткоф.

— Дълга история.

— Мен ме гепиха, когато ми разпердушиниха жилищния блок. Вдигнаха ме оттам точно когато всичкото се разпадаше около мен. Събудих се… — Бърт спря да говори и поклати глава. — Правеха ми разни неща. Нали си чувал навремето за отвлечени от извънземни и всякакви щуротии, дето им пъхали игли в коремите и метални прътове в задниците? Е… помня една маса. Кучи студ. На метална чиния, ама не е. Щото… все едно масата беше жива… понеже мърдаше под мене. Така, де… шаваше. Бръчкаше се — като плът. На такава маса бях и нищо не ме задържаше за нея, обаче не можех да се движа. И… около мен — силуети. По-скоро като сенки, не бяха истински. Не вървяха… просто… като… не знам… все едно да си в една стая със змии, които стоят изправени… и в същото време или се хлъзгат, или пълзят, или както там се местят… Обаче ми направиха таквиз работи! Джеф… мога ли да те наричам Джеф?

— Да.

— Правиха ми разни работи. Отвориха ме, така мисля — помня, че видях едно такова да ми дърпа червата навън като… като въжета. Окървавени. Мисля, че ме изпразниха… и туриха нещо друго в мене.

— И аз имам такова устройство отзад на врата.

— Не… не. И други работи набутаха. Бая повече — натърти Раткоф. След това добави тихо: — Такова нещо може да те побърка. Нали?

— Така си е — съгласи се Джеферсън.

— Тишина — обади се Воуп. — Дрънкането ви ме уринира.

— Я по-добре вземи се позанимай с езика — посмя да се опъне Джеферсън. — Ако ще се правиш на човек, ще ти трябват допълнителни уроци…

И тези немигащи очи… издаваха го от раз. Значи горгоните не бяха толкова умни, на колкото се правеха — поне не в областта на маскировката.

За тази забележка последва леко болезнено дръпване във врата на Джеферсън — просто щипване и бързо изгаряне на нервите, колкото да осъзнае кой е господарят и кой — робът.

Бяха стигнали тъкмо до средата на следващата улица, когато с трясък се отвори врата. От полуразрушената къща изникнаха двама слаби, брадати и мръсни мъже с пушки.

— Я спрете тука! Спри ти казвам! — Нареди по-високият от двамата. — Нито крачка повече, господине!

Воуп все пак разбираше толкова английски. Спря, същото сториха и Джеферсън и Раткоф.

— Вътре — нареди мъжът, махвайки припряно с оръжието си. — Хайде, размърдайте се!

— Господине — поде Джеферсън, — ние не…

— Млъквай! Внасяйте си задниците в тази къща! Бързо!

— Пречиш — обади се Воуп. — Не е разрешено.

— Мамка му. Ще ви гръмна и тримата намясто. Кой да е пръв? — пушката се врътна към Раткоф. Джеферсън виждаше, че дребосъкът си умира да хукне да се спасява. Затова използва най-чаровния си и омайващ тон:

— Не вярвам, че е разумен ход, Бърт. Воуп, лично аз не желая да бъда застрелян насред улицата точно днес. Трябва да сторим каквото ни казва. Имаш нужда от нас.

Воуп се взираше в него, както му се стори, цяла вечност. Джеферсън си каза, че пушките ще гръмнат всеки момент. После пришълецът заяви:

— Точно.

Влязоха в къщата, водеше Воуп. В порутеното малко антре подът бе обсипан с празни консервени кутии и други отпадъци. Вътре имаше и трети човек, въоръжен с револвер. На лицето му се виждаше белег от изгорено — минаваше през лявата му страна и хлътналите му очи сияеха или от бяс, или от лудост. В миниатюрната стая имаше и кльощава жена, неподвижна сред избелелите и белещи се тапети с цвят на прах; трудно беше да се отгатне възрастта й или да се различи изражението й, понеже мазната кафява коса висеше около лицето й и тя се бе свила на кълбо. От време на време потреперваше, като че й беше студено.

— Откъде идвате? — Водачът ръгна пушката си под гърлото на Воуп.

— От разстояние.

— Откъде точно, негоднико?

— Я заеби — обади се онзи с револвера. Опря пистолета в главата на Воуп. — Имаш ли храна? Сваляй раницата и да я прегледаме.

— Хей, аз съм от Куинс, Ню Йорк — обяви Раткоф с вдигнати ръце. По главата му блестеше пот. — Не искам…

— Млъквай! — отряза вторият от мъжете с пушките. Беше сивокос, с конско лице и носеше очила, които се крепяха на намотки изолирбанд. Дясното стъкло беше пукнато.

— Чу ли какво ти каза Джими? Сваляй раницата!

— Там има храна — заяви Воуп. — За теб няма.

— Бе я върви на майната си! Ние тука гладуваме! Сваляй я или ще те убия намясто!

— Не — отвърна Воуп.

— Как така не мига? — внезапно се обади жената с тънък и писклив глас. Нищо чудно и тя да беше луда. — Очите му… Не мига!

Водачът свали пушката си, сграбчи раницата на Воуп и се захвана да я измъква от него. Пришълецът стоеше неподвижно, без да мига и без Джими да отлепя пистолета си от дясното му слепоочие.

— Не бих го правил — отбеляза меко Джеферсън.

Знаеше обаче, че не му е по силите да омае групата с голи слова. Бяха твърде отчаяни, а думите не ставаха за ядене. Избайцваната конструкция на лицето на Воуп сякаш се размести и промени за част от секундата, а на проповедника му се стори, че маската започва да се смъква и навън напъва да се покаже онова, което се намира под нея. Джеферсън усети как в стаята се нагнетява някаква енергия — сякаш всеки момент ще гръмне взрив, — и полека взе да присвива рамене в опит да се приготви за удара.

Внезапно в стаята от друг коридор влезе момче. Беше на около четиринайсет, прецени пасторът, с дълга до раменете руса коса. На бузата си имаше мръсна лепенка, а лявата му ръка бе поставена в също толкова мръсна превръзка през рамото. Очите му бяха замаяни и подчертани с тъмни кръгове. Момчето отиде при жената и я прегърна със здравата си ръка.

Джеферсън попита:

— Това ли е момчето?

Воуп не отговори. Грабителят вече почти беше свалил раницата от раменете му. Лицето му бе спряло да се размества. Взираше се в нищото с празен поглед.

— Това ли е момчето? — попита Джеферсън по-високо.

Дясната ръка на Воуп се промени.

Превърна се в шарена, люспеста жълтеникава твар, цялата на черни и кафяви ивици. Там, където бе имало ръка, вече я заменяше жълта змия, от която стърчаха малки черни шипове, които бяха назъбени и се гърчеха, като че ли всяко едно е отделно живо оръжие. Тази ръка, която вече не беше крайник, се стрелна напред със зловеща сила и бодливата твар, израсла от рамото на Воуп, се вряза в корема на Джими и проби тялото му, за да изскочи от другата страна в експлозия от кръв, която плисна по прашните тапети заедно с парченца дроб, бъбреци, стомах и другите съставни части на човека. Прешлените на жертвата се строшиха със звук като счупване на пръчка и докато нещастникът падаше, пръстът му спазматично натисна спусъка и револверът стреля в слепоочието на Воуп. От раната бликна привидно човешка кръв, но горгонът нито примигна, нито показа признаци на болка.

Израстъкът на Воуп вдигна Джими във въздуха и докато лидерът и останалите отстъпваха в сащисан ужас, метна трупа с такава сила срещу противоположната стена, че изкорменият младеж я изби.

Водачът бе опрял гръб на друга стена и вдигна пушката си. Лявата ръка на Воуп също се преобрази в машина за убийства с жълти, черни и кафяви шарки, стрелна се като змия и се удължи с поне четири фута. Дланта на тази ръка се превърна в черна глава на влечуго с вертикални червени зеници и зъби, които блестяха като метални. Те сграбчиха пушката, изтръгнаха я от хватката на човека и размазаха лицето му с един могъщ удар с приклада й, като в същото време ошипеното оръжие на дясната ръка замахна да прониже гръдния кош на третия въоръжен тип и изскочи през гърба му като шаващ трион. Воуп отново метна тялото встрани — като парче кървав боклук.

Джеферсън и Раткоф наблюдаваха, смразени от ужас, как ръката змия на извънземното сключи челюсти върху главата на жената, която се обърна да избяга с момчето. Воуп строши черепа и лицевите й кости с пренебрежителна лекота. Жената падна, разплисквайки мозък по пода, с лице, смачкано на неравна, кървяща буца.

Момчето тичаше и се опитваше да се измъкне в коридора. Хленчеше. Джеферсън си помисли, че не е чувал по-гаден звук. Притъмня му, сякаш съзнанието му изключваше крушките, за да му спести останалото.

Понеже Воуп не беше приключил.

Бодливата ръка се разтегна — люспест шарен питон, който се изхлузваше от рамото на пришълеца, и се стрелна след момчето — беше толкова бърза, че почти не се видя как бодлите се забиват през гърба на жертвата, минават през гърдите му и го приковават. Краката му подритваха и тялото му се гърчеше, докато горгонът го вдигаше и след това — почти елегантно, с плавна демонстрация на сила — момчето бе запратено през поредната стена, която, не пропусна да забележи Джеферсън, беше украсена с избледнял портрет на молещия се Исус. Ударът събори портрета и прашното му стъкло се строши.

Мъжът с унищоженото лице лежеше по гръб и стенеше с изкривената си уста, в която не бяха останали нито устни, нито зъби.

Лявата ръка на Воуп се прибра обратно и започна да си възвръща изкуствената плът. Черната глава на влечугото с металическите зъби се превърна в юмрук, който извънземното отвори и затвори няколко пъти, сякаш да изпробва еластичността му.

Дясната ръка се прибра в рамото. Бодливото смъртоносно оръжие започва да се променя в нещо, което напомняше форцепс, все още нашарено с цветовете, които може би олицетворяваха истинската горгонска плът. Щипката се пъхна в раната на главата на Воуп и порови вътре. Лицето на горгона не се промени и не трепна. След малко инструментът се измъкна, стиснал куршума. Воуп го разгледа с интерес. После отиде до проснатия на пода бивш водач. Малките му очи се втренчиха в мъжа на пода — също като човек, който оглежда хлебарка, преди да я смачка.

С невероятна скорост и мощ ръката форцепс се стрелна напред и вкара в челото на човека използвания куршум с постигната от пистолет сила, ако не и многократно по-голяма. Мъжът потрепери веднъж и повече не помръдна.

Дясната ръка на Воуп и рамото му се възстановиха за секунди до формата, която минава за нормална. След това пришълецът изплю малко лепкава слюнка в шепата на дясната си длан и взе да разтрива течността в раната от куршума. Отне му няколко плюнки и може би дузина кръга масаж, но когато приключи, нямаше дори и белег — само пръски от горгонската кръв, протекла по шията и на ризата му.

— Сега ние тръгваме — каза Воуп на Джеферсън от Тенеси и Раткоф от Ню Йорк, които се бяха притиснали към най-далечната стена, като че ли се надяваха да приплъзнат тела през тапетите и зидарията.

След като си оправи раницата — досущ обикновен турист, сподели с Джеферсън:

— Ами… не. Не това беше момчето.