Робърт Маккамън
Границата (30)

Тридесет

— Всеки момент излизаме напряко — каза сержант Акърс на агента на „Сикрет сървис“, когато стигнаха до Ниво четири. — На „Амблър“ прекъсването няма да му хареса!

Беше надникнал в сребърните очи на извънземното и потрепери, макар и не от страх — отдавна бе прекрачил отвъд страха, — а от почуда и възхита. Канеше се да попита „Не може ли да изчакате“, но знаеше, че номерът няма да мине.

— На моя отговорност — повтори Темпест Едно Едно и посочи на Дейв, Итън и Джеферсън да продължат по коридора. Пасторът не можа да се сдържи да не отдаде игриво чест на пехотинците, когато ги подмина.

Трупата стигна до врата с надпис СТУДИО и агентът каза на Дейв да влезе. Вратата водеше към ярко осветената стая с бледозелена стени, сметаново бял диван, масичка за кафе и няколко натруфени кресла. През малки говорители в тавана свиреше музика, каквато Дейв свързваше с парадите по „Мейн стрийт“, но Джеферсън правилно разпозна парчето като марш на Джон Филип Суза — толкова американски, че да те пръсне от гордост и да ти скъса копчетата от пъчене.

В Ню Идън на празненствата по случай четвърти юли често използваше подобна музика за предизвикване на патриотизъм и отваряне на портмонетата.

Централната приемна гледаше към три стаи, всички със затворени врати. Агентът от „Сикрет сървис“ отиде до най-крайната отляво и почука. Почти веднага му отвориха и на прага се изправи мъж в тъмносин костюм, с бяла риза, вратовръзка на сиви райета, с остра брадичка и игла с американския флаг на ревера. Итън го беше мярнал в гаража, когато го вкарваха вътре, но след това не го беше срещал.

— Искат да говорят с Деримън — обясни агентът и отстъпи встрани, така че новият мъж да може да ги види. — Казаха, че е спешно.

Остробрадият мъж огледа Итън студено и сурово, преди да заговори. В гласа му се смесваха равни дози отвращение и страх:

— Знаеш, че е зает. Бийл току-що излезе от гримьорната, ще пуснат камерите след около три минути.

— Аха, знам. Просто му кажи, че сме тук. Предай му, че според извънземното горгоните и мъглявите ще нападнат отново.

— Ама че момент си избрал.

— Майната му на протокола — заяви Темпест Едно Едно, видимо ядосан. — Всичко отиде по шибаните дяволи. Кажи на Деримън!

Другият агент се оттегли в стаята и затвори вратата, без да промълви и дума повече.

— Чакайте тук — каза Темпест на поверениците си, докато маршът на Джон Филип Суза се вихреше с басови барабани, цимбали и сладките ноти на отдавна мъртви тромбони.

Мина почти минута. Когато вратата се отвори отново, Ванс Деримън надникна навън с лице, изпънато от напрежение и болка, която Итън усещаше като острие, прокарано по протежение на гръбнака му. Зад очилата очите на шефа на канцеларията бяха червени и подути. Той се беше преоблякъл в черен костюм, понеже сивият, който носеше преди това, беше изцапан с каменен прах.

— Казах, че ми трябва време — каза той на Дейв. Говореше бавно и внимателно и малко твърде високо, понеже слухът му още бе зле.

— Не разполагаме с такъв лукс — отвърна Итън. — Искам да знам… как се озова тук? — Видя отговора в ума на Деримън за секунди. — Къде се намира хеликоптерът?

Шефът на канцеларията беше планирал цялото пътуване — с „Еър Форс Едно“ от Вашингтон до Солт Лейк Сити, от летището с черен микробус — до обезопасения хангар и площадката на хеликоптера, след това полет дотук. Знаеше, разбира се, че извънземният ще го извади от ума му със скоростта, с която прелиства образите наум. Итън несъмнено вече знаеше къде се намира хеликоптерът „VH-71 Кестрел“^[1], но заради останалите присъстващи Деримън все пак го каза на глас:

— Разполагаме с хеликоптерна площадка от другата страна на върха. Скрита е. Хеликоптера държим в хангар наблизо.

— С него можем да стигнем до С4 — констатира Итън.

— Да, за около три часа. Но вече ви казах… — Деримън се спря. Размърда челюстта си. Болката и напрежението в главата все още го стискаха в менгемето си и отравяха мисловните му процеси. — Искате ли да видите причината, поради която не можем да напуснем това място? Влезте и ме последвайте.

Деримън отведе Дейв, Итън и Джеферсън през още една приемна до врата с червена лампичка над нея и с надпис „В ЕФИР“, който обаче не светеше. Отвори вратата и ги вкара в слабо осветена зала с няколко редици амфитеатрално разположени кресла. Трима мъже със слушалки седяха пред голям звукорежисьорски пулт с контролно табло, на което искряха рояци малки зелени светлинки. Зад голям стъклен прозорец президентът на Съединените щати се беше изправил зад катедра, украсена отпред с президентския печат. Към него бяха насочени редица прожектори и чифт професионални на вид телевизионни камери. Двамата техници при камерите също носеха слушалки. Трети техник, качен на стълба, настройваше лъчите на прожекторите. Сивокоса жена с джинси и синя блуза на цветенца нанасяше пудра на челото на Джейсън Бийл. Зад президента и катедрата се виждаха библиотечни рафтове, на които имаше само няколко дузини книги с твърди корици, но богата колекция предмети от рода на бюст на Ейбрахам Линкълн, чифт сплетени в молитва бронзови длани с облегната на тях библия, рамкирани цветни снимки на Бийл и Първата дама заедно с двете им деца на колежанска възраст — Джеймс и Натали, глобус и други вещи — същите, каквито се намираха и в Белия дом. Всичко беше подредено на лавиците достатъчно високо, за да могат камерите да го снимат.

— Какво е това? — попита Дейв. — Откъде нак…

— Седни — нареди Деримън и посочи дигиталния часовник, отброяващ секундите точно над прозореца. — Той ще произнесе реч след около минута!

Един от мъжете на звукорежисьорския пулт натисна някакъв бутон:

— Кейти, все още му блести носът! — звучеше уморено и вяло, сякаш бе минавал през тази процедура стотици пъти, но това му беше работата и я изпълняваше възможно най-добре.

Жената кимна и използва четката с пудра.

Деримън се настани на първия ред до Дейв, а Итън седна между него и Джеферсън. В края на реда се беше настанила Първата дама, която дори не ги погледна. Пиеше от чаша с кубчета лед в нея. Дейв надуши алкохол.

— Добре ли изглеждам? — попита Бийл, вдигнал поглед нагоре, където на стената от неговата страна на прозореца вероятно имаше микрофон.

— Добре сте, сър — каза операторът на пулта.

— Манди? Как съм? — гласът на Бийл беше слаб и крехък, далечно ехо на онова, което и Дейв, и Джеферсън си спомняха от предишните му речи, макар че Маккейн не го беше слушал кой знае колко, понеже не се увличаше по политика. Преди да дойдат извънземните, беше подкрепял мнението, че политиците презират народа, освен когато им трябват гласове.

— Да, добре си — обади се Първата дама, но дори не гледаше към съпруга си и тъкмо си наливаше ново питие.

— Моята най-доверена критичка — обяви Бийл с нервен смях.

Носеше същия тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на червени шарки, с които Джеферсън го беше видял и преди. Дрехите му бяха безупречни и гримът — професионален. Тъмните кръгове под очите на президента и дълбоките бръчки на лицето му можеха да бъдат скрити, но никакъв грим не можеше да маскира излъчването на мъка и трагично отчаяние, което Итън знаеше, че всички в помещението са в състояние да усетят.

— Сър — обади се операторът на пулта, — виждате ли отблясъци на екрана на телепромптъра^[2]?

Както го зададе, въпросът прозвуча като риторичен.

— Няма отблясъци. Наред е.

— Започвам обратното броене до излъчването както винаги. Кейти, довърши го! Джордж, готов си. Осветлението изглежда добре!

Гримьорката незабавно спря работата си, а техникът слезе по стълбата, сгъна я и я облегна на стената срещу сцената.

Джеферсън се наведе напред и попита Деримън:

— Какво става тук?

— Президентът произнася обръщение към народа. Прави го два пъти месечно.

— Към народа ли? Какъв народ?

— Този, който той все още вярва, че съществува.

— Не знае истината ли? Смята, че хората имат ток и кабелна телевизия?

— Господа, ще натисна бутона за разговор — обади се мъжът на пулта като предупреждение, че трябва да внимават какво говорят.

— Давай — кимна Деримън. — Тук сме просто да гледаме.

— Камера едно и камера две — готови! Господин президент, започваме след пет… четири… три… две… едно… в ефир сте!

Джейсън Бийл застана гордо и уверено в светлината на прожекторите. Не се усмихна на камерите, нито пък изглеждаше нещастен. Като превъзходен политик беше лепнал на отслабналото си и повехнало лице изражение на дълбока, но най-искрена решителност.

— Мои събратя американци — прочете той от телепромптъра, — мои скъпи граждани на тази благородна страна, която никога няма да бъде пречупена от никой нашественик, бил той от Земята или другаде, днес ви нося обнадеждаващи новини. Според последните военни доклади нашата армия и военновъздушните сили са разрушили в битка крепост на така наречените мъгляви на запад от река Мисисипи, близо до Александрия, Луизиана. Флотът и морската пехота в момента водят бой срещу укрепление на горгоните недалеч от Сиатъл, Вашингтон, и началникът на канцеларията твърди, че горгоните отстъпват.

Президентът Бийл замълча. На левия му клепач начена тик, заради който половината му лице започна да се криви. Той сведе глава и бързо каза в микрофона:

— Извинете ме, разтърсен съм от емоции… както, сигурен съм, и всички вие… всички ние в тези трудни дни на изпитания и съмнения!

Не четеше тези думи от телепромптъра, те идваха от дълбините на измъчената му душа. Не проговори може би още десет-петнайсет секунди, през които снимките продължиха. Когато Бийл най-сетне вдигна глава към обективите, тикът все още караше бузата му да подскача, но беше намалял — най-вероятно израз на останките от силата на волята на мъжа. Президентът отново зачете от телепромптъра:

— Щастлив — и благодарен — съм да кажа, че следните градове са близо до освобождение от тази изумителна заплаха, макар и не без тежки загуби за американските герои: Шарлът — Северна Каролина, Балтимор — Мериленд, Провидънс — Роуд Айлънд, Чикаго — Илинойс, Сидър Рапидс — Айова, Омаха — Небраска, Денвър — Колорадо, Финикс — Аризона, и Портланд — Орегон. Съветвам жителите на тези градове да стоят в убежищата, докато не бъде даден сигнал за отбой, датата за който ще бъде определена по-късно. Неприятна новина е, че както ме уведоми началникът на канцеларията, все още няма сведения от другите столици и световни лидери, но ще продължим да следим всички сателити и да изпращаме съобщения в знак на подкрепа и божия благословия двадесет и четири часа дневно.

Деримън се размърда на мястото си. Итън разбираше, че всичко това, естествено, е измислица, предназначена да даде на президента надежда и да му попречи да намери начин да сложи край на живота си. Кой лидер на нация би понесъл да види страната си — своята отговорност — разкъсана, разбита и победена по време на мандата си?

— Все още сме тук — продължи Бийл с уверения си президентски глас, макар че тикът на лявата му буза издаваше всичко. — Все още сме Съединените американски щати. На всеки няколко часа получавам сведения от Генералния щаб. Както ви казах по време на предишното обръщение, изгубили сме много добри мъже и жени, но все още имаме достатъчно много на служба на страната. Изпращаме най-сърдечните си пожелания за успех и на другите нации по света и се надяваме те да получават това предаване. Нека повторя, както съм казвал много пъти — останете в укритията си, докато не получите сигнал „Отбой“. Въоръжените сили се сражават за вас и вярвам, че ще отстранят и двете заплахи за нашия начин на живот. Искам да кажа на децата си, Джеймс и Натали, да стоят в обезопасената част и да не се отказват от вярата, че съвсем скоро всички ще видим зората на новия ден. Казвам го на децата по целия свят и на семействата, които са се сплотили, за да преживеят тази война. Казвам го на всеки войник в полето и на всеки моряк в морето: Господ да е с вас и когато се натъкнете на врага, никога не забравяйте, че сте гордостта на тази нация, най-добрите от елита, и всички знаем, че няма да се откажете от битката каквото и да ви струва това. Ние също тук, в това убежище, никога няма да се откажем от битката! — Президентът поспря за момент, за да даде на тези трогателни слова време да улегнат, а новодошлите в публиката се зачудиха до каква степен вярва в тях.

Когато Първата дама си наля ново питие, ледените кубчета кухо иззвънтяха в чашата й.

— Ще докладвам отново след две седмици — в същия ден от седмицата и по същото време — каза мъжът на подиума, по чието чело бяха започнали да избиват капчици пот въпреки студения въздух, който тихо лъхаше от въздуховодите. — Вие бяхте с президента на вашите Съединени щати Джейсън Бийл, завършвам както винаги с пожеланието: бъдете смели!

След тези думи Бийл остана неподвижен, като изключим тика на лицето му, докато операторът на пулта не каза:

— И край. Това беше, сър!

— Добре ли се справих? Манди, как изглеждах?

— Кажи му — отвърна тя между глътките, — че изглеждаше много хубав!

Говореше само една идея по-завалено.

— Казва, че сте изглеждали страхотно, сър.

— Притесних се. Тук е горещо. На вас горещо ли ви е?

— Заради прожекторите е. Проблемът е в тях, сър!

Дейв извърна глава към Ванс Деримън и се наведе по-ниско към ухото му:

— Как успявате да прокарате номера? Мога с шибана точност да ви кажа, че Денвър хич не е вкусил шибаната свобода!

— Вярно ли? — отбеляза Деримън.

— Аха, вярно, я! Той смята, че все още имаме сателити, така ли? И хората разполагат с електричество?

— Внимавай какво говориш, той излиза — Деримън се изправи. — Прекрасно, Джейсън! С това им каза всичко, каквото имат нужда да знаят!

Бийл огледа Дейв, Итън и Джеферсън, които също се бяха изправили. Когато надникна в сребърните очи на Итън, потри устни с опакото на дланта си. Тикът му се усилваше.

— Безопасен ли е?

— Убеден съм, че е.

— Ванс ми каза за видеото. Как си строшил вратите без никакви оръжия — обясни Бийл. — Какво си ти и откъде идваш?

— Не съм нито горгон, нито мъгляв, ако това ще ви успокои. Идваме от Денвър. Аз откъде съм, е по-трудно за обяснение, но съм тук с мисия да спра тяхната война.

— Ние печелим — обясни президентът. — Може да отнеме известно време… и да доведе до загубата на хиляди… стотици хиляди… но ние печелим войната. Нали така, Ванс?

— В Главния щаб са оптимистично настроени — извъртя се Деримън.

— Вижте, сър… — поде Дейв. — Смятам, че…

— Много хубава новина! — прекъсна го Итън, понеже не желаеше суровата гола истина, която Дейв се канеше да поднесе на президента, да разхлопа още някоя дъска на събеседника му. Бърз поглед в този ум бе показал възел от емоции и самобичуване, вина, разочарование и страхове, които се рееха като тъмни птици през пълна с призраци гора. Тъгата и усещането за загуба бяха направо смазващи. Итън се оттегли, осъзнавайки, че Джейсън Бийл наистина вярва на лъжите, които четеше от телепромптъра с представата, че го слуша американският народ.

— Възстановили сме електроснабдяването в някои райони — заяви Бийл. — Североизтокът и Западния бряг. Знам, че много малко хора са в състояние да видят и чуят как ги окуражавам да се държат… засега все още не… но смятам, че речите ми помагат. Нали, Ванс?

— И аз така мисля, сър.

Бийл не можеше да откъсне поглед от Итън.

— Ти… приличаш на обикновен юноша… с изключение на очите. Казваш… че си дошъл да спреш войната? Как? И… кой те изпрати тук?

— Моят главнокомандващ — отвърна Итън. — Смятайте ме за миротворец също като вашите войници от Обединените нации. Трябва да ви задам един въпрос, сър. Ще ми помогнете ли да вляза в изследователския комплекс С4 в Зона 51?

Бийл незабавно се обърна към Деримън:

— За какво говори той, Ванс? Защо иска да влиза там?

— Има някаква идея, че сред артефактите може да се намери годно за употреба оръжие. Казах му, че нямаме намерение да напускаме този комплекс. Рискът е твърде голям, сър.

— Може и така да е — каза Итън, — но ако можем да използваме хеликоптера… смятам, че рискът си струва.

— Да летим през онова небе? — Деримън хвърли кос поглед в указаната посока. — Идея си нямаш какъв беше преходът с „Еър Форс Уан“ от Вашингтон до Солт Лейк. А сега ще е още по-зле. Тази няма да я бъде, поне доколкото от мен зависи.

Дейв се обади:

— Мистър президент, трябва да послушате Итън. Дайте му възможност да стори онова, от което има нужда!

— Итън — повтори Бийл. — Странно име за същество, което не е от този свят.

— Сър — продължи Итън, — моля Ви да ми повярвате. Искам да спра тази война и единственият начин това да стане е с вашата помощ. Вашата помощ, сър. Трябва да вляза…

— Този разговор приключи — намеси се Деримън. — Няма да допуснем президентът да си тръгне оттук. Точка и край на темата.

— Не, не е приключил. Щом свършат сегашната си битка, горгоните и мъглявите пак ще нападнат върха. И следващия път ще унищожат всичко!

— Повярвай в думите му, Джейсън — обади се Джеферсън Джерико. — Чуй… не ме ли помниш? Литъл Рок, вечерята за набиране на средства за Бил Клинтън през май 1992-ра. Партито на Джинджър Райт, тогава се подвизавах с името Леон Къшман. Помниш ли?

Бийл примигна полека. Изглежда, се опитваше да се фокусира върху Джеферсън, но срещаше трудности.

— Не мисля… не мисля, че те познавам. Къшман?

— Да.

— Толкова хора… съм срещал. Толкова много лица и имена. Те се сливат. Извинете ме… имам главоболие! — обърна се президентът към присъстващите. — Манди? Манди!

Той викаше Първата дама, сякаш тя вече не се намираше на седалката си, но всъщност беше на няма и десет фута от него, в края на реда. Тя гаврътна питието си и се изправи, обкръжена от аура на умора и униние. Итън си каза, че на нея просто е спряло да й пука — буквално за секунди се сдоби с информация, че тя смята и двете им деца за мъртви. Алкохолът притъпяваше плискащата се в нея болка.

— Тук съм — обади се Аманда. — Винаги съм до теб!

Каза го като човек в затворнически пранги. Погледна към Итън, сякаш разглеждаше странно растение, прорасло в пукнатина на тротоара. Той знаеше, че тя се кани да попита „Какво, по дяволите, се очаква да си ти?“, но дори това й се стори прекалено голямо усилие. Тя така и не зададе жлъчния си въпрос.

— Много добре се справихте, сър — увери Деримън президента. Тупна го по отслабналото рамо. Джейсън Бийл беше сянка на самия себе си. На президента трябваше постоянно да се напомня и да бъде окуражаван да се храни поне веднъж дневно. — Наистина добра работа свършихте. Сега вървете си починете. Послушайте музика. Аманда, моля те, напомни му да си вземе лекарствата в пет!

Итън долови в мислите на Деримън, че Бийл пие много хапчета, включително антидепресант, а лекарството си Първата дама намира в бутилка уиски, запасите от което почти свършваха — тя ги пресушаваше все по-бързо и по-бързо. От първоначалните им количества бяха останали само две бутилки. Началникът на канцеларията се притесняваше какво ли ще се случи с умственото равновесие на Първата дама, когато вече няма да е в състояние да се самоупоява.

Аманда подхвана съпруга си под лакътя и го поведе към изхода на студиото, едва запазвайки равновесие самата тя. Бийл стрелна с бърз поглед извънземния миротворец и се обърна към началника на канцеларията си:

— Ванс, в безопасност сме, нали? Така, де… той каза… за някакво нападение на горгоните и мъглявите. На сигурно място ли сме?

— Нали ви казах, сър, че за този пробив сме се погрижили. Наистина имаше нахлуване, както ми обясниха, но са отбили атаката — Дейв наблегна допълнително на „отбивам“. — Няма по-безопасно място от тук за Вас и Първата дама.

— Благодаря ти — Бийл отново спря измъчения си поглед на Итън. Изглеждаше съсипан. Попита като уплашено дете: — Ти няма да ни навредиш, нали?

— Не, сър. Искам да помогна, не да вредя.

— Предполагам… не можем да те заключим, нали? Онова, което стори на портите… няма смисъл да те затваряме.

— Точно така.

Бийл нямаше какво повече да добави, умът му и бездруго бе почти блокирал. Кимна на жена си и двамата се приближиха до вратата. Не беше ясно кой кого крепи и кой от тях е в по-добра форма.

— Леон Къшман! — провикна се Джеферсън, преди те да успеят да излязат. — Сега се наричам Джеферсън Джерико. Бях евангелист, по телевизията. Помниш ли ме?

Президентът внезапно спря на крачка от изхода. Обърна се назад.

— О… да… онзи тип. Името ми е познато отнякъде.

— АЗ съм! Аз съм „онзи тип“!

— Вървете да почивате, сър — настоя Деримън. — После ще има време да поговорите.

След като президентът и Първата дама излязоха и вратата се затвори зад тях, Ванс въздъхна дълбоко. Разтри слепоочията си — главата му още се разкъсваше от болка. Каза:

— Беше ни много, много трудно.

— Няма да стане по-лесно — отвърна Дейв. — Наистина ли го заснемате, или всичко е наужким?

— Той обича да го записваме на дивидита, за да си ги гледа и да се самокритикува. Това чудо продължава от пристигането ни тук, повтаря се на всеки две седмици. Аз му съставям докладите. Той все още смята, че във въоръжените сили цари някакъв ред и те водят сражения. Ако не хранеше тази вяра… отдавна щеше да си е отишъл.

— Когато те се върнат — настоя твърдо Итън, — ще разрушат този връх. Ще сторя всичко по силите си да ви защитя, но не съм неуязвим. Съжалявам за смъртта на мистър Джаксън и че не успях да го спася. Кога ще съобщите на президента за това?

Деримън не отговори, но сега вече цялото му внимание бе съсредоточено върху миротвореца.

— И мъглявите, и горгоните ме искат, понеже знаят, че представлявам нещо различно, което те не разбират — обясни Итън. — Ако не могат да ме заловят — а няма как да ме заловят, — ще трябва да се убедят, че съм бил обезвреден… което е друг начин да се каже мъртъв. Това тяло може да бъде унищожено, но не и същността, която представлявам… — Той отговори на следващия въпрос на Деримън, преди той да го зададе: — Не, не мога просто да прескачам от тяло в тяло… трябва ми време да се интегрирам във всяко. А именно с време не разполагаме, сър. Важно е — жизненоважно! — да проникна в инсталацията С4. Не знам какво точно ще търся там, но непременно трябва да има нещо, което мога да използвам.

— Нали ти казах, че президентът не може да…

— Светът ви ще загине — настоя Итън. — Всички вие, цялата ви цивилизация, ще умрете. Разбирам, че не искаш да го излагаш на риск, но няма друг начин!

— Вслушайте се в думите му — подкани и Джеферсън с почти умолителна нотка. — Моля ви… вслушайте се!

— Не — твърдо отвърна Деримън. — Вие ме чуйте. Работил съм за Джейсън Бийл през по-голямата част от последните петнайсет години. Виждал съм възходи и падения, видял съм всичко. Той едва-едва се крепи, тя също. И двамата знаят, че децата им навярно са мъртви. Нямам намерение да го пращам да лети с хеликоптер до Ню Мексико с тези твари в небесата. Ако пришълците толкова силно копнеят да те унищожат, ще свалят хеликоптера за броени секунди. Не. А сега… ще ви заведа в столовата да хапнете нещо. Нали се храниш? — обърна се той към Итън.

— Тялото го изисква.

— Ех, ако можеше учителката ми по биология в гимназията да те види! — възкликна Деримън. Лицето му се изкриви за няколко секунди и Дейв си помисли, че и неговото умствено влакче е напът да дерайлира. — Надявам се, че е умряла в съня си, преди всичко това да започне!

— Така ли ще свърши светът? — попита Итън.

— Моля?

— Светът ви няма да свърши с експлозия, а с мрънкане, така ли?

Известно време Деримън не каза нищо. Взираше се в пода. След това намести очилата си и заяви:

— Столовата. Там отивам. Предлагам да ме придружите, понеже охраната няма да ви позволи да останете тук без мен… — отиде до вратата, отвори я и изчака, докато членовете на групата му се подчинят като добри, лишени от разум войничета.