Робърт Маккамън
Границата (15)

Петнадесет

Издирваното момче чакаше. Беше се качило на стражевата кула заедно с Гари Рууса и следеше пътя, който водеше от града към руините на „Пантър Ридж“. Дейв, Джоуъл и Хана отсъстваха от почти осем часа. Жълтеникавата слънчева светлина се бе сгорещила. Във въздуха витаеше лепкава чуждоземна влага. В надвисналото сиво небе някъде в далечината отекна гръмотевица. Итън веднага се озърна в посока на шума. Каза си, че това е просто буря. В момента в този сектор нямаше врагове.

Това го сепна.

Какво?

„Аз не говоря по този начин — каза си наум. — Дори не мисля така. Да, но тогава откъде знам, че това е било гръмотевица, а не отглас от войната?“

Просто знаеше.

Връхлетя го спомен… или сън за спомена. Стовари му се така бързо, че го остави почти без дъх.

Намираше се в класна стая. Слънцето — ярко слънце в необезцветеното синьо небе — сияеше през прозорците. Той седеше на чина си. Момичето пред него имаше червена коса. Наричаше се… името й бе изчезнало в небитието. А в предната част на класната стая се намираше учителската катедра, зад която се беше настанил мъж с бяла риза и тъмносиня папийонка със златни райета. Учителят се казваше…

Помисли си добре.

Мъжът беше слаб, имаше остра брадичка и носеше очила с рогови рамки. Косата му беше кестенява, с бял кичур точно отпред, все едно го е докоснал топнат в брашно пръст. Казваше се… Нов-нещо си? Новак?

Учител по естествени науки.

„Да“ — съгласи се със себе си Итън. Учител по естествени науки в… какво беше това училище? И къде се намираше то? Тази част от информацията му липсваше… напълно изгубена. Но на бюрото пред Итън беше поставен готов за демонстрация „Видимият човек“. Всички органи бяха оцветени, частите му — сглобени. След няколко минути щеше да се изправи и да изнесе макета си пред класа, да извади органите му един по един и да обясни как функционират, докато изгражда наново своя човек… нали така? Не беше ли правилно? Или това беше изкривен сън, който никога не се е случил?

Пред класа, хвърляйки сянка на златната слънчева светлина, вече стоеше момче в черен пуловер с надпис със сребърни букви на предницата. Момчето беше латиноамериканче и имаше дълга черна коса и гъсти вежди. На пуловера пишеше…

Спомни си… спомни си… моля те, спомни си…

И ето ти го надписа като видян през замъглено стъкло: „Ягуарите“.

Момчето говореше и ръкомахаше към модел… на вселената? Не… не вселената, каквато е… А каквато някой в древен Рим си я е представял. Земята се намираше в центъра на тази вселена. Момчето беше свързало моделчето с електрическо двигателче и със завъртането на едно ключе показваше как боядисаните стиропорени топчета на планетите обикалят около Земята по телчетата си. Наричаше се „геоцентрична вселена“, припомни си термина юношата. Беше го измислил някакъв си Клавдий. В спомена Итън си мислеше, че латиноамериканчето — името му липсваше, липсваше — се беше справило много добре и няма да е никак лесно да се мери с неговия успех, а непременно трябваше да вземе поне „B“ за своята демонстрация. Проследи с поглед сянката на съученика си — тази на ръката му тъкмо падна върху календар, на чиято страница бе написано 3 април. Представянето на геоцентричната вселена почти беше приключило и всеки момент щеше да е негов ред.

Итън — не, не се казваше така, името му беше съвсем различно — погледна към часовника и видя, че е десет и четири минути. Щеше да е втори по ред, движеха се по азбучен ред.

Азбучен ред, спомни си той. Беше първият ден от демонстрациите на проектите по естествени науки. А латиноамериканчето се наричаше… как точно?

Фамилията му започваше… с А?

Връхлетя го като удар в корема — Алендес. Първото му име… не, беше го изгубил. Но Итън осъзна, че собствената му фамилия би следвало да започва с А или Б, понеже в класа имаше двадесет и шест други ученици и…

— Може ли да се кача?

И Гари, и Итън се обърнаха към Ники Стануик, увиснала на стълбата, която водеше към платформата. Намираше се само на няколко пръстена от изкатерването.

— Давай — каза Гари и се приближи да й помогне.

Тя се изкачи плавно и прекара минутка в отърсване на прахоляка от коленете на джинсите си. След това отиде до Итън и се взря в пътя, а по камъчетата от звездата на превръзката й танцуваха искрици отразена светлина. Каза:

— Много време отсъстват.

Итън кимна. Ранените вече бяха получили най-добрите възможни грижи, но тези като Били Банкрофт просто не бяха в състояние да ходят. Имаше и неколцина на смъртно легло, както и такива, починали, след като ги бяха извадили от руините. Той предположи, че са останали около шейсет души, и половината от тях бяха ранени, десетина — в наистина лошо състояние. Седемнайсет, ако броим и Роджър Пел, съпругата му и тяхното оцеляло дете, които бяха тръгнали сами с пушките си и мунициите за тях, няколко пластмасови туби с вода и част от последните консерви храна. Бяха взели също и останалите коне. Никой не се опита да ги спре. Семейство Пел възнамеряваха да избягват пътищата и да се насочат на изток към… и те не знаеха накъде, но не влагаха особена вяра във възможността спасителната група да открие превозно средство или някакво гориво и не искаха да чакат повече.

— Чух, че ако намерят камион, отиваме в Денвър — обърна се Ники към Итън.

— Кой ти го каза?

— Оливия.

— Хм… — промърмори момчето. Спомни си какво му каза Дейв, след като откри Уайт Меншън в пътния атлас — Тръгваш на юг към Денвър, пресичаш Скалистите планини по Междущатско 70 и на всяка крачка те причакват онези ми ти сиваци и извънземни. Дали това означаваше, че в крайна сметка Оливия и Дейв ще го заведат до върха? Че вярват, както вярва и той самият, че непременно трябва да намери това място?

— Денвър е изтрит от лицето на земята. Започнаха да се сражават над града и го разбиха около три месеца след началото на войната. Знаеше ли за това?

— Не знам почти нищо за случилото се.

— Поне така разправят хората, които са се измъкнали от Денвър. Имаше оцелели, които стигнаха до тук. Може да питаш мисис Ниега. Тя е видяла как падат небостъргачите. Градът е в руини, така че защо ще искаме да ходим в Денвър?

„Защото е вратата към Междущатска магистрала 70“ — помисли си Итън. На глас попита:

— А ти къде искаш да отидеш?

— Да се разкарам от този кошмар. Отново да съм у дома. И всичко да си е каквото беше. С мама и татко, и сестра ми. Всички да са отново живи… — гласът на Ники започна да пресеква и тя се изчерви. — Искам си и окото обратно. Е, предполагам, че ми се ще да ида на единственото място, където човек не може да попадне.

Итън чакаше, без да проговаря.

— Миналото — уточни момичето. — Но то е заминало, нали?

— Аха — съгласи се Итън. — Няма го.

— Хей, там май се задава нещо! — Прекъсна ги Гари и им подаде бинокъла си. — Погледнете насам!

* * *

Почти осем часа по-рано куршум удари левия хълбок на коня на Хана Граймс, а вторият изчатка по асфалта на „Уисдъм стрийт“, на около две мили от „Пантър Ридж“. Хана успя да скочи от седлото, преди конят да падне. Снайперистът се беше загнездил в закована с дъски къща сред редиците други заковани или изоставени домове, но нямаше как да отгатнат откъде точно бе дошъл куршумът. Хана рискува да я гръмнат, като се забави, за да довърши коня с изстрел в главата, а след това сграбчи ръката на Дейв, метна се на седлото зад него и продължиха нататък, защото така стояха нещата в последно време.

След още двайсетина мили стигнаха до четири големи влекача, паркирани пред дърводобивна компания на кръстовището на „Саут Колидж авеню“ и „Карпентър роуд“, но в машините не бяха оставени ключове, а офисът на компанията беше залостен. Решиха проблема с помощта на тухла, хвърлена в прозорец от матирано стъкло, но и след претърсването не откриха ключове, а и в бюрата имаше много заключени чекмеджета.

— Слушайте — обади се Хана, — аз се реших да дойда само защото Оливия каза, че можем да използваме училищен автобус. Няколко години съм карала такъв като доброволка. Знам къде е депото и къде е цистерната за гориво. Там има и сервиз — предполагам, ще се намери и някаква помпа, която да ни влезе в употреба. Доста далеч е оттук, но подозирам, че е най-добрият ни коз.

— Ами че да! — отвърна Дейв и така под ръководството на Хана те потеглиха на север към депото за училищни автобуси на „ЛаПорт авеню“.

Влизаха в квартали, разбити от извънземни оръжия — цели изгорени до основи карета с къщи, стопени на безформени буци метал коли, изкормени магазини и молове със стоки, разсипани по опожарените паркинги. Видяха няколко по-големи сгради, разрязани наполовина като с хирургически лазери, а парчетата бетон и тухли блокираха улиците. Подминаха три изоставени градски автобуса, първия — катурнат настрани, втория — с три спукани гуми и разбито предно стъкло, а върху третия се бяха стоварили по-голямата част от горните два етажа на „Фърст нешънъл банк“. Железарията „Ейс Хардуер“ в центъра, на „Саут Колидж авеню“, беше смазана като настъпена от гигантски ботуш, което сложи край на надеждите на Дейв да намери помпа, преди да стигнат до депото.

— Остава ни около миля — обяви Хана и повече нямаше за какво да си говорят.

Макар и разположено сред изгорели сгради, окадени дървета и други руини, депото беше пощадено от пожарите на войната. В него стояха дванадесет автобуса, ръждясали от дъжда и паркирани както падне от уплашените си шофьори. Четири бяха клекнали на спукани гуми, така че те не влизаха в сметката. Или някой вече бе минал през портите с резачка, или ги бяха оставили отключени в онзи, както бе изглеждало тогава, последен за света ден.

Първи проблем: да се намерят ключове за тези превозни средства. Дали имаше оставени в кабините или под сенкобраните? Не, нямаше. Но вратата на офиса беше строшена, вероятно в търсене на огнестрелно оръжие. Хана отиде до един от подредените до стената метални шкафове и се опита да го отвори, но неговата ключалка се оказа щракната.

— Ключовете са вътре, висят на куки с номера, които съвпадат с тези на автобусите — тя извади револвера си. — Виждала съм да правят този номер по филмите, но подозирам, че в реалността човек може да се простреля в главата, ако не внимава. И двамата отстъпете назад!

Отстъплението се оказа разумен ход. За да стане номерът, бяха нужни два изстрела и дори след тях ключалката беше по-скоро изтърбушена, отколкото отворена, и се наложи да отскубнат от стената цялото шкафче. Но вътре имаше ключове с номера точно като на намиращите се отвън автобуси. Следващият проблем не ги накара да чакат дълго — прояви се, щом започнаха да отварят капаците и да заничат към двигателите — всяка машина имаше по два големи, масивни акумулатора, и двата разтекли се с жълти серни налепи и вероятно отдавна предали богу дух.

— Дявол го взел! — разбесня се Дейв при този сблъсък с реалността. — Така няма да стигнем доникъде!

— Добре, синко — обади се Хана малко по-спокойно. — Да не смяташ, че тук, на паркинга, никога не е имало скапани акумулатори? Че никой не се е прецаквал и не ги е оставял в училищния автобус по време на коледна или пролетна ваканция? Ами цяло лято? Да, случвало се е. Държат резервни акумулатори в работилницата…

Тя посочи към дълга, червена тухлена сграда с плосък покрив и затворени гаражни врати. Нямаше прозорци. Боядисаната в зелено метална врата над циментовите стълби беше затворена. Дейв прецени, че ако всичките входове са заключени, ще е адски трудно да се влезе вътре. Откъм дългата страна на сградата имаше две дизелови колонки и стърчаща от омазания с масло цимент жълта капачка посочваше къде се намира подземната цистерна.

— Искаш ли да спреш да си хабиш времето и да идем там да видим как са нещата? — поинтересува се Хана.

— Аха. А ти да имаш някакви експлозиви със себе си? — Дейв погледна към Джоуъл. — Някакви идеи да ти хрумват?

— Може да пробваме вратата — сви рамене спътникът им. — Ако е заключена, да се опитаме да я гръмнем по метода на Хана Граймс.

— Или пък — отвърна Хана — бихме могли да обиколим от другата страна на сградата. Тя има един-единствен прозорец и той е в кабинета на завеждащия сервиза. Едно време гледаше към цветна леха.

— Откъде знаеш всичко това? — полюбопитства Дейв.

Тя се усмихна, а около очите й се очертаха дълбоки бръчки. Усмивката бе посветена на спомен и Дейв си каза, че смекчава суровото й лице дотам, че да разкрие как навремето е била почти хубава. Почти.

— Известно време Кени Рей ми беше гадже — обясни Хана. — Засадих цветята, та да вижда по нещо приятно и когато не се навъртам наоколо.

— Значи това е причината да се пишеш и доброволка, предполагам? — попита Джоуъл.

— Може би. Човек не знае кого може да срещне в бара в съседния квартал. Време е да се размърдаме, приятели.

Прозорецът се намираше точно над главата на Дейв и беше счупен. Цветната леха отдавна се бе предала пред корозивния дъжд и непостоянния климат. Дейв предположи, че ако някой се е вмъкнал оттук, най-вероятно е излязъл през вратата, но я е затворил след себе си. Грабител с вкус към реда в луд безпорядъчен свят.

— Да пробваме вратата — предложи той.

Докато се качваше по стъпалата, Дейв се чувстваше така, сякаш моли Господ за услуга. Не беше религиозен, даже напротив, и ако изобщо бе вярвал в нещо, преди да загине семейството му, това ужасно събитие бе изтрило виденията на Рая от мислите му. Знаеше обаче, че Адът съществува. Нямаше капка съмнение. Днес Адът се простираше навсякъде околовръст, надигнал се като цунами от собственото си пространство и време.

„Боже — помисли си Дейв, когато достигна до горната площадка, — ако изобщо се интересуваш от нас, какво ще речеш да ни отпуснеш малко каиша? Да се стегнеш и да ни помогнеш?“

Имаха безумна нужда да подкарат някой от тези автобуси. Имаха нужда също и от късмет и около осем фута маркуч, каквато и да е ръчна помпа и два нови акумулатора. Трябваше им пробник, за да открият дали в резервоарите на автобусите вече има гориво, че да не си губят времето с някой празен. Имаха нужда от толкова много неща, а и толкова много хора зависеха от тях!

Но точно в момента се нуждаеха от това вратата да се отвори.

Дейв посегна към дръжката.

Несъзнателно се напрегна, предварително подготвен за разочарованието. Но дори ако проклетата врата беше заключена, каза си, че все пак разполагаха със счупения прозорец. Прозореца на добричкия Кени Рей с изглед към лехата на любовта.

„Помогни ни! — Помисли си той и в очите му взеха да парят сълзи. — Моля те.“

Сграбчи дръжката на вратата и дръпна.

* * *

Итън с интерес се вторачи през бинокъла към задаващото се превозно средство.

Навремето навярно бе представлявало жълт училищен автобус, но дъждът бе нанесъл своите рани. Покривът на автобуса беше ръждивокафяв, кафяви поточета ръжда се бяха разтекли и по стените му. Отстрани с избледнели букви бе изписано „ПАУДЪР СКУЛ ДИСТРИКТ“, както и номер — 712. Автобусът се движеше бавно, за да могат да го следват двата коня, чиито юзди бяха вързани за задната броня.

— Намерили са училищен автобус! — викна Гари на хората, които чакаха долу.

Последва делово раздвижване и дори някои от тежко пострадалите успяха да се изправят на крака. Джей Ди, Оливия и неколцина от останалите се бяха постарали да се погрижат за тях поне доколкото е възможно без никакви медицински средства. Гари отново взе бинокъла от Итън и проследи напредъка на автобуса.

— Христе, не съм си и представял, че ще намерят нещо!

Итън отвърна:

— Аз вярвам в Дейв.

Не след дълго автобусът пролази през отворената порта на комплекса, изкачи се по напукания от земетръса път и спря до обитателите на блоковете, които се бяха струпали около плувния басейн в сянката на мъртвия горгонски кораб.

Вратите се отвориха и Джоуъл слезе пръв, следван от Дейв и по петите им — Хана. И тримата бяха още по-омърляни отпреди, ако това е възможно. Изглеждаха капнали от умора. Дейв се олюля и за да не падне, бе принуден да се хване за рамото на Джоуъл. Около тях се струпаха всички, способни да ходят. Дейв мерна качените на наблюдателницата Итън, Гари и Ники и кимна лекичко на хлапето, сякаш казваше „Не съм забравил“.

— Нека качим всички на борда — предложи Дейв на Оливия, която се приближи към него с пластмасова туба с вода. Отпи и я предаде на Хана. — Съжалявам, но загубихме един от конете ти.

— Ние пък изгубихме останалите заради една група, която реши да тръгне самостоятелно. Все едно, не бихме могли да ги задържим — макар в очите на лидерката да блестеше влага, гласът й беше твърд. — Ще отвържа онези двата.

Дейв кимна. Най-важното в момента беше да изведат всички обитатели от комплекса. Поначало автобус 712 имаше малко над четвърт резервоар гориво още преди Дейв да използва щангата, гумения маркуч и металните туби, които беше намерил, за да източи дизел от подземната цистерна. В сервиза намериха общо четири масивни акумулатора, сега два от тях бяха монтирани в автобуса, а другите два, неразопаковани, натовариха отзад. Така и така се бяха захванали, наляха ново масло в двигателя и макар че след пробуждането си от дългия сън той все още чукаше и се задъхваше, все пак работеше, колелата се въртяха, предното стъкло не беше пукнато и 712 си имаше четири здрави гуми, така че Дейв благодари на Бога за автобусна компания „Блу Бърд“. Благодари на Бога също и за Хана, която на прибиране ги беше прекарала около какви ли не отпадъци, без да нареже гумите.

— Не успяхме да се доберем до болница „Паудър Вали Норт“. Беше блокирано отвсякъде, независимо откъде опитвахме да минем — каза той на Джей Ди, докато помагаха на хората да се качат. — Отидохме в „Паудър Вали Саут“, но всички лекарства от склада бяха изнесени. Да му се не види, то аз и не бих могъл да знам какво да взема дори ако рафтовете не бяха празни. Спряхме в една аптека и в „Уолгрийнс“, но и там всичко беше обрано. Предполагам, все ще намерим нещо по пътя…

Докато го качваха, Били Банкрофт не спря да ругае, но Дейв знаеше, че го прави за разтоварване от ужасната болка. Докато чакаха спасение, обитателите на комплекса бяха успели да намерят консерви, както и няколко пистолета, пушки и малко муниции. Битката бяха преживели четири маслени лампи и две бутилки гориво за тях. На борда бяха качени дузина пластмасови туби с вода. В превозното средство нямаше да има място за тежките картечници, а и мунициите им почти се бяха изчерпили, така че Дейв и Оливия взеха тежкото решение да ги зарежат. Докато приключи товаренето, Итън, Ники и Гари останаха на кулата. Когато дойде време да слязат, Гари въздъхна и се протегна да погали картечницата на въртящата се поставка:

— Няма да твърдя, че това място ще ми липсва, но то ни крепеше живота! Бих взел тази, ако решавах аз. Просто се надявам, накъдето и да сме тръгнали, да не ни потрябва по пътя!

Той хвърли още един поглед към съсипания комплекс „Пантър Ридж“ и след това се спусна по стълбата.

Итън остана насаме с Ники.

Тя се взираше в него и мълчанието й го притесняваше.

— По-добре да вървим — каза той и тръгна към стълбата.

— Чух това-онова за теб — заяви тя и момчето се спря намясто. — Носят се слухове, че смяташ, че си предизвикал земетресението снощи.

Той сви рамене, но не погледна към нея.

— Кой ти го каза?

— Един тип, който го е чул от свой приятел, който пък го е чул от трети човек. Хората си мислят, че сигурно ще да си… малко… шашав.

— Подходящо определение — отвърна младежът. — Може и да ми пасва.

Спомняше си да казва пред пълна с хора стая „Аз предизвиках трусовете“. Не, нещо повече. Беше казал: „Знам, че аз ги предизвиках“.

— Мислят те и за страшничък — продължи Ники, втренчила в него единственото си око.

— Да, и това определение го бива — той се обърна към момичето, успя да си измайстори усмивка и я дари с нея. — Ако съм толкова шантав и страшен, защо се покатери чак тук да ме видиш?

Тя помълча известно време. След това примигна и беше неин ред да свие рамене.

— Може би… си падам по шантавото и страховитото. Понеже и аз съм донякъде такава… — Ники потри въображаемо петно на дъските с върха на мръсната си синя маратонка. — Семейството ми така разправяше. След като си направих третата татуировка. На гъба ми има разни… черепи и лозички, такива работи. Сещаш се, шантави картинки. Мой приятел учеше за татуировчик и ми ги направи безплатно. Но не съм си правила лека марка^[1] — добави тя веднага. — Щеше да е прекалено.

— Сигурно — съгласи се Итън.

— А ти имаш ли?

— Татуировки ли? Не.

Ники се приближи към него.

— Много лошо си се насинил… ето тук… — тя виждаше края на синината в тъмнопурпурно да се подава над деколтето на тениската му, и докосна с пръсти същото място на своята шия. — Така, де… много зле изглежда. Какво ти се е случило?

— Не съм сигурен. Не мога да си спомня… — „или не искам да си спомням“, прибави той наум.

— Боли ли? — Ники импулсивно протегна дясната си ръка и пипна синината с показалец. Незабавно потръпна и отстъпи. Притисна длан към устата си. — О… уха! Така, де… само го виж!

Итън изви глава, но не успя да види какво се е случило. Не му харесваше пресекналият й глас.

— Какво има? — попита, разтреперан на свой ред.

— Когато те пипнах с пръст… мястото под него стана сребърно. Сега избледнява. Уха! — повтори момичето с ококорени очи. — Я си свали тениската!

Итън я послуша. Разкри се почернялата синина, която покриваше гръдния му кош.

— Може ли пак да те пипна? — попита Ники.

— Давай, не ме боли — отвърна той, но беше уплашен и сърцето му се разтупка.

Момичето отново се пресегна — полека, разпери пръсти и ги допря до гърдите на Итън. Той не усети нищо, макар че плътта около връхчетата на пръстите й видимо потръпна. Когато Ники отдръпна ръка, тя остана отпечатана в сребърно върху кожата.

Следата започна да избледнява бързо. Итън ясно видя как почудата на лицето на Ники внезапно се променя в страх. Тя отстъпи така трескаво назад, сякаш се канеше да скочи от кулата, и той избълва наведнъж:

— Човек съм. Честно. Просто… в мен има нещо по-различно, което не разбирам. Всичко е наред, нямам намерение да те нараня! — Той притисна палец към гърдите си и проследи как сребърната следа се стопява до черно в дълбините на синината. Добави: — Слушай, не съм пришълец. Не съм… някое тяхно опитно зайче. Наистина!

Когато Ники заговори, думите й едва-едва се чуваха:

— Ако не знаеш кой си и откъде идваш… как може да знаеш какъв си?

На този въпрос Итън не беше в състояние да отговори. Нахлузи си тениската.

— Моля те, не казвай на никого за това. Още не. Става ли?

Момичето не отговори, беше отстъпило още и се намираше на практика на ръба на платформата.

— Моля те — настоя той и изобщо не се притесни, че му се налага да я умолява. — Имам предчувствие за едно място, на което трябва да отида, и за нещо, което трябва да изпълня там. Поривът е толкова настоятелен, че направо не мога да спя. Става дума за връх Уайт Меншън, който е в Юта. Дейв го намери в атласа. Непременно трябва да се добера дотам. Ники… мисля, че може би е толкова важно да отида на това място, понеже по този начин ще се сложи край на всичко.

— Край? Край на какво?

— На тяхната война. Просто казвам, че… имам чувството, че стигна ли до планината и намеря ли причината да бъда призован натам… може да се сложи край. Разбираш ли?

— Не — отвърна Ники незабавно.

— Итън! — провикна се от подножието на кулата Дейв. — Почти сме готови. Хайде!

— Добре. Аз също нищо не разбирам — обърна се Итън към момичето, — но моля те… моля… не казвай нищо за това.

— Може да се превръщаш в сивак — отвърна Ники. — Ако ти се случва нещо такова, значи непременно трябва да сляза долу и да кажа на нашите, та да може да се погрижат за теб, преди да потеглим.

— Имаш предвид да ме застрелят, така ли? Слушай… Дейв ми вярва. Също и Оливия, а според мен и доктор Дъглас — поне донякъде. Казвам ти, че трябва да стигна до тази планина, и ако това се случи… когато стане… според мен там ме очаква нещо важно. Не знам дали е предмет, или урок, но…

— Какво, да не се смяташ за Исус или някой пророк? Един вид се предполага по някакъв начин да спасиш паството си от… тази гадория?

— Не съм Исус — възрази Итън и си помисли „Не съм дори и истински Итън^[2]“. — Просто ми дай възможност, става ли? Ако точно сега кажеш на хората, ще ги изплашиш. Не ми е нужно. Няма да е от полза.

— А може би е най-добре да се страхуваме от теб!

Доводите му се бяха изчерпили. Не можеше да пробие черупката й. Каза мрачно:

— Прави каквото си си наумила. Ако искаш, разкажи за мен, ако искаш — недей. Но пак ще ти кажа… Усещам, че имам определена цел. Причина да съм тук. Може да важи за всички ни, просто още да не знаем каква е тя. Единствените, на които искам да навредя, са мъглявите и горгоните. Искам ги изтрити от лицето на този свят.

— Всички го искаме.

— Да, знам — Итън се принуди да отклони поглед от уплашеното и обвиняващо око на събеседничката си. Каза й с възможно най-спокойния тон, на който беше способен: — Възнамерявам да сляза при автобуса. Каквото искаш да правиш… направи го.

Тя не го изчака. Смъкна се по стълбата толкова бързо, че за малко да стане невидима досущ като мъглявите. „Уплаших шантавелката“ — помисли си момчето. Слезе след нея в очакване на… и той не беше сигурен точно на какво. Но вече напътваха последната група хора да се качват в автобуса и Ники Стануик беше сред тях. Не погледна назад към Итън и не заговори с Дейв, когато подмина него и Оливия.

— Да вървим — прикани Дейв, когато Итън се приближи. — Отзад има малко място!

Започвайки от средата на автобуса и назад до края на купето, седалките бяха свалени с помощта на комплекта инструменти, измъкнат от руините от Дарнъл Макомбе, но въпреки това машината беше претъпкана. Тежко ранените лежаха или седяха в обятията на свои другари. Най-мъчителното от всичко беше, че Джей Ди се принуди да обяви трима души с прекалено сериозни наранявания и лоши счупвания за негодни да пътуват и заяви, че смъртта им е неизбежна.

— Няма друг начин — беше казал докторът, стиснал здраво патерицата си. — Те може да издъхнат след час-два или пък да стискат зъби още пет-шест часа, но дори не са на себе си. Това е реалността. Не мога да сторя нищо друго за тях, освен да им предложа избавление.

— И кой точно ще ги избави, док? — попита Дейв. — Кой ще дръпне спусъка три пъти и ще понесе последствията?

— Не бива да ги оставяме тук живи — отвърна Джей Ди. — В тъмното, сами.

— Мамка му — изруга Дейв. — Съвсем сигурен ли си, че абсолютно нищо не можеш да сториш?

— Нямам да им дам дори обезболяващи. Разполагам единствено с бутилка кислородна вода. Не мога да оправя пробитите дробове на Нийл, нито пък счупения гръбнак на Дайна или смазаните й крака и не мога да даря Ейса с нов мозък, та да сменя онзи в строшения му череп. Имам достатъчно много хора, на които поне мога да помогна… но… предполагам онова, което съм в състояние да сторя, е да раздам лекарството на милостта, понеже не искаме да изоставяме никого от другарите си жив в ръцете на сиваците. Така че ще взема пистолет и ще ида ей-там, където лежат те, и ще сторя онова, което понякога лекарят е призован да направи… Ще поиграя на Господ. Вярно, несъвършен, измъчен и нищожен Господ, но все някой трябва да го стори. А сега ме извини, Дейв, трябва да довърша обхода си.

От купето на претъпкания с последните обитатели на „Пантър Ридж“ автобус Итън чу три изстрела. Никой не повдигна дума за тях и когато Дейв помогна на Джей Ди да се качи, никой не зададе излишни въпроси. Последна влезе Оливия — с кървясали очи и такъв вид, все едно за изминалия ден върху плещите й са се стоварили двайсет години мъка и отчаяние, което, както Итън си каза, всъщност не беше лъжа. Той остана прав, за да могат да седнат други. Мерна за момент Ники, която стоеше още по-навътре към дъното и го пронизваше с поглед, но бързо отклони очи.

Ужасното беше… че самият той знаеше за промените. Превръщаше се в нещо непознато… в някакво кошмарно създание… И ако изобщо е бил човек първоначално, то явно противоречеше на поуката от макета на „Видимият“, понеже предполагаше, че е загинал при експлозията в онзи мол, и за доказателство служеха синините му, но все още не беше мъртъв — не и със смърт, каквато познаваха човеците — и сега контузиите му започваха да говорят на друг език, с езика на среброто.

— Всички да се хванат за нещо или за съседа си — обади се Хана, докато се наместваше зад волана.

Завъртя ръчката, която затваряше вратата, както сигурно беше правила хиляди пъти. Запали двигателя и той взе да чука и да се оплаква, но после колелата се завъртяха и пътниците напуснаха „Пантър Ридж“, подминаха стената и обкованата с листове метал порта и излязоха навън в жестокия свят на космическа война — стъпиха на път, който водеше на юг към Денвър и да се надяваме, към аптеки или болници, които още не са били ограбени. И както мнозина хранеха надежда — път, водещ към някакво спасение от лудницата, обхванала Земята, към някаква сигурност, каквато и да бъде тя. Джей Ди, седнал с опънато пострадало коляно, се взираше в нищото. Итън забеляза, че сините му очи са влажни — преди горяха съвсем ясни, а сега бяха замъглени и помътнели.

Подминаха изгоряло каре къщи с такъв вид, все едно през него се е вихрила огнена буря. Итън забеляза Ники да се взира и предположи, че там навремето е бил домът й, а сега на негово място се търкаляха само пепел и кости както навсякъде по света.

— Виж ти, виж ти! — възкликна Хана. Говореше на Оливия и Дейв, който се беше изправил точно до нея. Автобусът ръмжеше и се клатушкаше. — Трима пичове вървят към нас по пътя. Единият ни маха с ръчица. Да спрем ли, или да карам право през тях?

И Дейв, и Оливия ясно различаваха тримата, които крачеха в средата на пътя пред автобуса. Онзи в средата размахваше ръце. От едната му страна се движеше едър тип с дълга черна коса и брада, а от другата — оплешивяващ господин с бяла риза точно като излязъл на следобедна разходка банкер, само дето беше мръсен и се олюляваше.

— Да ги газя ли? — попита Хана. — Да не поемаме рискове?

Не беше отместила крак от газта.

И Оливия, и Дейв не можеха да се отърват от мисълта, че преди малко са били екзекутирани трима души — и си го наричайте „последна милост“, ако щете — но това не правеше решението по-лесно. Трима техни приятели, които бяха опъвали хамута също като всички останали и накрая той ги бе смазал. В автобуса надали имаше място дори и за още един пътник, да не говорим за трима… А и винаги имаше вероятност да се окаже, че тези тримата само външно наподобяват хора.

Но ето ги на: застанали пред автобуса, нямаха намерение да се дръпнат, а Хана — да настъпи спирачката, така че решението трябваше да бъде взето буквално за секунди.

Оливия си пое дълбоко дъх, за да си прочисти ума, и го взе.

Още не се бяха превърнали в животни и определено не бяха станали убийци на човешки същества, които можеха да получат помощ. Разполагаха с дузина заредени оръжия, ако се наложеше. Бяха приемали предостатъчно скитници в „Пантър Ридж“. Нима сега беше по-различно?

— Спри да ги видим — нареди Оливия. — Да чуем какво имат да ни казват. Но дръжте оръжията подръка.

Хана отпусна газта и настъпи педала на спирачките. Автобусът се приближи до тримата на пътя и започна да спира. В задната му част Итън, застанал на пътеката между седалките и притиснат отвсякъде с хора, не виждаше нищо, но и до него стигна вестта, че на пътя има трима души. Щом автобусът спря с недоволно скърцане, Хана отвори вратата и насочи зловещия си пистолет над прага. Подвикна спокойно:

— Ха прекрачите границата, ха сте лапнали куршума от пушкалото ми!

Тримата си говореха, без да правят опити да приближат автобуса.

Оливия предложи:

— Дейв, нека проверим какво искат!

Слязоха предпазливо навън. Дейв държеше узито си в готовност, а тя носеше в ръка своя колт автоматик 45-ти калибър. Пръстът й беше на спусъка и Оливия бе напълно наясно, че могат да отделят не повече от няколко минути, така че каквото и да имаха наум онези тримата, нямаше да е зле поне единият да го бива в приказките.