Робърт Маккамън
Границата (21)

Двадесет и едно

— А сега да я чуем — настоя майор Флеминг с изражение, по-твърдо и от парче гранит. — Истината!

Командният щаб на мола бе настръхнал от оръжия — автоматични пушки, автомати и пистолети. Пребледнелите войници държаха тези оръжия насочени към двамата, седнали на сгъваеми метални столове — Джеферсън Джерико и Джак Воуп. Затворниците бяха добре омотани с въжета и сложени гръб до гръб под ярката флуоресцентна светлина. Встрани от линията на огъня стояха Дейв, Оливия и Итън, който сега имаше едно синьо и едно сребърно око без видима следа от зеница. Джей Ди се беше спуснал с асансьора и се облягаше на патерицата си зад Оливия.

След края на хаотичната случка Итън беше влязъл в тоалетната да погледне сребърното си око в огледалото. Мислеше си, че ще се страхува да го види, но вече не се боеше. Вместо това бе просто очарован. Усещането за мощ, изляла се през него по време на тази битка, беше невероятно… невъзможно за разбиране за онази част от него, която все още беше човешко дете, но за онази другата част… каквато и да беше тя или в каквато и да се канеше да се превърне… задоволството от способността да спаси човешки живот беше невъобразимо. Там, в тоалетната, с въоръжена охрана зад гърба си, той си беше вдигнал ризата и бе видял нов символ от сребърната татуировка, появил се точно над сърцето му. Сега тя гласеше и от тъмната дълбина бе започнал да се оформя нов символ.

Нямаше избор, освен да иде при майора и да му разкаже.

— Мъглявите пратиха разузнавателна сонда и онези оръжия, защото сред нас има горгон, маскиран като човек. Не споменах за това, понеже мога да се справя с него. Вярвате ли ми?

И коравият майор, който смяташе, че досега вече е видял всички чудеса на тази кошмарна война, отвърна:

— Да, вярвам ти.

— Съжалявам, че не ви казах, но исках да го наблюдавам. Онзи тип с него… Къшман… той е човек, но горгоните го защитават. Не знам защо, налага се да разбера причината. Когато разговаряте с тях двамата, непременно трябва да присъствам. Горгонът се страхува от мен, а също и човекът.

— Дявол да го вземе — бе отвърнал майорът, — то и аз се боя от тебе.

— Няма нужда. Задачата ми е съвсем друга, но докато този горгон е тук, това място е изложено на опасност заради мъглявите. Би трябвало да се досетя, но съм благодарен, че никой не пострада.

— С изключение на онзи… човек, който изгоря — обади се майорът. — Този номер какъв беше?

— Създадено от горгоните оръжие. Би трябвало да сме им благодарни, понеже онези паяци щяха да ми дойдат твърде нанагорно.

— Добре. Бива. А… на колко години каза, че си?

И ето го и Въпроса, понеже Итън знаеше, че онова, което се намира в него, е старо. Каквото и да беше, то растеше и го овладяваше, но беше толкова древно, че нищо чудно онези сребърни руни да представляваха най-скорошната му връзка с обитателите на този свят. Каквото и да беше то, познаваше космическия прахоляк и тъмната материя, която се носи сред звездите, за да засява безжизнените сфери на суровите планети за нов живот; известно му беше колко студен и далечен може да бъде космосът, чиито разстояния и измерения надминаваха способността на човека да си ги представи, и знаеше колко безмилостни са тези две враждуващи раси и как войниците по Земята може и да копнеят да спрат тази война, но той е единственото същество, способно на това, и не идваше от тези краища.

— На петнайсет съм по повече пъти, отколкото може да броите — каза Итън, а майорът не зададе повече въпроси.

Флеминг се обърна към двамата, вързани един за друг в армейския щаб:

— Къшман? Имаш ли да казваш нещо?

— Сър? — обади се единият от войниците. Беше млад и жилест и имаше южняшки акцент. — Сър, извинете… но май съм виждал този тип и преди. Така де… не тук, но на друго място.

— И къде по-точно, редник?

— Не знам, сър. Просто ми се струва наистина познат. Като… някой, когото помня от телевизията. Майка ми май го гледаше едно време в Бирмингам… или поне някого, дето прилича на него.

— Съмнявам се, че това копеле някога е било телевизионна звезда — отвърна Флеминг и след това се захвана със задачата да свали предпазителя на 45-калибровия си пистолет и да насочи дулото към челото на мъжа. — Ще те убия, приятелче. И ако горгонската ти дружка мръдне, ще го оставя на Итън. Тъй че изплюй камъчето!

— Майоре — обади се Джеферсън Джерико, ококорил очи и лепнал на лицето си озадачено и умолително изражение, — това е някаква голяма грешка. Почти не познавам и двамата. Срещнах ги по пътя. Хей, та и аз съм от Юга — каза на младото войниче южняче. — Навремето живеех…

— Стига простотии! — прекъсна го Флеминг. — Итън знае, че горгоните те защитават. Защо ти трябва защита?

— Мен ли защитават? — криво се ухили Джеферсън. — Ако е така, то не се справят особено добре, нали?

Дейв наблюдаваше Воуп, който примигна… мигна… мигна.

— Майоре — каза Дейв, — според мен трябва да продължите докрай и да избавите този кучи син от общите ни мъки. Аз ще го сторя, ако искате. С удоволствие!

— Не — отвърна Итън. — Освен това нямаш представа как.

— А ти имаш ли?

— Да — каза момчето, уверено в знанието си и надничайки в сребърното око, Дейв си замълча.

— Оставих ви да ме ограничите — внезапно се обади Джак Горгона. — Допуснах това недостойно състояние, но лесно мога да се измъкна от тези връзки. Момчето може да ме разруши, но не и преди ти, наречен майор, да умреш.

— Този тип е луд — обади се Джеферсън. — Откачалка. Защо това да значи, че е горгон?

— Ще му кажеш ли каквото разказа и на мен? — попита Флеминг момчето със сребърното око.

Итън за момент се взря в Джеф Къшман. Втренчен в лицето на мъжа, меко и явно едва наскоро засегнато от тази брутална война, изпитваше усещането, че и с името има нещо сбъркано… че то е псевдоним на псевдонима, че този човек е ходеща лъжа, но беше добър с лъжите, беше извънредно умел с тях и като нищо беше в състояние да убеди и уговори всеки, неспособен да види твърдата синя сфера, която скриваше образите в ума му. Итън каза:

— Мога да чета мислите на горгона. Виждам в ума му разни сцени… — реши да изпробва късмета си в измамата. — И твоите мога да чета, мистър Къшман… но това не е името, което използваш по принцип, нали?

Джеферсън се изчерви. Огледа се в търсене на помощ, но срещна само сурови изражения и обвинителни погледи.

— Чуйте ме — каза, обръщайки се към всички. — Аз съм човек! Един от вас съм! Погледнете това момче и ми кажете, че и то е такъв! Нали няма да се доверите на думата на… пришълец срещу тази на човек, а?

— Знам кой и какво си ти — отвърна Итън. — Отрицанието няма да намали вината ти.

— Това не е хлапе! — почти извряска Джеферсън. Очите му се бяха изцъклили от страх. — Не знам какво е, но не е един от нас! Чуйте, изслушайте ме… моля! — В отчаянието си се обърна към майор Флеминг и по-точно към ръката, стиснала пистолета. — Не исках да се забърквам във всичко това, бях съвсем другаде! Не е по моя воля! — Усети въжетата да се стягат, щом горгонът се размърда в стола си. Погледна Дейв и Оливия. — Кълна се в Бога, не искам да го наранявам! Не ми пука, искам просто да се върна там, където си бях! Обратно при хората си! Ясно ли е?

Имаше чувството, че язовирната стена в ума му се е пръснала и думите се изливаха, без изобщо да е в състояние да сдържи напора на приливната вълна, но си каза, че за сметка на това сега вече го заплашва смърт от три страни: от онова странно хлапе, от вързания за него горгон или от пистолета на майора. Изквича:

— Насилиха ме! Бях принуден да се включа, не съм искал да бъда тук!

— Насилен за какво? — попита майорът, напът всеки момент да използва оръжието си.

— Принуден бях…

— Аз ще говоря — рече горгонът.

Всички се смълчаха. Джеферсън Джерико сведе поглед към пода с разтупкано сърце и препускащи мисли.

Воуп не завъртя глава да погледне към присъстващите, а просто се взираше безстрастно в отсрещната стена.

— Момчето е интересно за нас. То убива без оръжия. То е нещо, което не следва да съществува, но го има. Желаем да проучим вътрешностите и системите му. Щяхте да сторите същото, майоре, ако се сражавате с враг като нашия.

— Ние се сражаваме с вашия враг — отвърна Флеминг. — А и с вас се бием.

— Отдавна сте изгубили и двете войни. Единственият шанс за оцеляване на вида ви е да се загнездите с нас. Развържете ни, майоре. Ще вземем момчето и ще го приемем за дарение.

— Как ли пък не! — изръмжа Дейв. — Никой няма да взима Итън!

Воуп запази мълчание. След това леко наклони глава на една страна и каза:

— Отказът ви е отбелязан. Търсите си атака, която да ви изпепели до основи. Накрая ще получим каквото желаем.

— Тогава може би е най-добре да ти гръмна гадната глава още сега — заяви Флеминг, пристъпи напред и опря дулото на пистолета в слепоочието на Воуп.

— Късмет с начинанието — горчиво му пожела Джеферсън. Приготви се за онова, от настъпването на което се боеше, а под ризата му по хълбоците протече пот.

— Да — каза горгонът, сякаш се съгласяваше с пожеланието му.

Джеферсън Джерико не можа да види какво последва, но останалите успяха. Тялото на горгона потрепна и започна да губи плътността си. Чу се звук като леко свистене, все едно се размества въздух. Може би беше стържене като задействана малка машина. Докато Воуп се замъгляваше и омоталите го въжета се отпускаха, чернокосото тъмнооко лице се извърна към майор Флеминг и на него му се стори, че отвътре нещо се бори да се измъкне, да отхвърли дегизировката, понеже лицето беше изкривено като топящ се восък — като празна гумена маска, отразена в криво панаирно огледало.

Във въздуха отекна дрезгавото, разнесло се отдалеч ехо на последното обръщение на горгона към него:

— Идиот!

След това Воуп изчезна с отпечатан може би за секунда или две свръхблед отпечатък от тъмната аура, където се бе намирал… и този ефект също отмина, а дулото на пистолета на Флеминг вече сочеше празно място.

— Исусе! — извика Джеферсън Джерико, осъзнал, че въжетата са се свлекли от него и Воуп е бил телепортиран извън помещението. — Не ме оставяй тук! — Той скочи от мястото си и всички оръжия в стаята се обърнаха да се прицелят в него. — Не ме оставяй! — Извика на въздуха с глас като на разстроено дете.

Молбата му не получи отговор — дори и най-слабо болезнено пощипване от устройството, зашито в плътта между плешките му.

— Не мога да живея тук! Няма да оцелея! — разхлипа се Джеферсън срещу майора, а в очите му горяха ужасени сълзи. — Всичко тук е наопаки! Трябва да се върна, където ми е мястото! — Цял в агония се обърна към Итън, Дейв, Оливия и Джей Ди. — Моля ви… трябва да ми помогнете да се прибера!

— Ще ти помогна до шибаните гробища, става ли? — обади се Дейв.

Итън отново протегна сребърната ръка — сега беше лесно, толкова лесно, все едно го е правил цял живот — и докосна съзнанието на мъжа, който се наричаше Джеф Къшман, но фосфоресциращата синя сфера все тъй защитаваше спомените му. Беше много мощна. Момчето не можеше да се задържи там особено дълго, сполетяно от усещането, че опитите изтощават силата му; наложи му се да се изтегли и да извади сребърната ръка да почива. От началото до края преживяването отне по-малко от три секунди.

— За какво изобщо говориш? — попита Оливия трескавия Къшман. — Къде да ти помагаме да се върнеш?

Джеферсън Джерико прецени, че моментът е настъпил. Въпреки всичките насочени към него оръжия и въпреки че това означаваше смъртта му в идещите трийсет секунди. Трябваше да се върне под Нейна защита обратно в Мравешката ферма и имаше само един начин да го постигне… при все счупените пръсти.

Плът върху плът — беше казала господарката му. Джеферсън прецени, че по този начин би трябвало да задейства процеса по прехвърлянето или каквото там щеше да го махне оттук.

Прекрачи въжетата и с отчаяна смелост се метна покрай майор Флеминг, преди той да успее да го спре.

Сграбчи раменете на Итън, долепил плът до плът с изключение на шините около счупените си пръсти.

„Хайде! — помисли си, докато надзърташе в дълбините на сребърното око на момчето, макар че наум призоваваше Нея, Кралицата на горгоните. — Махнете ме оттук СЕГА!“

Итън чу призива му така ясно, все едно мъжът говореше на него. Стаята започна да избледнява. Осъзнаваше, че Дейв се пресяга към него, но бе прекалено закъснял. Все едно светлините просто гаснеха, стената се разтваряше, а Итън осъзна, че собственото му тяло — заедно с това на Къшман — напуска стаята, насочено в неизвестна посока.

Остана с впечатление, че зад мъжа, който го държеше, е застанало друго същество — голям кожест силует с тъмно и слабо осветено лице, в което сияеха потъналите дълбоко страховити, хипнотични очи на горгон, които му нареждаха да се подчини, но това беше последното нещо, което възнамеряваше да стори, и докато усещаше Отвъдното царство да се затваря около него, си помисли: „Не, няма да бъда отведен… Няма да позволя, връщам се на досегашното си място!“.

Не знаеше как го е постигнал. Знаеше просто, че трябва да се сражава и че няма да даде да бъде отдалечен от приятелите си и задачата, която му предстои да извърши. Усети чудовищно налягане, натиск, все едно го въвличат във водовъртеж или може би водопад, който го стоварва на парчета върху скалите под него. Но си помисли „Не, не… няма да ме отведете…“ и силата на волята му — силата на волята на светове от онова, което владее едно човешкото дете — стигна да разкъса мощта, която ги транспортираше, стигна да изкриви сигнала или да блокира портала, или да постигне онова, което имаше нужда да се направи, защото силуетът на горгона зад Джеф Къшман избледня, присъствието на Другия свят изчезна и съвсем внезапно отново се озоваха в щаба в мола, а отблясъците от лампите играеха върху дулата на оръжията в ръцете на войниците.

Случи се толкова бързо, че Дейв още се движеше. На него и на всички останали в стаята им се стори, че телата на Итън и Джеф Къшман са се замъглили почти до силуети и после са се върнали на фокус за време, достатъчно за два трескави удара на сърцето. Дейв измъкна Итън от хватката на нападателя му и го дръпна встрани, като същевременно стовари в челюстта на Джеферсън Джерико десен прав с цялата сила на жилавите мускули, която бе способен да приложи един закален бивш бияч, зидар и притежател на гневлив характер.

Жребецът от Тенеси рухна като подкосен — така, че повечето присъстващи в стаята, включително Джон Дъглас, го помислиха за мъртъв.

Но след няколко секунди той се върна към живота, плюейки кръв и стенейки, сякаш призрак вие от дълбините на измъчена душа, а Дейв Маккейн стоеше до него със свит юмрук и крещеше:

— Не ставай, кучи син такъв! Не смей да ставаш! — И не спираше да мечтае копелето поне да се опита да се надигне на колене.

— Ние го поемаме от тук нататък — заяви майорът и се обърна към момчето. — Добре ли си?

Итън кимна. Флеминг едва се сдържа да не го попита къде е отишъл — или почти е отишъл, — но не искаше и да знае.

Оливия придърпа момчето към себе си и го прегърна. След това най-сетне изпусна юздите на самоконтрола си. Всичко се изля накуп… загубата на Винсент, на целия й свят, трагедията и безчувствеността на тази война, трудностите и борбата, смъртта на толкова много хора, които бе познавала и харесвала, и макар да знаеше, че прегръща в обятията си момче, което носеше в себе си напълно неземно присъствие, не й пукаше, понеже имаше нужда от обект за обич и защита, и просто се строши като стъклена ваза. Започна да хлипа — заплака за мъртвите и живите, за всички, които отдавна се бяха отказали от надеждата, и всички, които още се държаха със зъби и нокти за очакването, носено от утрешния ден; за онези, които бяха изгубили всичко, и другите, които бяха запазили семействата си само благодарение на добрия късмет и решителността на обречените. Плачеше за онези, които — също като нея — за да заглушат загубата, бяха съхранили любимите си живи чрез скъпоценна снимка или спомен, поддържан като свещица в най-тъмните часове, или някаква топка „Магическа осмица“. В този момент й се струваше, че плаче и за младите ученици от гимназия „Итън Гейнс“, които бяха нарисували стенопис, утвърждаващ мечтата за Рода човешки, разкъсан на парчета от ужасната, арогантна мощ на червените и сините пламъци.

Плачеше също и за момчето, което не познаваше друго име, освен Итън Гейнс, и някога бе живяло под крилото на изпълнена с обич майка, а сега бе обладано и напътствано от извънземна сила — вдигнато от гроба, за да изпълни задача, която само тази сила бе в състояние да проумее.

Той никога не би могъл да се върне към предишния си живот.

Никога. И никой друг не би могъл дори ако войната завършеше утре… светът не беше компютър, който може да се рестартира.

Джей Ди прегърна Оливия през раменете. Облегна глава на нейната. Пожела си да може да намери подходящите думи, но не се сещаше за нито една. Пожела си и той самият да успее да заплаче, да се отърве от болката от изпращането в отвъдното на онези три нещастни души, които избави от мъките им в „Пантър Ридж“. Погледна към Дейв — той разтриваше кокалчетата на юмрука си, с който за малко да изхвърли Джеферсън Джерико от сегашното му битие.

— Трябва да заведем Итън в Уайт Меншън — заяви Джей Ди. — Колкото по-бързо — толкова по-добре, чини ми се.

— Аха — съгласи се Дейв. — Какво ще кажете, майоре? Кога можем да потеглим?

— Обещах ви да направим известни подобрения на автобуса. Ще ви трябват. Ако ми отпуснете остатъка от днешния ден и идващата нощ, може да потеглите на заранта.

Итън нежно се откопчи от Оливия. Каза:

— Това ни устройва. Благодаря!

Чувстваше се изтощен и малко замаян. Ставите го боляха. Знаеше, че плаща цената на мощта, която го използваше. Почуди се кога ще се стигне до пълното изчезване на онази част от него, която още беше човешка, и кога извънземното ще вземе пълен контрол. Предположи, че вече е някъде на средата на пътя. Дали изобщо щеше да разбере, когато това се случи? Дали щеше да е като заспиване или умиране, или щеше да се окаже затворен като наблюдател в собственото си свръхзаредено тяло?

Не му се искаше да умува много по тези въпроси, понеже те го плашеха.

— Според мен трябва да хапна нещо и след това да полегна да почина малко — каза, прокарвайки длан по челото си. — На тихо място.

— Ами аз? — попита проснатият на пода пастор. Все още обезсилен, той едва-едва отпълзя, за да остави малко разстояние между себе си и юмрука на Дейв Маккейн. С език напипа два разклатени зъба и вкуси кръв. — Какво ще стане с мен?

— Ще намерим удобно място да ти турим катанеца — обеща му Флеминг. — Ако правилно разбирам ситуацията, ти си помагал на врага и си му съдействал. Горгоните искат момчето и са те наели да им помогнеш? Задръж си речите, не искам да те слушам — натърти той, преди Къшман да успее да се обади отново. — В моята армия това е достатъчна причина за екзекуция.

— Да ме убиете? Просто ей така?

— Ще те екзекутираме — поправи го майорът. — Като едното нищо.

— Итън, чуй ме! — Джеферсън Джерико се помъчи да се изправи на крака, но видя, че Маккейн си умира да го удари отново, и остана свит на пода. — Принуден бях да го сторя! Не исках! Кой ще иска да помага на горгоните и мъглявите, освен ако не му се налага? — Пак опипа зъбите си с език — единият беше толкова разклатен, че всеки момент щеше да падне. — Не мога… не мога да ти обясня всичко, но те ме защитаваха заедно с хората ми. Пазеха ни от войната. Така че… или те намирам и се връщам с теб — и не знам как са способни да ни прехвърлят, понятие си нямам, — или губя защитата ни. Разбираш ли?

— Че защо точно теб ще изберат? — попита Дейв.

— Избраха мен, понеже смятаха, че истински човек по-лесно ще се добере до хлапето. Точно както каза Воуп, искат да го проучат. Но и се страхуват от него…

Джеферсън се напрегна, готов всеки момент господарката му да го шибне с болка заради провала и предателството му, но не последва нищо подобно. Той осъзна, че наистина е бил изоставен. Тя му беше обърнала гръб и вероятно всички обитатели на Ню Идън са били прегазени като мравки под смазваща подметка, а Мравешката ферма е изхвърлена в космоса или някакво друго измерение, или изгорена до основи.

— Мислех… че той ще се окаже оръжие на мъглявите или нещо подобно… но онова, което стори тук… как уби онези войници… не може да е тяхно дело.

— Итън е нещо различно — заяви Оливия, която се беше взела в ръце. Поправи се. — Превръща се в нещо различно.

— Трети извънземен вид — каза Джей Ди и сам се изненада с огласяването на тази мисъл. — Той вярва, че може да спре тази война. Аз казвам да му дадем шанс.

— Точно така — кимна измъчено Джеферсън. — Шанс. Да. Абсолютно. Но… слушайте… никой не може да остане тук. Воуп твърди, че ще дойдат да изгорят сградата до основи. Способни са на това. И ще го сторят.

— Ще усетя, когато доближат — отбеляза Итън.

— Как точно? Шесто чувство?

— Както искаш, го наречи. Просто ще разбера, когато ни приближат достатъчно — Итън се обърна към майора. — Ако си тръгна, те няма да имат нужда да нападнат това място. Може да го сторят просто защото са способни на това, но както Джей Ди каза… колкото по-скоро потеглим напът, толкова по-добре.

— Хубаво, само ни дайте време да поработим нощес. Ако бях на твое място, и бездруго нямаше да искам да потеглям след мрак. Твърде рисковано е.

— Рисковано е да останем тук — каза Итън, но знаеше, че нощно пътуване прекрачва границите дори на неговия стремеж за оцеляване и че определено не биха искали да се натресат на още една армия от сиваци.

— Няма да остана тук! — Джеферсън Джерико се изправи и се олюля, но успя да се задържи на крака. — Мамка му, не! Не съм молил да се окажа замесен! Искате да ме заключите, когато горгоните идат да избият всички? И да ме екзекутирате, задето се опитвах да спася живота на хората си? Че откъде се очаква да знам, че момчето не е мъглявско оръжие? Не знаех, че е човек! — той погледна към Итън и към сребърното му око, от което го полазваха тръпки. — Ако това може да се нарече „човек“!

— Преди да потеглим — обърна се Дейв към майор Флеминг, — ми се ще да вкарам куршум в главата на този боклук!

— Какво имаш предвид с моите хора? — попита Оливия, без да обръща внимание на забележката на Дейв. — Какви хора? И къде са те?

— В Тенеси. Аз… имах жилищен комплекс недалеч от Нешвил… — Джеферсън реши да не разкрива твърде много за себе си, в случай че майката на южнячето войниче е изгубила спестяванията си, залагайки на книгата и дивидито „Божията система за игра на едро за забогатяване и щастие“, четиридесет и девет долара и деветдесет и девет цента, но за няколко долара повече може да бъде донесена още утре от „Федерал експрес“. — Целият комплекс… с всичко… беше вдигнат от горгоните. Сложен някъде, където да ни изучават. Бях взет от един от тях… приличаше на жена и можеше да променя лицето и формите си… Тя ми каза, че ако не върна момчето, защитата ни ще бъде свалена. Затова го сторих. За хората си, както казах. И се кълна в Бога, мислех си, че е мъглявско оръжие. Мислех, че заради това го искат! — Той обърна агонизиращия си поглед към Итън и си каза, че ако някога е имал нужда от поне грам умения за убеждаване, сега се нуждаеше от цял тон. Първо, да сложим основата: — Знам, че притежаваш фантастична сила… никога не съм виждал подобно нещо… като онова, което стори във фоайето. Спаси всички ни! — Джеферсън си наложи изражение на отчаяна надежда, което беше по-близо до истината, отколкото му се искаше да признае. — Можеш ли да спреш тази война?

Итън побутна съзнанието на човека и откри, че не особено изненадващо синята сфера е изчезнала. Като наказание за провала горгонските му пазачи го бяха оставили да се оправя, както може. Момчето с любопитство порови със сребърната ръка през сцените от миналото на мъжа, които на някои места бяха твърде тежки за гледане. Намери парченца и късчета, които му подсказаха, че истинското име на господина е Леон Къшман, но той се представя с друго — Джеферсън Джерико — и следваха сцени на изпаднали в екстаз тълпи и на преброяване на купчини пари, и жени, много жени, които…

Итън се сдоби с пълна представа за Джеферсън Джерико за времето, което бе нужно на пастора да изрече думите между „можеш“ и „война“. Видя горгонската твар в многото й образи и узна всичко. Видя дъга през прозорец и опозна внезапното въздигане на продавача на коли с прекрасна идея как да се сдобие с богатство. Видя съпругата на Джерико — Рамона ли се наричаше? Не… Реджина. Видя я с пистолет и осъзна колко близо бе стигнал този човек до разплатата за множеството си грехове — куршум в главата… Но бе спасен от горгонския кораб, изникнал на бял свят над ливадите на Тенеси.

— Голям късмет си извадил в деня, когато се е канела да те застреля — каза Итън и видя кръвта да се изтегля от лицето на мъжа. — Или пък не, понеже сега си при нас.

Джеферсън се пипна по дясното слепоочие, сякаш можеше да усети как момчето обикаля в главата му, но сребърната ръка вече се бе отдръпнала.

— Знаеш, че това, което казвам, е истина, нали? — чу умолителната нотка в тона си, но тя беше намясто, момчето можеше, и да реагира на нея.

— Тази част е истина. Известна част от другото — не толкова. И като отговор на въпроса ти: ще узная повече за това, когато стигнем там, накъдето сме се запътили. Връх Уайт Меншън в Юта.

— Свърши ли да ни нариваш лайна? — обърна се Дейв към Джеферсън. — Време е да те заключат или да те приспят с куршумче! — и пак погледна към майора. — Аз ще го сторя, ако друг няма желание.

— Този тип е извършил някои лоши дела — съгласи се Итън, — но не заслужава да бъде убит точно за това. Истинското му име е Джеферсън Джерико и е бил…

— Господ да ме тръшне! — възкликна южнячето. — Знаех си, че ми е познат! Мамчето ми го гледаше в девет всяка неделя вечер и си купи и книгата му! Трябваше само по гласа да го позная!

— … нещо като пастор — продължи Итън. — Продавал е мечти. Някои са се сбъдвали, други са тръгвали на зле. Няма смисъл и да го заключваме. Горгонската му защита е свалена. Няма къде да бяга.

— За нещастие, това е вярно… — Джеферсън се стараеше да поддържа контакт очи в очи с хлапето, колкото и да му беше трудно. — А сега вече и хората, и градът ми също са изчезнали… — езикът му най-сетне освободи онзи разклатен зъб и той го изплю на пода заедно с малко кръв. — Знаеш ли как се наричаше градът ми?

— Ню Идън — отвърна Итън.

— Защо ли изобщо ми трябваше да питам? — успя да се усмихне криво Джеферсън. — Е, змията влезе в него.

— Имаш предвид, че е влязла още една змия, така ли?

— Аха. Точно това имах предвид.

Пасторът си помисли, че би трябвало да се чувства в капан, заврян в ъгъла, но вместо това се усещаше странно свободен и учудващо силен. С това хлапе, способно да чете мислите му, вече нямаше причини да се преструва, да играе роля, да се крие зад някаква фасада. В определен смисъл беше облекчаващо.

— Не съм молил да попадна тук. Така че правете с мен каквото си щете. Както каза, вече нямам накъде да бягам. Дали ще ме застреляте сега, или горгоните ще ме разкъсат на парчета по-късно… каква разлика има?

— Никаква — съгласи се Дейв. — Така че според мен ти е време да лапнеш куршума!

— Много лесно се предаваш — отвърна Итън — за такъв приказливко.

— Какво? — Възкликнаха почти едновременно Дейв и Джеферсън.

— Ти си майстор в уговарянето на хора да правят разни неща. Понякога такива, каквито всъщност не им се искат, но ги караш да вярват в тях. На това си посветил живота си, нали така?

— И така може да се каже…

— Аз го казвам, понеже го знам… — Итън бе сполетян от усещане, което не можеше да отърси. Вярно беше, че този тип е бил използвач, че е размазвал други за собствените си нужди и е оставил мнозина обеднели, но бе и обогатил мнозина. Притежаваше дара на убеждението, макар и да не можеше да се равнява на сребърната ръка, която разкриваше всички истини. Беше успял с приказки да се качи на автобуса въпреки възраженията на Дейв, беше скрил горгон и сътворен от горгоните човек под носовете им и би могъл дори да успее да отмъкне Итън в горгонското царство, ако извънземното присъствие в него не беше толкова силно. Момчето нямаше представа какво ги очаква при крайната им цел, но заради усещането, което не можеше да отърси, погледна към Дейв и каза с глас, който беше прям и твърд и много по-древен, отколкото възрастта, на която изглеждаше самият той:

— Този човек може да ни потрябва.

— Какво? — повтори Дейв. — Че защо, дявол го взел, ще ни трябва той?

— Не съм сигурен все още — отвърна Итън, — но аз може да не съм достатъчен.

— Достатъчен за какво? — попита Оливия, също толкова озадачена, колкото Дейв, Джей Ди и дори самия Джеферсън Джерико.

— За задачата. Каква е тя точно, засега нямам представа, но този човек… — Итън се спря, опитвайки се да разчете усещането си, но все още бе неспособен да го дешифрира. — Той е твърде ценен, за да го изоставяме. Видял е същество, което може би е горгонската кралица… ако тя наистина е женска. Бил е неин любимец — добави. Прецени, че няма нужда да се впуска в разкритите от него подробности. — Убеден съм, че той трябва да дойде с нас, без значение какво друго е сторил.

Последва миг на мълчание. Джеферсън не можеше да реши дали разходка до този връх, за който говореше Итън, е поне в някаква степен по-безопасна от оставането тук, но беше убеден в едно: докато се намира с момчето, ще бъде по-добре защитен, отколкото от войниците и техните безполезни оръжия. От друга страна, Итън беше мишена за горгоните и те нямаше да се откажат без бой — щяха да го открият, където и да отиде. Освен това стоеше въпросът и за сиваците. Хиляди от тези твари…

Но пък… какво имаше да губи?

— Ще ви кажа всичко, което знам — заговори Джеферсън на Дейв, понеже камъкът все трябваше да помръдне. Нямаше да потрябват много усилия, тук командваше момчето. Той се съсредоточи върху жената. — Неща за Воуп и Раткоф, които вероятно също искате да научите. Има с какво да ви бъда полезен, обещавам!

Погледът на Дейв бе суров и тежък.

— Ако още веднъж посегнеш към Итън, ще те убия — каза той. — Това пък ти обещавам аз, копеле нещастно.

— Прав си, прав си — съгласи се проповедникът с леко свеждане на главата. За момент обмисли възможността все още дали има шанс да сграбчи Итън и да бъде прехвърлен при кралицата на горгоните, да спаси хората си, града и себе си, но усети погледа на момчето и отхвърли тази идея, като си представи как извънземната сила разчленява мозъка му и оглежда мислите му една по една, за да оцени тежестта им.

— Аз ще узная — каза Итън. Тихичко, колкото да го чуе Джеферсън.

„Ще слушкам!“ — помисли си той.

Момчето отвърна:

— Разчитам на това.

Майор Флеминг и останалите войници имаха работа за вършене. Дейв се закле да стои постоянно между Итън и Джеферсън Джерико. Оливия хвана Джей Ди за ръка и му помогна да стигне до служебния асансьор. Предстоеше да съберат нужното за пътуването и трябваше да се говори с Хана Граймс за шофирането на автобуса, понеже Дейв не смяташе, че ще се справи с толкова голямо превозно средство — не и по пътищата, по които щяха да поемат, след като слязат от Междущатска 70 в Юта. Самата магистрала сигурно също беше осеяно с кратери предизвикателство — кой знае какво имаше там, сред онези планини, които им предстоеше да прекосят?

Но там някъде ги очакваше онова, което трябваше да открие Итън. Не хранеха никакви съмнения. Щяха да потеглят веднага щом приключи ремонтът на автобуса — отново по света, навън сред войната.

Джеферсън Джерико осъзна, че всичко, което някога е построил, най-вероятно е било съборено. Реджина също е унищожена. Или може би Ню Идън беше върнат на първоначалното си място на Земята и оставен на милостта на войната и на сиваците, които да го разкъсат на парчета. Кое според него беше по-добра съдба? Не искаше и да си мисли, но предположи, че никога повече няма да види градчето. Предстоеше му да заложи на момчето и групата му, и може би Дейв Маккейн щеше да го убие, преди да стигнат до планината, която по неизвестна причина се оказваше толкова специална, или пък горгонската кралица щеше да го изведе оттук и да го убие за наказание, или пък по пътя ги очакваше нещо, което да преодолее дори могъществото на момчето и да ги убие всички…

Но поне днес той беше жив и засега не се канеха да го затварят или екзекутират.

Можеше да се окаже полезен за момчето. От тази мисъл леко му призляваше, но за момента Джеферсън го сметна за нещо като победа. И засега това беше най-добрият джакпот, на който един играч на едро може да се надява.