Робърт Маккамън
Границата (2)

Две

Краят на света засега не идваше.

Беше настъпил само вторник, десети май. Мнозина сигурно копнееха светът да е свършил, някои дори може би се молеха за това и ронеха горчиви сълзи с надежда да се случи, но пък трети тръпнеха в очакване поне още един ден да последва отминаването на днешния, и благодарение на тях момчето се озова на гърба на коня и напът към същинска крепост.

На шосето, което водеше към върха на масивния колорадски хълм в южния край на Форт Колинс, имаше древна и обветрена табела, на която се виждаше стилизирана емблема на дебнеща пантера и патиниран бронзов надпис „Комплекс «Пантър Ридж»“. Самият жилищен комплекс се издигаше на върха на хълма и разполагаше с панорамна гледка околовръст. Състоеше се от четири тухлени сгради с цвета на пясък, с боядисани в сиво тераски и плъзгащи се стъклени врати. Беше вдигнат през деветдесетте и навремето бе представлявал желан адрес за заможни търсачи на половинки, но след кризата през 2007-ма „Пантър Ридж“ преживял тежки времена и собственикът — инвестиционната компания — го беше продал на друга подобна в началото на стръмната спирала на западаща поддръжка и смяна на управители.

Момчето не знаеше тези подробности. Видя само четири олющени блокчета, заобиколени с петнайсет фута висока ограда от залети с бетон камъни, увенчани с дебели намотки бодлива тел. Зад стената от четирите страни на комплекса се издигаха дървени наблюдателници с покриви от битумизиран картон. Впечатление правеха тежките картечници, монтирани на въртящи се стойки във всяка от тях.

Щом конят и ездачите му се зададоха по водещия в северна посока път, от обърната на юг кула развяха зелено знаме. Пред очите на момчето голяма дървена порта, покрита с метални плочи, започна да се отваря навътре. Щом процепът стана достатъчно широк, конят препусна през портата и двете жени, които я бяха дърпали да се отвори, незабавно се заеха да я избутат обратно. Заключваше се посредством две дълги дървени талпи, които на ръка трябваше да бъдат пъхнати през монтирани на портата железни халки и тикнати във вдлъбнатини на стената. Докато жените завършат задачата си, момчето вече беше свалено на земята от едър мъж, притичал да свърши точно тази работа. Той имаше дълга посивяла брада и носеше кожени ръкавици, подхвана хлапето пред себе си, все едно е чувал с боклук, и изтича навътре в жилищния блок и надолу по някакво стълбище. Пред него отвориха врата, той на практика захвърли товара си през нея и тя се затвори отново. Момчето чу ключът да се превърта в ключалката.

Както откри след броени секунди, беше затворник.

На пода имаше застлан гол, надраскан бял линолеум. Надрани бяха и боядисаните в жълтеникаво сиво стени. Момчето седна на пода, огледа помещението и следите му заприличаха на драскотини от нокти. Забеляза също и дупки от куршуми. Вратата беше укрепена с метални плоскости точно като портата на входа. Върху френския прозорец към терасата също имаше метален лист, покрит и с бодлива тел. Беше оставено само малко квадратно прозорче, през което да влиза слаб лъч светлина. Липсваха всякакви мебели. Фасунгите бяха махнати, но разбира се, и без друго нямаше ток, тъй че голите висящи жици просто напомняха за изгубеното минало. Стените на помещението бяха нашарени с петна — бледи кафеникави останки от пръски кръв.

Доволно просто да чуе отново гласа си, момчето каза:

— Дотук добре…

Но не беше само заради звука. Добре. Щом беше успяло да прекоси онова поле и да се измъкне от паркинга въпреки гъмжащите горгони и мъгляви, значи щеше да оцелее. Знаеше, че има силен инстинкт за оцеляване, макар че си нямаше понятие кой е или откъде идва. Така че… дотук добре. И беше добре, понеже сега се намираше сред хора, които може би се канеха да го натикат в казана, да го сварят и да го излапат, но… е, може би подобни мисли не бяха особено добри, така че ги заряза. Но поне беше сред хора, нали? И най-доброто беше, че в момента — поне в този момент — в малкия си апартамент затвор се чувстваше в безопасност и поне засега нямаше нужда да тича наникъде, и беше уморен, и имаше болки, така че тук беше добре просто да поседи на едно място и да почака да види какво ще му се случи от тук нататък.

Следващата случка не се забави особено много. Само след няколко минути момчето чу ключът отново да щрака в ключалката. Сърцебиенето му се ускори. Напрегна се и се оттласна назад по пода, за да притисне гръб до стената, и зачака, а вратата се отвори и в едва-едва осветената стая влязоха трима души. Единият носеше старовремска лекарска чанта и запалена маслена лампа, която след влизането си вдигна към момчето. Другите двама бяха въоръжени с картечни пистолети, които също държаха вдигнати към пленника.

Затвориха и заключиха вратата зад себе си.

— Стани — нареди единият от мъжете с оръжията. — Свали си дрехите.

— Какво? — попита момчето, все още замаяно от бягството си.

— Ставай — уточни въоръженият с дрезгав глас. — Сваляй дрехите.

Момчето се изправи на крака. Беше го заговорил именно мъжът, който го качи на коня. Стори му се около четиридесетте, средно едър, но очевидно силен за ръста си. Имаше прорязано от сурови бръчки лице с нос като ястребова човка и хлътнали дълбоко, бдителни тъмнокафяви очи. Изглеждаше така, все едно не знае какво е това усмивка. Подобна гримаса като нищо би му строшила физиономията. Беше надянал износени дънки, кафяви работни ботуши и сива риза с навити ръкави, а на главата му стоеше нахлупена тъмносиня бейзболна шапка. Имаше кафява брада, прошарена със сиво. Кобурът на извънредно смъртоносното му оръжие висеше празен плътно покрай хълбока, с прихванати около лявото му рамо ремъци. На лявата му китка беше пристегнат много очукан на вид часовник без стъкло.

— Давай, синко — подкани мъжът с докторската чанта. Той беше по-възрастен, сигурно към средата на шейсетте, белокос и спретнато избръснат, слаб и облечен по-добре и от двамата — в синя риза и избелели панталони. Държеше се за останките от живота си, поне колкото от тях съумяваше да запази. Някога може и да бе имал приятелско и открито изражение, но сега лицето му изглеждаше измъчено и напрегнато. В очи се набиваше кобурът на кръста му с пъхнат в него револвер. Този тип също носеше часовник, поне на пръв поглед в прилично добро състояние.

— Ще ме убивате ли? — попита момчето.

— Ако се наложи — отвърна онзи със суровото лице. — Сваляй си дрехите. Веднага.

Третият — слаб и жилав, чернобрад, стоеше встрани недалеч от вратата. Момчето прецени, че е избрал това място, за да има възможност за чист изстрел. Започна да се съблича — бавничко, понеже костите го боляха и беше толкова изтощено, че можеше да спи непробудно хиляда години. Когато си свали дрехите и ги пусна на пода около себе си, застана неподвижно, докато тримата се взираха в него на светлината на маслената лампа.

— Откъде са ти всичките тези синини? — Попита докторът с тих глас.

Момчето сведе очи да се огледа. Дори не ги беше усетило. През гърдите му минаваше огромна, грозна, черна синина. Простираше се от рамо до рамо. Черни петна опасваха хълбоците му и се точеха през стомаха и по бедрата. Нямаше спомен какво е предизвикало тези контузии, но те обясняваха откъде са всичките му болки и защо плюе кръв. Нещо го беше цапардосало, и то яката.

— Моля те, обърни се — каза докторът. — Нека ти разгледам гърба.

Момчето се завъртя. Чернобрадият на вратата изсумтя тихичко, а онзи със суровото изражение заговори почти шепнешком на спътника си.

— Пак ще те попитам същото — обади се докторът. — Откъде са ти синините?

— Не знам — пророни момчето, все още смутено, докато се обръщаше отново с лице към тримата.

— Имаш също толкова голяма синина на гърба си и по протежение на гръбнака. Контузиите ти изглеждат много сериозни. Преживял си извънредно жесток инцидент… не е като да паднеш по няколко стъпала и да си ожулиш коляното. Имам предвид… жесток! — докторът пристъпи напред и светна с лампата в очите на момчето.

— Леко, док! — предупреди го суровият тип. Узито му беше прицелено около корема на пленника и не трепна.

— Храчиш ли кръв?

— Да, сър.

— Не ме учудва. По-скоро ме изумява, че дробовете ти не са гръмнали и че все още можеш да дишаш. Как си със слуха?

— Леко звънтене в ушите. Малко са ми като натъпкани с памук. Това е всичко.

— Хм. Интересно. Според мен си преживял… ами не ми се ще да гадая! — Докторът се усмихна вяло и гърчаво, което сигурно беше най-доброто по силите му.

— Може ли да се обличам вече?

— Още не. Разпери ръце настрани, става ли?

Момчето изпълни каквото го бяха помолили.

Докторът връчи медицинската си чанта на суровия тип и отново се приближи до хлапето. Освети с лампата тялото му. Намръщи се, докато проучваше огромната почерняла синина напреко на гърдите на пациента си.

— Може да си свалиш вече ръцете — каза и момчето го направи. След това докторът се пресегна назад и отвори чантата си. От нея извади пневматична спринцовка и й свали капачката да е готова за употреба. Каза: — Лявата ръка, ако обичаш!

Момчето се поколеба.

— Какво е това?

— Физиологичен разтвор…

— За какво служи? — попита пленникът с леко раздразнение.

— С негова помощ правим проверка — отвърна докторът — дали си човек, или не си. Физиологичният разтвор предизвиква реакция с извънземната кръв. Загрява се. След това се случват разни работи. Лявата ръка, ако обичаш!

— Човек съм — обясни момчето.

— Прави каквото ти се казва — обади се суровият тип. — Не искаме да те гръмнем за няма нищо.

— Добре — пленникът им успя да изцеди крива усмивка. Подаде лявата си ръка. — Ето!

Иглата потъна във вена. Докторът отстъпи назад. И двамата стрелци се прицелиха с пръсти на спусъците. Докторът си гледаше внимателно часовника. Измина около минута.

— Дейв — обърна се към суровия тип. — Мисля, че е чист.

— Сигурен ли си?

Докторът се взря в лицето на момчето. Очите му бяха сини, загнездени сред бръчки, но много ясни.

— Не виждам подутини. Няма деформации, нито израстъци. Не реагира на вливането. Нека му чуем сърцето и да премерим кръвното — той извади стетоскоп от чантата, провери пулса на момчето и след това използва маншона за кръвно. Заключи: — Нормално е. Предвид обстоятелствата.

— Ами синините?

— Да — съгласи се докторът. — Ами синините… — прозвуча като заключение, не като въпрос. — Синко, как се казваш?

Момчето се поколеба. Беше уморено и разкъсвано от болки и все още усещаше вкуса на кръв в устата си. Име? Не разполагаше с нищо подходящо подръка. Мъжете чакаха. То реши, че е по-добре да им подхвърли каквото и да е и се сети за едно име, което видя наскоро. Отговори:

— Итън Гейнс.

— Наистина ли? — Дейв наклони глава на една страна. — Странна работа. Наш наблюдател те мярва през бинокъла си да се юрваш на паркинга на оная ми ти гимназия. Шантава работа, щото тя се нарича тъкмо „Итън Гейнс“. Казваше се, де. Та как викаш, че ти е името?

Момчето сви рамене.

— Смятам — обади се докторът, — че той не си знае името. Преживял е много тежко сътресение. Някаква експлозия. Нищо чудно да е попаднал във взривната вълна. Къде са родителите ти?

— Не знам — отвърна момчето. Намръщи се. — Май просто се събудих ей тъй, отведнъж. Тичах. Само това помня. Знам, че съм в Колорадо… май във Форт Колинс? Но всичко друго… — то примигна и огледа малкия си затвор. — Какво е това място? Какво означаваше онова за… извънземната кръв, дето се нагрявала?

— Ще ти обясня после — обеща Дейв. — Точно сега обаче ние задаваме въпросите. От рода на „откъде си“?

На момчето му беше дошло до гуша от заплахи. Не му пукаше дали срещу него има насочено „Узи“. Направи голяма крачка напред, с която предизвика и двете оръжия да се обърнат към него, и изпъчи брадичка, сините му очи блеснаха от гняв и заяви:

— Казах ви. Не помня кой съм или откъде идвам. Знам само, че бягах. От тях. Те се биеха право над мен. И навсякъде! — Принуди се да спре, за да напълни с въздух натъртените си дробове. — Не знам и вие кои сте бе, хора! Наистина се радвам, че ме измъкнахте от онова място, но не ми харесва да ме държат на прицел. Нито вие, нито мъглявите… — той остави няколко секунди за размисъл, след което добави: — Сър.

Свалиха оръжията. Дейв стрелна с поглед доктора, който беше отстъпил настрана и прикриваше тънка, развеселена усмивчица.

— Ами добре — съгласи се докторът. — Итън, смятам, че можеш вече да се обличаш. Що се отнася до това кои сме ние, аз съм Джон Дъглас. В предишния си живот бях хирург педиатър. Сега най-често пробутвам аспиринчета. Това са Дейв Маккейн — той посочи суровия тип — и Роджър Пел.

— Здрасти — каза Итън и на трима им наведнъж. Захвана се да облича отново дрехите си: мръсните бели чорапи, бельото, което не ставаше за носене, калните дънки, омърляната червена риза с откъснатия десен ръкав и окаляните пуми. Сети се да претърси джобовете на дънките за някоя полезна дреболия, но обискът не извади на бял свят нищо ценно.

— Не си спомням тези дрехи — сподели с мъжете.

И усети как бентът в него се чупи. Стана внезапно и безшумно, но имаше чувството, че главата му кънти от писък. Канеше се да каже „Не си спомням кой ми ги купи“, но изгуби думите и те се разлетяха. Разтрепери се и дясната му ръка хвръкна да се притисне към челото, да изтръска спомените, които липсваха там, а очите му пареха, гърлото му се давеше и накъдето и да се обърнеше, срещаше все стени.

— По дяволите — обади се Дейв Маккейн, — че то понявгаш и аз си забравям името! — Вече говореше по-тихо и не толкова дръпнато. Гласът му пресекваше, но го оправи, като се окашля. — Такива са времената. Нъл’ тъй, док?

— Тъй — съгласи се Джон Дъглас. Посегна и положи длан на рамото на Итън, пипаше нежно като хирург педиатър. Рече: — Такива са времената.

Момчето отпъди с примигване плача и кимна, понеже сълзите не печелеха битки и не оправяха неправдите.

— Тя ще иска да се видят — обърна се Дейв към доктора. — Ако си сигурен, де.

— Сигурен съм. Итън, може да ме наричаш Джей Ди, става ли?

— Да, сър.

— Добре. Да се махаме от тази дупка.

Те го изведоха през укрепената с метални листове врата и под мъждивата жълта светлина. Половин дузина души — слаби, облечени с многократно кърпени и рядко прани дрехи — се навъртаха около вратата в очакване как ще се разиграе малката драма, и при появата на Итън те отстъпиха нагоре по стълбите.

Когато стигнаха до някогашния паркинг на най-ниския блок, Джей Ди насочи момчето наляво:

— Оттук.

Дъждът беше престанал и слънцето прежуряше през жълтеничавите облаци. Ухаеше на електричество — като преди гръмотевична буря. И самият въздух изглеждаше натежал и влажен. Нямаше и намек за ветрец. Итън последва тримата си водачи през паркинга, покрай овехтели тенискортове и плувен басейн, в който имаше доста боклуци, но само малка локва дъждовна вода в най-дълбокия му край. Видя, че тук, под закрилата на тази самоделна крепост, са се събрали хора от най-различни поколения. Имаше жени, които държаха бебета и току-що проходили малчугани, имаше и по-големи деца и тийнейджъри, та чак до старци може би на около седемдесет. Някои от местните работеха, по-здравите телом цепеха дърва и подреждаха цепениците в спретнати камари, другите се трудеха върху външните стени, за да укрепят участъци, които изглеждаха повредени, или се занимаваха с разнообразни други дейности в това крепостно общество. Повечето от обитателите спираха работата си, за да позяпат преминаването на Итън и тримата. Всички бяха слаби и се движеха бавно като в кошмар, с вкаменени лица и празни погледи, но по-важното: бяха оцелели. Итън преброи осем коня, които пасяха в корал на пресушения, каменист склон близо до най-високата част на комплекса. Наблизо се издигаше малък дървен обор, който определено не изглеждаше като част от първоначалния дизайн на комплекса. Без достъпен бензин истинските конски сили очевидно оставаха единствен начин за придвижване.

— Насам — обади се Джей Ди и насочи Итън към поредното стълбище в централната сграда. Стените бяха изрисувани с графити девизи в червено, бяло и синьо, сред безмълвните призиви на които имаше и твърдения като: Няма да умрем, този свят е наш и Утре е нов ден. Итън се зачуди дали хората, надраскали тези надписи, още са сред живите.

Качи се по стълбите след Джей Ди, а Дейв Маккейн и Роджър Пел вървяха по петите му. На следващия етаж докторът спря и почука на врата с номер 227 на нея. Точно преди тя да се отвори, нещо изсвири над главите им — толкова бързо, че остана практически невидимо, просто мярнал се силует на намацан в жълтеникаво и кафяво триъгълник, който разрязваше атмосферата и изчезна, и всички освен Итън трепнаха. Той беше уморен да бяга и ако му предстоеше да умре днес, възнамеряваше да срещне съдбата си, без да се присвива пред нея.

Вратата се отвори и през процепа надникна жилест, бледен тип с рошава и къдрава червеникава коса и рижава брада. Носеше очила, залепени с изолирбанд. Лупите уголемяваха сивите му очи. Беше облечен в мръсен гащеризон и риза на кафяви карета и притискаше към хълбока си клипборд с прищипан на него бележник с жълти листа, на които Итън мерна редове с числа. Отляво на устните му се поклащаше силно надъвкан молив.

— Здрасти, Гари — поздрави го Джей Ди. Посочи му Итън. — Имаме ново попълнение.

Мъжът с уголемените очи огледа момчето. Червеникавите му вежди отскочиха нагоре. Попита:

— Паднал си в някаква кал, а?

Итън кимна.

— Нов ли имаме? — разнесе се женски глас иззад Гари, който носеше пистолет в кобур на кръста също като Джон Дъглас. — Дайте да го видя!

Гари отстъпи встрани. Джей Ди пусна Итън да влезе първи в апартамента. Зад бюро вътре в стаята седеше жена, на стената зад нея висеше голяма експресионистка картина с галопиращи през ливада диви коне. Налепено в геометрична шарка тиксо укрепваше стъклената плъзгаща се врата, която водеше към терасата и гледаше към далечните планини, взривили се зад Итън неотдавна. На пода беше застлан пурпурен килим, в стаята имаше също и две кресла, масичка за кафе и кафяв диван. Всичко изглеждаше като измъкнато от вехтошарска лавка, но поне правеше жилището удобно. Или целта не беше такава? На отсрещната стена бяха окачени на стойка три пушки, едната — с оптичен мерник. Имаше и няколко маслени лампи, чиито фитили горяха ниско. На кресло пред бюрото седеше втора жена и тя също държеше клипборд с прикрепен на него жълт тефтер, изпъстрен с числа. Очевидно в момента се провеждаше някаква среща, включваща разбор на суми, и когато Итън се приближи, остана със силното впечатление, че резултатът от сборовете не клони на хубаво.

И двете жени се изправиха, сякаш беше заслужил уважението им. Каза си, че навярно е така — най-малкото беше стигнал дотук, без да го убият нито горгонските чудовища, нито войниците на мъглявите. От двете жени тази зад бюрото беше по-възрастната. Носеше светлосиня блуза и сиви панталони, а шията й красеше огърлица от тюркоазени камъни със сребърно разпятие в средата. Каза:

— Какво си имаме тук?

Присви тъмните си очи и стрелна с поглед Джей Ди.

— Човек е… — увери я докторът, отговаряйки на незададения й въпрос. Но сякаш остави мисълта си недоизречена, а на Итън почти му се счу „… поне доколкото мога да преценя“. — Има обаче един проблем. Той не си знае…

— Казвам се Итън Гейнс — заяви момчето, преди Джей Ди да успее да довърши предупреждението си.

— … историята си — продължи докторът. След като Дейв и Роджър влязоха, Гари затвори вратата на апартамента. Шумът от кипящата навън трудова дейност остана приглушен. — Итън няма спомени нито откъде идва, нито къде са родителите му. Той е… да го кажем така… загадка.

— Хана го забеляза през бинокъла си — додаде Дейв. Гласът му не беше толкова суров, но все още говореше рязко. Свали си бейзболната шапка, под която се показа кестенява коса, цялата в многобройни завъртулки и с прошарени участъци на слепоочията. — Аз взех решението да идем да го спасим. Нямаше време да докладвам нито на теб, нито на някой друг.

— Подвиг или лудост, как смяташ? — Обади се жената зад бюрото, говореше на Дейв с нотка на раздразнение, сякаш ценеше живота му повече, отколкото каскади на седло из бойното поле. Отново спря поглед върху момчето и му заяви: — Итън, аз съм Оливия Куинтеро. Водя се за нещо като водач тук. Поне хората ме убеждават, че съм. Предполагам, трябва да те приветствам… с добре дошъл в „Пантър Ридж“.

Итън кимна. Прецени, че има куп по-лоши места, на които можеше да се озове. Като например където и да е извън стените. Огледа внимателно Оливия Куинтеро, която излъчваше успокояваща увереност, сила на духа и целеустременост. Каза си, че това е и причината тя да стане лидер на общността. Беше доста висока, кльощава и сигурно покрай недостига на храна бе отслабнала допълнително. Но беше жилава и корава дори на вид, със спокойно и съсредоточено изражение и високо чело под корона от късо подстригана бяла коса. Итън предположи, че на възраст е малко над петдесетте, благодарение на латиноамериканските си предци имаше кожа с по-тъмен оттенък. Челото й беше прорязано от бръчки, имаше ги — и то дълбоки — и в ъгълчетата на очите й, но с изключение на тях Оливия носеше преживелиците и несгодите на живота си с достойнство. Изглеждаше така, каза си Итън, както човек би си представял — естествено, преди светът да отиде по дяволите — училищна директорка, но такава, която е преживяла едно-друго в младите си години и може да ти прости доста провинения, ако се държиш както подобава с нея. Като нищо може и да е била директор в гимназия „Итън Гейнс“, кой знае? Или бизнесдама. Човек, роден в бедно семейство и направил състояние от продажба на недвижими имоти — от онези къщи, дето са имали вид на замъци още преди да се появи нуждата от укрепления. Само дето момчето не можеше да си спомни откъде знае за тези малки замъци, така че просто заряза размислите, понеже в нощта на мислите му не проникваше и лъч дневна светлина.

Долавяше, че и Оливия го проучва. На свой ред тя го виждаше като окалян тийнейджър на четиринайсет-петнайсет години, с рошава кестенява коса, с прораснал бретон, който почти му влизаше в очите, те пък — със светлия син цвят на ранното утринно небе над ранчото, което Куинтеро държеше заедно с починалия си съпруг Винсент на около двайсет мили източно по времето, когато светът не беше откачил. Тя забеляза острите нос и брадичка на Итън и също толкова острото — почти пронизващо — изражение в очите му и си каза, че той е интелигентно хлапе, което определено ще да е било родено под много късметлийска звезда, че да оцелее през всичко, което със сигурност бе преживяло там, навън. Или… tal vez no tan afortunado, понеже май късметлиите бяха измрелите рано, дето не страдаха по изгубените си любими и не плачеха за Земята, каквато е била преди.

Прекалено многото размисли по въпроса бяха като тъмен тунел към Ада, а Господ е свидетел, че оцелелите бяха страдали предостатъчно, и им предстояха още страдания. Процентът на самоубийствата растеше. При толкова много оръжия наоколо просто няма начин да спреш човек, който е намислил да напусне, и…

Угасването на надеждата беше най-лошото. Оливия го знаеше. Така че не можеше да допусне никой друг да разбере колко близо е до мига, в който ще вземе пистолет, ще го опре до главата си посред нощ и ще се присъедини към съпруга си на място, което със сигурност щеше да се окаже по-добро от това тук.

Но „Пантър Ридж“ се нуждаеше от своя водач — човек, който да продължи напред, да организира нещата и да заяви, че утре е нов ден, и Оливия не възнамеряваше да показва никому ужаса и безнадеждността, които изпитваше. Стискаше здраво зъби, макар че дълбоко в душата си се питаше колко ли още ще издържи и защо ли търси какъвто и да е начин да се крепи за живота.

— Случвало ли се е да убивате? — внезапно я попита Итън.

Въпросът му я стресна малко.

— Какво?

— Убивали ли сте пленници в онази стая, където ме бяхте затворили? — продължи да разпитва момчето. — Видях следи от нокти и дупки от куршуми по стените. Имаше и петна, според мен — от кръв. Струва ми се, че там са вкарвани и са били убити разни други хора.

Дейв пристъпи напред, така че да застане между Итън и Оливия.

— Да, убивали сме разни твари там, вътре. Може и някога да са били хора, но определено не бяха вече такива, когато ги утрепахме. Нямахме друг избор. След това измихме кръвта колкото ни беше по силите. Не знаеш ли как е навън?

— Знам за горгоните и за мъглявите. Знам, че се бият помежду си. Разкъсват света на парчета. Това е всичко, което си спомням.

— И не си спомняш откъде го знаеш? — поинтересува се Оливия. — Нищичко?

— Нищичко — кимна момчето.

Оливия се спогледа с Джон Дъглас, който вдигна белите си вежди и сви рамене, все едно каза „Представа си нямам защо“. Тя отново съсредоточи вниманието си върху новото попълнение.

— Не знам къде си бил или как си оцелял там, навън, но според мен ще имаш доста за проумяване. И то далеч не се отнася само за мъглявите и горгоните. Гладен ли си? Надявам се, че нямаш нищо против конското месо.

— Ям месо.

— Тук, в комплекса, се оправяме с подръчни средства. Справяме се или минаваме без даденото нещо. Най-често караме без него. Но продължаваме нататък…

„Защо!?“ — запита се Оливия още докато изричаше тези думи. „Какво е нещото, което ще промени положението в крайна сметка?“ Бързо изтри тези въпроси от мислите си. За момента не виждаше също така и смисъл да споменава, че се случва нощем истинският Ад да сполита останките и руините на тази Земя.

— Дейв, заведи го в столовата. Нахрани го. Намери му място за спане.

— Добре — отвърна Дейв с каменно изражение. — Поредното щастливо попълнение в малкото ни семейство!

— Колко души живеят тук? — обърна се Итън към домакинята си.

— Сто и двадесет според последното преброяване. Бройката се променя от време на време.

Погледът на Итън подскочи към жълтия тефтер на бюрото. Вгледа се в записаните там числа — задраскани и нанесени наново с нервна ръка.

— Това не са хора — поясни Оливия, забелязала интереса му. — Това са наличностите ни. Тук сме от близо две години. Запасите ни свършват.

— Храната и водата? — уточни Итън.

— Консервираната храна и бутилираната вода — запасите ни и от двете са прекалено малки. Това е и причината да започнем да ядем конете, а на дъждовната вода нямаме вяра. Та така стоят нещата — завърши Оливия.

„Лоша работа“, помисли си Итън. В дълбините на очите й виждаше какъв край се очертава. Тя сякаш прочете мислите му и отново погледна към Дейв:

— Вземи го и иди да го нахраниш. Итън, ще се видим по-късно. Става ли?

Той кимна и Дейв и Роджър го изведоха от стаята и затвориха вратата.

Джон Дъглас остана вътре, Кати Мейсън се върна на мястото си, а Гари Рууса хвърли един поглед към клипборда си и жълтия тефтер с всичките нанесени в него гибелни числа. Оливия седна, но си знаеше, че има причина докторът да се забави, така че попита:

— Какво има?

— Интересен младеж — уточни Джей Ди.

— Не ми се ще и да мисля какво трябва да е преживял. Но и други са минали през същото. Прибрахме и други оцелели преди няколко дни, нали?

— Така е. Трудно е да се опазиш там, навън, но не е невъзможно — докторът се намръщи. — Просто… ще ми се да разполагах със свястно лабораторно оборудване. Да имаше някакъв начин наистина да подложа Итън на сериозен преглед.

— Защо? — Оливия стисна зъби и преглътна притеснено. — Понеже смяташ, че може да не е съвсем…

— Мисля — прекъсна я Джей Ди, — че е човек и че е чист. Но също така смятам — и нека това си остане в тази стая, моля — че е преживял някои контузии, които… е, не знам как тъй е в състояние да ходи с всичките синини, които са скрити под дрехите му. И поне по моето скромно мнение несъмнено би следвало да има тежки вътрешни контузии. Смятам, че го е помела силна взривна вълна. Просто… цялата тази работа е много странна, нали разбираш, дето е толкова…

— Жив? — довърши вместо него Оливия.

— И това също — призна Джей Ди. — Гледано отвън, явно има масивна контузия на гръдния кош. Това само по себе си стига да… — той сви рамене. — Но няма как да дам твърдо заключение, понеже не мога да прегледам младежа, както си трябва.

— Тогава направи каквото ти е по силите — посъветва го Оливия, без да отклонява очи. — Наблюдавай го. Ако се окаже, че е някакъв друг вид форма на живот… достатъчно добра да премине физиологичния разтвор… тогава е по-добре да го узнаем бързичко. Така че го следи внимателно, чу ли?

— Чух — Джей Ди тръгна към вратата.

— Дръж си пистолета зареден — напомни му Оливия, докато насочваше вниманието си към сметките за намаляващите запаси и идеите как да разпределят порциона, които й бяха предложили Кейти и Гари — и двамата счетоводители в предишния свят.

— Непременно — отвърна тежко Джей Ди и излезе от стаята под лепкавите слънчеви лъчи.