Робърт Маккамън
Границата (17)

Седемнадесет

Управлението на едноокия автобус през разпръснатите по магистралата отпадъци не беше лесна задача дори за шофьорка, на която навремето, както си е зад волана, й се беше случвало да й лепнат дъвка в косата, а при друг случай хлапе да повърне овесената си каша в скута й в една дъждовна понеделнишка сутрин. Отвъд границите на единствения фар цареше пълен мрак. От време на време от него изникваше силуетът на разбита и изгоряла кола, а имаше и много скелети и отделни кости, но Хана Граймс държеше юздите на нервите си и караше автобуса със стабилни десет мили в час. Ниската скорост им спаси живота, когато светлината озари поръбен с черно кратер, прогорен в асфалта. Хана изруга под нос — „Мамка му!“, и сръчно ги прекара по средата и около опасния отвор.

Беше светнала лампите в купето и те хвърляха жълтеникаво сияние върху пътниците.

Дейв Маккейн бдеше зорко над тримата новодошли. Не му харесваше миризмата им. Не му харесваше кардиологът, който приказваше като продавач на коли и разполагаше с гладък и бърз отговор на всички въпроси. Не му харесваше дребният плешив Раткоф, който се потеше, беше нервен и изглеждаше така, сякаш душата му е подложена на мъчения, и не му харесваше застиналият като статуя Джак Воуп, който се взираше напред в мрака с онова негово странно двойно-тройно примигване. Този тип според Дейв си беше чистак откачалка — човек, който като нищо ще изпуши изцяло и ще вземе да се нахвърля на хората наоколо. Биячът почти се надяваше това да се случи, за да гръмне мизерника и да го пръсне на малки парченца. Но всъщност нямаше да му се отдаде възможност, понеже беше толкова уморен, че скоро щеше да припадне.

— Би трябвало вече да виждаме Денвър — обяви Хана. — Ако имаше светлини, де.

Пред тях се простираха само нощта, асфалтът пред автобуса и гръден кош с череп, които Хана нямаше как да избегне. Изпука като изстрел под дясната предна гума.

Джеферсън Джерико не беше подготвен за всичко това. Всички тези човешки останки, осеяли магистралата… повечето от тях не бяха цели скелети, а разчленени от… какво? Животни, които излизаха от леговищата си да пируват с падналите? Сигурно това беше причината. Той се втренчи напред в мрака, където би трябвало да се намира Денвър, вече с пълното съзнание от какво са го защитили горгоните заедно с другите жители на Ню Идън. Ужасната реалност направо надхвърляше способностите на човешкия дух да я понася, от нейната бруталност и безнадеждност ти омекваха коленете. Пасторът откри, че копнее да се върне в Ню Идън при течащата вода и електричеството, под фалшивото слънце и всичко останало, което може да не беше истинско, но поне символизираше безопасност и спокойствие. Дори обратно при омразата на Реджина, защото смяташе, че някой ден — след края на тази война — тя отново ще се помири с него и ще разбере, че той просто използва дадените му от Бога дарове.

Спомняше си какво му беше казала звездната му кучка в онова фалшиво френско имение: „Дали сме ти много, мой Джеферсине. Много. И многото дадено може лесно да бъде отнето“.

Той потрепери.

„Исусе Христе — помисли си, докато автобусът напредваше през безконечната нощ. — Не бих могъл да оцелея в този свят.“

Да, определено трябваше да прибере момчето. Каквото и да представляваше това хлапе и каквато и мощ да притежаваше, непременно трябваше да го извлече оттук — и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джеферсън осъзна, че Воуп леко е извърнал глава и го гледа, четейки мислите, докато те се юркаха между стените на уплашения му мозък. Дали на устните на горгона се забелязваше следа от арогантна усмивка или тя беше плод на въображението? Дали Воуп изобщо знаеше как да се усмихва?

Все едно. Мигът отмина и пришълецът отклони поглед от него.

Зад Дейв и Оливия, в средата на препълнения автобус, Итън бе стигнал до заключението, че трябва да стори нещо. Не можеше да чака тримата да нанесат своя удар, понеже точно такова усещане имаше: отровна змия, която се кани да посегне изпод савана на сенките. И незабавно осъзна: единият от тях е горгон, скрит в човешка форма.

Всички в автобуса бяха в опасност. Трябваше да стори нещо, и то — веднага.

Започна да си проправя път напред с поток от оправдания:

— Извинете. Моля за извинение. Може ли да мина, ако обичате? Извинете… извинявай…

И така премина между оцелелите от „Пантър Ридж“, докато не стигна до Дейв и Оливия — и тогава видя тримата мъже, застанали в предната част на автобуса с лице към потъналия в мрак град, а единият от тях полека извърна глава и в него се забиха и го впримчиха чифт черни очета като парчета кремък, забучени над черната му брада. Итън разпозна врага от пръв поглед.

— Дейв?

— Какво има? — попита Дейв притеснено, усетил напрежението в тона на момчето.

Горгонът не откъсваше поглед и внезапно един от другите двама също се обърна да огледа Итън. Той имаше рошава кестенява коса и прораснала кафява брада, беше мръсен и оръфан, но на момчето му се стори, че лицето му е прекомерно меко и хубаво, за да е преживял изцяло мъките на живота по време на война. Изглеждаше така, все едно и той е надянал маскировка. Но беше човек… както и третият, с плешивата и запотена глава… и все пак…

— Какво има? — опита Оливия, когато Итън не отвърна на въпроса на Дейв.

В очите на човека с кафявата брада проблесна озарението на разпознаване. Лицето му застина за няколко секунди, след това той се усмихна така, сякаш облаците се разделяха пред слънцето.

— Здрасти — каза той. — А ти как се казваш?

— Голям шибан кратер отпред — обяви високо Хана. — Отбивам встрани. Всички да се хванат здраво!

Автобусът кривна надясно. Фарът освети огромен тир с ремарке, катастрофирал през мантинелата на дясната лента, и Хана стисна зъби и продължи да върти волана докрай, а автобусът остърга задницата на ремаркето с накъсан вой на измъчен метал. Стреснато изпищяха онези, на които им стигаха сили да го сторят, и шофьорката подвикна в отговор:

— Тихо бе, плачковци такива!

— Искаш ли да дойдеш отпред? — обърна се към Итън Джеферсън Джерико. „Ето го момчето“ — осъзна той. Не изглеждаше особено специално… или напротив? — Хайде, ела! — той вдигна ръка и го помами с пръст, макар че дланта му потрепваше съвсем леко от притесненото предвкусване на онова, което може да последва.

— Не говори с него — посъветва го Дейв. — Той не те познава и ти не го познаваш. Така че недей.

— Рекох си, че може да иска да дойде тук, където се диша по-свободно. Там, отзад, ми се струва много претъпкано.

— Чудесно си диша. Кажи какво искаш, Итън?

„Итън! — каза си Джеферсън. Присви очи. — Хайде, Итън, позволи да те докопам в ръчичките си.“

Горгонът отново се взираше в момчето. Съществото примигна бързо… едно-две-три… и отново едно-две-три. Итън усети удар… безплътни ледени пръсти посягаха в мозъка му и се опитваха да ровят из него, както крадец тършува в чекмеджетата в търсене на ценни вещи.

„Няма да те пусна там“ — помисли си и веднага в ума му се появи нещо подобно на метална стена от дебели блокчета и макар все още да усещаше чуждите пръсти да дращят по тях в търсене на слабо място, горгонът беше неспособен да се пресегне навътре и да издърпа онова, което му се искаше.

Итън откри, че може да съсредоточи вниманието си върху Дейв, да формулира мисли и металната стена си остава твърда. Пръстите започваха да човъркат по-настоятелно и все по-силно, но не можеха да пробият през нея.

Канеше се да каже „Мъжът с черната брада е горгон“, но се сдържа. Вместо това си представи своята ръка, само дето тя сияеше в сребърно, имаше дълги пръсти и беше по-тънка от дланта, окачена в края на собствената му китка. Представи си тази грейнала в сребърно ръка да се пресяга като пружина от мъгла край Дейв и Оливия и дългите тънки пръсти да проникват в главата на съществото, което носеше черна брада, а след това да пробиват през сътворения от извънземни череп от неизвестен материал, и видя…

… ширнало се блато с жълти и кафеникави дървоподобни израстъци, щръкнали през супата от влажна мъгла. Стеблата им донякъде напомняха на кактуси, само че покрити с кожа, по която се надигаха и спадаха назъбени шипове, сякаш растителността дишаше миазмичния въздух. Хищни птици със сива плът и дълги, пълни със зъби човки се рееха из облаците и връхлитаха върху твари, напомнящи раци и змиорки, пързалящи се през червеникавата течност, която се люлееше не като вода, а като живак. След това сцената се смени… Прескочиха кадри, като че филмът внезапно е превъртял напред… И ето че под двойните луни се издигаше масивен град с хиляди ниски, наклонени сгради като изваяни колиби от кал, но създадени от извънземен ум и сътворени с извънземни инструменти. Сини кълбета светлина кръстосваха напред-назад из града, озарявайки силуети, които не толкова крачеха, а по-скоро се плъзгаха през тесни улички.

Ново превъртане на кадри и промяна в сцената… И ето я потънала в мрак пещера — място, където бучаха машини и добиваха форма странни и страховити за окото на земните жители същества. Итън имаше усещането, че се намира дълбоко под земята, може би в нещо подобно на гнездо, което сега се превръщаше в окъпано от примигваща синя светлина скривалище за сенки — място за овеществяване на идеите на бойци, вечно търсещи нови и по-мощни оръжия за масово разрушение; място на могъщество, непознато на човешкия ум, където стените дишаха с изкуствен живот и бяха нашарени в цветовете на военните им кораби.

В нервния център на пулсиращите машини и проблясващата синя енергия стоеше създание, което сякаш махаше на Итън с люспеста, петоноктеста лапа — силует, загърнат в торбеста черна роба. Над робата се издигаше неясно осветена, обгърната от сенки глава с лице, от което Итън се препоти, макар и да знаеше, че само разглежда картини в ума на горгон, и на това лице блещукаха чифт тесни очи с хипнотизиращи, червени вертикални зеници, които, немигащи, го придумваха наум да се приближи повече, още повече, докато не бе привлечен толкова близо, че видя подобната на кобра усмивка, която разкриваше остри, влажни зъби и усети вкочаняващия ужас, който спокойно би могъл да превърне човек в камък.

Не можеше да издържа повече. Измъкна се, но не беше лесно — сякаш се опитваше да изтегли сребърната ръка от буца лепкава кал.

Усещаше огромната сила, сгушена в горгона, който стоеше само на няколко крачки от него и с Дейв и Оливия помежду им. Предусети кошмара, който можеше да сполети всички в автобуса, и че съществото е способно така щателно да разпердушини превозното им средство, все едно е детска играчка. Но докато очите им бяха втренчени едни в други, Итън долови внезапна странна мисъл, която проникна през страха му и почти без негова власт се процеди през металната стена и се насочи към горгонския мозък. Тя гласеше: „Мога да те смажа“.

Горгонът примиг, примиг, примигна.

— Хей — възкликна Хана внезапно. — Май виждам светлина! В небето има сияние над…

Нещо се блъсна в дясната страна на автобуса с пронизително тупване.

— Какво, по дяволите…? — изгуби нишката на мисълта си шофьорката. Леко завъртя волана насам-натам. — Какво ударихме?

Дребен, гъвкав силует изпълзя по стената на автобуса и залепна за един от прозорците някъде около средата. Сред пътниците се възцари смутена тишина. Пръстите на ръцете и краката на съществото се бяха сплескали до вакуумни прилепала. То приличаше на девет-десетгодишно момче, облечено в оръфани парцали и с напълно плешива и обезформена глава, с очи, потънали толкова дълбоко в лицето, че изобщо не се виждаха. Съществото беше сиво като пепелта на всепоглъщащия огън и докато се взираше през прозореца на автобуса, внезапно се ухили, сякаш зарадвано да види всичкото това пътуващо месо, а след това стрелна глава напред и разби стъклото на сол.

Наченаха писъците.

— Исусе Христе! — изкрещя Раткоф и прославеният член на Джеферсън Джерико се изпусна в джинсите.

Итън видя сивака — сивото дете по-скоро — да се прекатерва през прозореца, все още ухилено в демонстрация на острите си редчета напречно насечени зъбки.

— Някой да го гръмне! — изкрещя Дейв.

Целеше се с узито, но помежду им имаше твърде много хора.

— Стреляйте! — викна отново, докато тварта се пресягаше и сграбчваше Кармен Ниега за косата.

Два пъти изпука 45-калибров и сивачето политна назад с две дупки в гърдите, но въпреки това продължи да влачи към отворената си уста все още пищящата Кармен. След това къс ръждива арматура се стовари в лицето на тварта и Джоуъл Шустър последва примера на Джей Ди и от упор гръмна съществото трети път — право в кокалестата тиква. Сивачето със съскане се катурна назад през прозореца, отнасяйки със себе си кичур от косата на Кармен.

Нещо се удари в задницата на автобуса със сила, която огъна аварийния изход и пукна средния от трите прозореца като нов изстрел. Хана изкрещя:

— Мамка му! — и настъпи газта, без да я е грижа какви препятствия лежат напред.

Възлестите пръсти на друг сивак сграбчиха долния ръб на счупения от детето прозорец и изтеглиха тялото му навътре. Този беше набит, мускулест звяр с поникнали от главата, голите рамене и гърдите закривени червени шипове. Издаваше ниско хъркане и се метна в купето, въпреки че Джоуъл и Пол Едсън стреляха по него, и докато натъпканите като сардели пътници се опитваха да се дръпнат от пътя му, се нахвърли върху Гари Рууса, набучвайки го на шиповете по гърдите си. Зловещ чифт челюсти разкъса гърлото на Гари и сивакът гризеше яростно шията му, докато латиноамериканец с прошарена брада не опря карабина до слепоочието на чудовището и не изпразни и двете дула в него.

През прозореца междувременно се катереше друга твар — слаба и жилава, с гротескно и изкривено лице, в което устата заемаше повечето пространство, а малко встрани от центъра на челото имаше само едно око, като второто се намираше на дясната буза. На гърба й яздеше сивокоса женска с лице като острие на брадва и още една глава, поникнала от лявото й рамо. Пътниците се опитваха да отстъпят назад, но нямаше накъде да отидат. Тези без оръжия се гъчкаха към задната стена на автобуса. Стреляха пистолети и пушки — дори под съпровода на хора от писъци гърмежите бяха чудовищно силни — но преди сивачката и сраснатата й с нея сестра да умрат, успяха да отхапят почти до кост ръката на един мъж и да накъсат на ивици лицето на млада жена.

Хана дивашки криволичеше с автобуса. Дейв се опитваше да стигне до счупения прозорец отзад и на пътя му се изпречи Итън. Оливия стоеше до хлапето, обърнала гръб на тримата новодошли. Внезапно красавецът с кафявата брада стисна зъби и тръгна напред, протегнал ръце, сякаш да сграбчи момчето за раменете, но в този момент то погледна в очите му и видя зад тях нещо, което бе способно да опише само като водовъртеж от ужас.

— Исусе Христе! — изкрещя Хана. Настъпи спирачките.

Джеферсън Джерико залитна покрай Итън, който се шмугна встрани и сграбчи облегалката на най-близката седалка. Едната от дланите на проповедника се плъзна по лявото рамо на хлапето, а другата сграбчи празния въздух. Той се блъсна в Оливия и падна на колене на пътеката. Единственият фар показваше на Хана десетки сиви хора, юрнали се към автобуса — вълна от чудовища, плиснала по магистралата… не десетки, осъзна тя след секунда, а стотици. Те тичаха, пълзяха и се олюляваха, някои с желирана и провиснала кожа, други мутирали в машини убийци с ноктести лапи и плът като шипеста броня.

За броени секунди се озоваха върху предницата на автобуса и взеха да се катерят към стъклото. Раткоф беше паднал върху таблото и скимтеше, а Воуп се взираше безстрастно в прииждащата вълна не-човеци в човешки облик.

— Карай! — викна Оливия на Хана, щом видя жълтата муцуна на автобуса, покрита със сиви тела.

Старицата настъпи газта докрай. Автобус номер 712 блъвна облак черен дим и се втурна напред като шибнат с камшик кон. Сиваците падаха от капака на автобуса и той диво подскачаше, сякаш колелата му прегазват дузини легнали полицаи. Бронята и предната решетка се удряха във все повече и повече тела и гумите се пързаляха по слузестите им останки, но отпред ги причакваше същинска стена от кошмари. Двама от най-големите и силни сиваци държаха ръбести метални парчета и единият успя да изпълзи напред и да удари с възлест юмрук предното стъкло. Проби го в дъжд от стъкло и Бърт Раткоф писна като момиченце.

— Махай се от автобуса ми! — изкрещя Хана. Последва заплахата с два тътнещи изстрела от револвера си, които пронизаха предното стъкло и изхвърлиха мутанта в задно салто назад от капака. Тя успя да гръмне другия сивак в главата, преди да използва юмрука си, но куршумът остави дупка почти пред лицето й и пукнатини по предното стъкло.

По същото време и Оливия като Итън осъзна, че сиваците са прекалено многобройни. Тварите тичаха към автобуса от всички страни и изглеждаше, че отпред прииждат още стотици.

— Продължавай! Напред! — крещеше Дейв, докато си проправяше път към предницата. Джеферсън Джерико бе изпълзял от пътеката на четири крака и се беше свил на пода в търсене на някакво убежище сред другите тела, но на открито стърчаха достатъчно негови части, та Маккейн да му стъпи на дясната ръка при минаването си. Под подметката на дебелата кубинка се разнесе хрущене на чупещи се кости и в последвалия го огнен пожар от болка супер продавачът и нощен таласъм осъзна, че току-що се е лишил от употребата на всичките си пръсти.

Хана се опитваше да продължи напред, но автобусът буквално засядаше върху сиваците под гумите и шасито. Двигателят нададе вой, когато колелата изгубиха сцепление над желираната плът. Още врагове се катереха по капака и един с ръце като сопи и допълнителен чифт късички крайници прииждаше да довърши предното стъкло.

В хаоса Итън се извърна, за да потърси едно конкретно лице.

Видя Ники, притисната сред останалите, които се опитваха да се отдръпнат колкото се може по-далеч от счупения прозорец и все още гърчещите се тела на сиваците. Поне тя беше добре, но тази битка беше далеч от…

Ослепителна бяла светлина заля автобуса.

Почти незабавно последва трясъкът на картечници и първият изстрел порази сиваците на капака. Червени ракети излетяха във въздуха пред предното стъкло и сега вече Хана здравата настъпи спирачката, понеже ракетите преминаха на косъм. Но които и да бяха стрелците, си знаеха работата, понеже сиваците изпопадаха и половината глава на онзи с масивните ръце изчезна като по магия, но нито един куршум не удари нито стъклото, нито автобуса. Картечниците продължаваха да стрелят, покосявайки сиваците ред по ред. Нападателите започнаха да се обръщат и да бягат, катереха се един върху друг в стремежа си да се измъкнат, а куршумите продължаваха да ги разкъсват на парчета.

Присвил очи срещу суровата светлина, Итън успя да различи някакво превозно средство да ги приближава отдясно. Огромните му гуми прегазиха мантинелата.

— Исусе Христе! — изпъшка Дейв. — Бронетранспортьор!

Заслепяващият прожектор на колата се обърна да проследи групичка от десетина сиваци, търчащи към прикритието на изгоряло такси. Двойните дула на картечниците, които стреляха от бронирана надстройка, покосиха осмина, но останалите се шмугнаха в мрака от задната страна на колата. Последва кухо бум! и три секунди по-късно жълтото такси избухна в огнено кълбо, а високо във въздуха литнаха парчета от горящите сиви тела.

— Гранатомет! — каза Дейв с пресекващ, задавен глас.

Бронетранспортьорът беше боядисан в стоманено сиво и имаше монтирана на предната броня масивна, защитена с железни шипове решетка. Картечниците продължаваха да стрелят, а прожекторът — да улавя все нови и нови тичащи по магистралата мутанти. Втора граната излетя и избухна на около петдесет ярда разстояние. След това картечниците замлъкнаха и машината зави, за да спре точно пред автобус 712, а огромните й назъбени гуми хрускаха по деформирани кости и глави и смазваха на кайма бронирана плът. Прожекторът се завъртя да освети вътрешността на автобуса — по-ярък, отколкото дневната светлина от дълго време насам.

Изпука мегафон.

— Чудесна нощ за спасителни операции — обади се саркастичен женски глас. — Някой да излезе и да поговори с нас, но внимавайте да не си оцапате обувките.

Дейв каза на Оливия:

— Аз ще ида…

Стрелна с поглед мрачния Итън, след това огледа и останалите пътници. Някои хлипаха, но повечето просто бяха в шок. Видя Джей Ди, който с помощта на Джоуъл Шустър и Диего Каравацос се опитваше да направи нещо за Гари Рууса, макар да беше очевидно, че приятелят им се е измъкнал от лудницата на войната — вярно, по най-гадния начин, но все пак я бе напуснал. За турникет на отхапаната ръка на Аарън Рамзи беше използван колан, а две жени се занимаваха с раните на Лила Конти, която, за съжаление, беше сериозно пострадала.

Итън забеляза, че горгонът не е помръднал. Дейв щеше да мине покрай него на излизане от автобуса. Нареди: „Погледни ме!“

Горгонът се извърна.

„Докосни този човек и ще умреш“ — каза наум Итън. Не беше съвсем сигурен как го е постигнал… но нямаше и капка съмнение, че може да пожелае тази твар да се взриви точно както бе направил на кайма и горгонския пилот, и за демонстрация с мъглата на сребристите си пръсти изпрати образ от онзи миг в главата на горгона.

Съществото не помръдна, а суровото му, безизразно лице не издаваше нищо.

Дейв мина покрай Джак Воуп и излезе от автобуса, когато Хана отвори вратата.

Магистралата представляваше хаос от сиви тела, някои полуразмазани и все още опитващи се да пълзят и да избягат.

— Остави оръжието си на капака и стой в светлината на прожектора — нареди жената с мегафона.

Той се подчини на първото изискване, а спази и второто, докато си подбираше път между зловещите детайли от пейзажа — сиви ръце, крака, торсове и глави.

Близо до надстройката на бронетранспортьора се отвори люк. Оттам се измъкна дребна фигурка в армейски камуфлаж и с маслиненозелен шлем със слушалки и микрофон. Прожекторът се измести с няколко градуса встрани от лицето на Дейв, но войникът включи малко фенерче и го задържа насочено към него.

— Чудесна стрелба — похвали Дейв. Изпитваше огромно желание да се свлече в разтреперана топка в краката на войника, но се постара да задържи страха далеч от изражението си и треперенето — от гласа си, което беше доста трудна задача след последните няколко минути.

— Не бях аз на спусъка — уточни жената, която се беше обърнала към него по мегафона. — Ще предам комплимента на Джъги. Има ли жертви?

— Един загинал. Един с почти отрязана ръка и жена с рани по лицето. Но имаме много ранени на борда, сред тях — и в лошо състояние. Можете ли да ни помогнете?

— Прието — тя не се обръщаше към него, а говореше в слушалките си. — Добре, как се казваш?

— Дейв Маккейн.

— Следвай ни, Дейв. Ще караме полека и ще държим пръст на спусъка. В този град има хиляди от изродите. В онова, което е било град навремето. Качвай се!

С тези думи новата му позната се обърна към бронетранспортьора точно когато нещо, пулсиращо в яркосиньо, изпищя през небесата на около миля височина, следвано от четири червени огнени топки, които се въртяха една около друга като атоми в молекула. Жената войник дори не вдигна глава.

„Добре дошли в Денвър“ — помисли си Дейв. Толкова се радваше да види американски войник с огнестрелна мощ, че искаше да се разреве от облекчение, но не беше редно това да става пред свидетели, така че докато подбираше пътя си обратно през сивата градина на смъртта, избърса влагата от очите си с опакото на дланта си.

Прибра си узито от капака на автобуса. Качи се вътре скапан до мозъка на костите си, но наясно, че трябва да остане в съзнание още малко.